Другите като са зле, мен ми е добре

(фейлетон)

Я не сакам на мене да ми е добре, сакам на Вуте да му е зле – казал някога шопа. И прав е бил! Убедих се на практика – тази велика шопска мъдрост действа безотказно като плацебо от таблетки на Боарон.
Звънна ми по скайпа нашата леля Гита Стринкова. Вика: „Бях зле, чедо, ама съ поосаферих. Искам да чуя ти как си“. Беше ми напращяло от нерви и работа, но не посмях да я отпратя. Нали съм възпитан човек и ми е загрижено за нея, затова смотолевих:
– Как да съм, лельо Гито, работа много, ядове – бол, безпаричие колкото щеш, главата ме цепи, кръвно вдигам, хич ме не бива. Радвам се, че вече си по-добре…
– И ти ли, чедо, не си о ред?! – възкликна леля Гита и се засмя с глас.
– Не е за смях, лельо – стана ми малко обидно и понечих да затворя скайпа. Ала преди да успея да натисна бутона с червеното телефонче, тя продължи сговорчиво:
– Не е за смях, леля, за лек е. За лекарство. Намерих им цаката аз на моите болежки. Да ти кажа ли и ти как да съ излекуваш?
И без другото стоях пред компютъра безизразно, затова я оставих да си говори.
– Хич ми не беше добре от месеци, леля. Но вчера съвсем щях да умра. Главата ми пламна, тъпанчетата ми бучат, краката ми се отсякоха. Викам си, ставай Гито и право у спешното!
– Правилно си решила, лельо, да идеш на лекар, но аз трябва да поработя, – прекъснах я. Не ми се слушаше нейния разказ и реших да натисна бутона с червеното телефонче.
– Да, чедо. Но не лекарите ми помогнаха – друго нещо…
Някоя бабешка рецепта сигурно, си помислих, но реших да я оставя да доразкаже. Може да ми е от полза. И тя заразправя:
– Излязох от нас, леля, и звъннах на съседката. Викам: „Ела, Цонке, да ме съпроводиш до спешното, много ми е зле – да не падна нейде“. Тя вика: „Не мога, Гито, хич не съм добре, едно кръвно вдигам, вие ми се свят, не мога да стана от леглото“. Заслизах по стълбите и срещам Господинка от долния етаж. И на нея викам: „Да те помоля да ме заведеш на лекар, че хич не ми е добре“. И тя: „Остави мъ, едва ходя“. Излязох навън. Видях спряло такси. Реших да се кача. Като рекох: „Заведете ме в спешното“, таксиджията се завайка. И на него му било зле, вдигал кръвно, виело му се свят. А там като отидох – пред вратите опашка. Какво да ти кажа, леля?! Едни млади момичета, едни снажни момчета… Всички вдигали кръвно, виело им се свят. Даже им спирали сърцата. Ква е тая болест, дето я имат – не разбрах, ама не изглежда харна… – цъкаше с език леля Гита.
Аз слушах разсеяно, но попитах:
– Какво ти казаха след прегледа, лельо?
– Чакай, леля, да стигна и до там! – рече тя и продължи: На връщане минах през пазара. Спрях на една сергия да си купя зелка. Пазарджията гълта хапчета, пие вода. Питам го: „Добре ли сте, господине?“ И той бил зле! И като гледах, и като слушах, то не видях здрав човек, целия народ болен! Дойдох си в къщи здрава – нищо ми няма! Нали и доктора ми каза, че сърцето ми е добре, докато сестрата му мереше кръвното.
Разсмя се гръмко леля Гита и през скайп-връзката зазвуча хороводна музика.
– И теб ли те боли глава, викаш? – попита уж загрижено леля ми. И после – иху-иха, затропа хорце.
Я да взема и аз да ида в спешното! От нейното добро настроение ми стана още по-зле, но пък от опашката пред входа там може да ми се размине и без лекарства.

Божидара АНГЕЛОВА

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Нов Живот is Stephen Fry proof thanks to caching by WP Super Cache