Момчето зад обектива или просто Денис

  • Той е фотограф, а душата му е картина от смесени емоции. Човек с отнето детство

Това е историята на Денис Делев от Кърджали. Момче на 21 години, а по разсъждения и житейски преживявания на много повече. Човек с отнето детство. С болезнени детски спомени. Той е фотограф, а душата му е картина от смесени емоции. Страдал е много и това се вижда и в очите му.
За Денис никой не знае нищо повече от това, че не пуска апарата си и снима професионално. В неговото сърце обаче има много повече… Има болка, има прошки, има любов, има доброта, има от всичко. Избрах да ви го представя, защото той е пример, от тези положителните, за които си струва да се говори и да се показват. Денис!

Интервюто взе: Александра МИЛЕВА

– Разкажи ми за първите си осъзнати мигове в детството?

– Нещото, което си спомням, е, че бяха години на болка и страдание. Баща ми беше алкохолик. Биеше майка ми. В момента, в който майка ми виждаше, че баща ми се прибира пиян, хващаше нещо топло за завивка, грабваше ме и излизахме да нощуваме навън.

– Къде нощувахте?

– Спахме по улиците буквално. В студа, в дъжда. Нямахме при кого да отидем, защото родителите на майка ми не одобряваха брака им. Мама я беше страх да отиде при познати на баща ми, тъй като ще я намерят и отново ще я върнат вкъщи.

– Колко време продължи всичко това?

Denis 1– Това продължи две години. След един тежък побой мама ме взе и отидохме при баба и дядо. Аз и до ден днешен съм при тях и им благодаря. Гледам на живота с други очи вече. След това съм виждал баща си един единствен път, дойде в училище да ме види. Дойде един човек, взе ме и ме заведе при него. Като го видях побягнах и се прибрах. Докато един ден си бяхме вкъщи и някой звънна на вратата. Повика майка ми и тя се върна малко след това разплакана и ми съобщи, че баща ми се е самоубил в старата ни къща.

– Простил ли си му за отношението му към вас?

– До преди да вляза в по-зряла възраст не му бях простил. Той ме лиши от това да имам баща, да ме подкрепя, не мога да простя и че биеше майка ми. Липсата му не можех да му простя. Но към ден днешен съм му простил. Бих искал да му го кажа дори в очите му, лека му пръст, че въпреки всичките му грешки ми е баща и съм му простил за всичко.
Не знам какво го е подтикнало към алкохола и към това да бие мама. Не знам и сигурно и няма да разбера. Не знам къде е погребан дори. Дори не помня как изглежда.

– Сещаш ли се за него често или по-скоро гледаш да отбягваш спомените?

– Сещам се за него и също отбягвам да се сещам, защото тези спомени са гадни и ме карат да се чувства ужасно. Не съм го преживял. Остави нещо болезнено в душата ми.

– А ти какъв баща искаш да бъдеш?

– Искам да бъда баща, който ще се гордее със сина си. Няма да го карам да се чувства гадно. Искам да бъда баща, който ще вижда всяка сутрин лицето на детето си, първото му зъбче да видя… Искам да не пропускам нито един момент на детето си.

– Как преминаха ученическите ти години? Трудно ли ви беше с майка ти да се справяте сами?

Denis 2– Благодарен съм на майка ми. Когато тя срещна втория си мъж, ме остави малко на произвола, но и на нея съм й простил. Имаше период, в който ме беше забравила и се чувствах страшно сам.
В училище бях различен от останалите. Бях бит и унижаван. С много етикети. Не успявах да се защитя. Бяха трудни години. Нямах финансовата възможност да си организирам бал. Нямах средства да празнувам, като останалите. Да си купя костюм, да пия с тях, да хапна с тях за последно… А и дори да имах, щях да ги вложа в бъдещето си. В нещо смислено, защото сякаш днешните тийнейджъри мислят как да се напият, как да си купят рокля. През последните три години от образованието си нямах тетрадки и учебници, но сравнително успешно го завърших.

– Умееш ли да искаш помощ?

– Предпочитам да направя всичко сам. Да воювам, за да извоювам, да вървя, за да достигна крайната дестинация. Не съм търсил помощ от други хора, а и нямаше от кого, защото бях отхвърлен.

– С фотографията ли настъпи трансформацията ти, промяната?

– Цялата трансформация и изграждане настъпи с фотографията. С това се прехранвам от 8 клас. Баба ми и дядо ми също са ме изградили като личност. Благодарение на дядо получих апарата, който имам. Благодаря му, че повярва в мен и си даде последните пари, за да ми го вземе. Апаратът ми даде възможност да покажа себе си и да бъда чут и видян, донесе ми приятели.
Имам три момичета, които са от ляво и от дясно до мен, и ми дадоха съкровището, наречено приятелство. Тези трима души промениха живота ми. Дадоха ми подкрепата, дадоха ми увереност, която винаги ми е липсвала.

Denis 3– Не си ли пораснал твърде рано?

– Да, определено. Нямах детството, което другите деца имат. На мен мислите ми бяха дали ще имам пари за училище, дали ще мога да си хапна баничката. Такива неща ми бяха в съзнанието. Станах възрастен прекалено бързо. Животът се живее трудно.

– За какво си мечтаеш? Какво ти се ще да направиш с живота си?

– Искам да развия свои дарби. Искам да бъда някой. Да бъда чут. Да се знае кой е Денис Делев. Да се знае какво може да направи и какво е направил. Искам да се докажа. Бях си създал черупка, от която ме беше страх да изляза.
Повярвах във фотографията, намирам себе си и в музиката. Искам да помагам на хората. Колкото и труден да е животът. Колкото и болка да ви е сервирана – не спирайте да мечтаете, да вярвате в себе си, все ще има човек, който да повярва и във вас. Бъдете силни. Миналото не може да си отиде, но миналото може да бъде огромен плюс за бъдещето ви.

Бележка на редакцията: Идеята на сайта „Техните души“ е да показва и разказва истории на обикновени хора с необикновени души

4 коментара

  1. Исмаил каза:

    Приятел живота ти не е бил никак лек, но затова пък си помъдрял на такава млада въраст. Има и много хубави неща в живота, кадрите които си снимал са хубави, но малко са мрачни, дай нещо по ведро и оптимистично можеш да снимаш нашите красиви момичета, пък знае ли човек сродната душа може да срещнеш!

  2. Мк каза:

    :)))) той има страница във FB и снимките му са уникални

  3. Хм каза:

    Помня Денис преди да завърши „Славейков“. Беше запомнящ се. Някак изпъкваше. Помня, че носеше черна шапка, небрежно килната назад като повечето тийнейджъри. Никога не съм подозирала, че в живота му е имало толкова болка. Но виждам, че е успял да развие дарбите си и върви в добра посока. Дерзай, Денис! Животът не е лесен, но пък ти си се научил на най-ценното – да оцеляваш без да се озлобяваш. Желая ти успехи, момче!

  4. Кърджалиец каза:

    Поздравления за прекрасното интервю и снимки. Този младеж е един от многото в област Кърджали, с подобни проблеми и житие.Хубаво ще бъде ако и „политиците“ ни четат тези статии, за да видят как живеят простомъртните.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Нов Живот is Stephen Fry proof thanks to caching by WP Super Cache