28 години след трагедията във Върбица Момчилград почете паметта на 10-те загинали воини

Днес в Момчилград бе отдадена почит към паметта на трагично загиналите преди 28 години трима офицери, сержант и шестима войници от момчилградското поделение. В студените води на Върбица намират смъртта си 10 души – лейтенант Илиян Попски, лейтенант Русин Самуилов, сержант Ангел Илков, ефрейтор Велин Хаджиев, ефрейтор Желязко Христов, ефрейтор Иван Янков, редник Красимир Канев, редник Николай Сандев, редник Петко Петков, редник Стефан Стефанов.

Край паметника на брега на реката по инициатива на община Момчилград и общинската организация на Съюза на офицерите и сержантите от резерва и запаса се събраха представители на организации и политически сили и граждани. Тук бяха и председателят на Общинския съвет Юмер Юсеин, зам. кметът на общината Мехмед Мехмед, секретарят Бахатдин Ахмедов.

В паметното слово Бахатдин Ахмедов подчерта, че Момчилград винаги ще отдава почит към паметта на 10-те загинали войни.

Цветя бяха поставени и пред втория паметник на брега Върбица – на лейтенант Русин Митков Самуилов.

Какво се случи в онзи декемврийски ден, припомня Недялка Кафова:

Реката 28 години след трагедията

„В онзи злокобен ден 10 войни намериха смъртта си в ледените води на река Върбица. Тогава бях радиоводеща в местното радио в Момчилград. Същия ден в 11 часа по програма имах поздравителен концерт за първенците в производството. По тонколоните на града ехтяха песни, когато един човек се втурна в радиовъзела и изкрещя да спра музиката, защото във водите на река Върбица се давели  войници. Бях потресена. Никой не знаеше за природното бедствие и разиграващата се трагедия. Веднага хукнах към реката.

Валеше проливен дъжд. Буйните води на реката бяха заляли всичко не позволяваше дори да доближим до брега. В далечината от другия край на въжения мост се виждаха хора от махала Градинка на село Седларе, които хвърляха автомобилни гуми, въжета и викаха на давещите се – да се хванат, но вятърът и вълните ги отнасяха и не стигаха до тях. Виждаха се част от преобърнати военни машини, а грохотът от придошлата вода и над петметровите вълни заглушаваше всичко.

Военните бяха пуснали в реката няколко моторни лодки, но вълните не им позволяваха да доближат  до давещите се. По-късно разбрах, че са успели да спасят  7-8  бойци.

На другия ден след зловещата трагедия се опитах да се срещна с хората, които са спасили трима от военнослужещите. От начало спасителите не искаха да говорят и желаеха да останат анонимни. Единият от тях бе Лютви Адем – началник подстанция в Момчилград, който с риск на живота си, завързан с въже, бе успял да спаси едно от давещите се момчета.

Другият, който бе влязъл в реката също вързан с въжета, бе кварталният Наско Чанков. Той бе спасил двама от давещи.

Разказаха как свалили прогизналите от ледената вода шинели, разтривали телата, краката и ръцете на посинелите от студ момчета, завивали ги с одяла, а една местна жена, въпреки студа събула вълнените си чорапи и обула с тях единия войник.

Паметникът на лейтенант Русин Самуилов

По-късно спасените бяха настанени в местната болница, но имаха охрана и не допускаха никого при тях. С разрешението на д-р Базлянков успях да влезна и разговарям с двама от спасените. Въпреки че бяха в шок от преживяното, споделиха, че навреме не са се изтеглили, защото заповедта била да чакат вертолет, който ще ги спаси.

След месец започна съдебното дело в Пловдив, на което присъстваха военни, родители и близки на загиналите. Аз присъствах на две от делата.

Няма да забравя, когато разследващият се обърна към спасителя Лютви Адем с въпроса  защо именно този войник е спасил, имали ли са родствена връзка?

Започнах да правя запис на аудио касетофон, но бях забелязана  и ми беше отнета касетата.

Когато се върнахме в Момчилград, написах писмо до тогавашния президент Желю Желев с молба спасителите да бъдат наградени като се изкаже специална благодарност и на жителите на махала Градинка, които стояха под проливния дъжд и се опитваха да спасят войниците…

Двама от спасителите получиха медали с благодарствен текст.

Няколко месеца по-късно тогавашния майор Иванов ми сподели, че има получени няколко писма от момиче от Северна България, което било влюбено и очаквало след уволнението момчето – служило в момчилградското поделение, да се оженят. За съжаление този младеж бе сред десетте удавени и не можа да изживее любовта си.

В нощта след трагедията… Вилнееше бесен вятър и разкъсваше тъмните облаци, проблясваха светкавици. Под леещия се дъжд, майките облечени в черно, тичаха обезумели по брега на Върбица и хвърляха в мътните й води хлябове- да нахранели мъртвите си чеда… Не ги снимахме от уважение към мъката и скръбта им.

Текст и снимки: Стайко КАФОВ

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Моля, попълнете полето. *