Огладнееш ли – чети, четеш ли – танцувай

Христина ПАНДЖАРИДИ

За сборника с разкази на Деница Дилова „Тънкости на приготвянето“

Още не бях прочела разказа „Тънкости на приготвянето“ и репликите „Ще заколя гъска за теб, защото ще станеш моя жена“ и „как птицата е принесена в полза на любовта, глада и абсолютната истина“, но ги усещах, предчувствах. Ала обещала от предишния ден на домочадието спагети за вечеря, затанцувах към печката. Да, за завиждане бях. Какво настроение за готвене ме беше обхванало – плачеше за директен репортаж. Пуснах си радиото и зазвучаха африкански ритми. Видях сметката на огромна глава лук, а тя на очите ми, италианският сос „Болонезе“ забълбука, парфюмирайки въздуха, френските спагети омекнаха поносимо и българската чубрица завърши кулинарния пейзаж. Спагетите набързо се преселиха в телата ни и то благодарение на старта на разказите на Деница Дилова.

Авторката забърква едни прелюбопитни истории, от които подозирам, че е майстор-експериментатор в кухнята.

Преди близо двайсет години се изкуших да участвам в кулинарен конкурс за салати. Спонсор на идеята беше известна марка българска ракия. В пиенето съм тройкаджия и затова, докато отдъхвах на чардака на прелюбезната леля Мария в Баня, Карловско, измислих няколко рецепти. Хей така! Слагаш продуктите като думички в кратък разказ. Изпратих сътвореното и едната „Салата за аматьори“ спечели второ място. Наградата бе прибори за подправки и купа за салата, но се оказа, че не съм си записала на чернова рецептата. Сигурно затова не „повиших“ оценката си в пиенето.

Деница разказва, а аз си облизвам пръстите. Понеже съм си жалостива се притеснявах, че убийствата на животни ще секнат апетита ми за четене, но жонглирането между фрагментарността, чувството за хумор и иронията по-скоро ме удивляваха, а не пращаха да търся кърпички за бърсане на сълзите. Ожалих белия амур от разказа „Възкресенията на един амур“ и жабите от „Славен ден“, но се примирих – за да се появи на бял свят добър разказ, се искат жертви.

Сексът на думите

Бива си я Деница да разказва. Заприлича ми на пръчката със захарен памук. Не съм опитвала тази чудесия от детството си и сега разказите й от книгата „Тънкости на приготвянето“ освежиха паметта ми. Възвръщам си спомена по нов начин. Нереален, но предпочитан. Хапвам – блаженствам, оставам неизвестно време на автопилот, докато езикът ми не даде сигнал за още, и продължавам.

Човек яде, за да засити тялото си, чете, за да засити душата си, а се люби, защото това е най-финият мост за свързване между двете. Любовта се заражда в очите, сяда на масата, а къде продължава не е чужда работа.

Деница Дилова пише със сърце и страст. Личи си наблюдателният й поглед, точната мярка на думите и онази дистанцираност, която за мен е мерило за талант. Тя е вътре във всяка история, но не до удавяне, тя е на пръсти от водата, но винаги е готова да опише градусите и подводните й течения.

Думата има дължина, тежест, топлина, обем… и стотици още качествени показатели. Срещат се и думи с много роднини, думи самотници, думи бегълци. От първия разказ „Възкресенията на един амур“, където разказвачката описва борбата на героинята и двете й дъщери с недоубитата риба до „Нежен лов“, изкачването по каратите на думите е забележимо. В историята за амура намираме страхът една риба да не изяде спокойствието на празника, а в последния разказ от книгата любовта се е ширнала и се излежава, където намери за удобно. Усеща се израстването при писането, поне аз го чувствам. Има изкачване, дето те бута да ожадняваш за още страници. Глад за добре измислени разкази.

Огладнееш ли – чети

В книгата се говори за ядене, готви се, яде се, но неизменно присъства и любовта. „Сюрреализмът на охлюва“ e романтично-еротичен разказ, загатващ за зигзазите, през които ще те води авторката, щом си отпусне въображението и перото. „Охлювът е преди всичко нежен, много влажен и със силен здрав мускул, т. е. има всички качества да е най-блестящият любовник във Вселената, че и отвъд.“

Разказът е с подтекст, от който можеш да се размислиш в какви ли не посоки: за мига, за удоволствието, за ограничението на пола, за стереотипите, за началото на края или обратното… По моему „Сюрреализмът на охлюва“, „Въдворяване на покварените“ и „Нежен лов“ са различни, по-изпипани, с повече вътрешна драматургия в сборника и откриват Деница Дилова в светлината не на „нашия специален пратеник от мястото на събитието“, а като създателя на детайлите. Тя ражда обстановката, героите и сюжета и ни поставя там, за да ги наблюдаваме. От първата до десетата история думите й „растат“, добиват завършеност, плътност, атмосфера. Те са като обекти, които с фотоапарата авторката снима отново и отново, за да преоткрие как светлината пада под различен ъгъл привечер или след возене с каруца и поглед назад.

Не крия, че съм почитателка на текстовете й и сборникът с разкази „Тънкости на приготвянето“ ми подари удоволствието да предвкусвам още майсторски написани страници. Надявам се Деница да не забравя разказите, но съм изкушена да прочета и написани от нея романи.

Рецептите само ги прегледах като заглавия. Месото не е моята мярка единица за вкусна храна. Фен съм и се старая да ям почти вегетарианска храна. Засега само рибата не се е изпарила от менюто ми. Спазвам правилото на писателката: „От опит знам – най-хубавата риба е дълбоко замразената“ („Възкресенията на един амур“). Не се изкушавам, когато готвя за другите месо, правя го с надеждата да се осъзнаят и да престанат да ядат сладките животни.

Христина ПАНДЖАРИДИ

Вижте също...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Моля, попълнете полето. *

Можете да използвате тези HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>