Над село Мост. Още един въздушен мост над Родопите

Измина повече от година от последното пътешествие с моя приятел краеведа Мухарем Алиосман от село Звиница. И ето, че настъпи моментът, когато отново ще бъдем рамо до рамо в поредното приключение из необятните Източни Родопи. Този път целта ни е землището около село Мост. Приятелят ми е проучвал самостоятелно района преди няколко месеца и е попаднал на интересни находки. Сега ще ги сподели с част от групата ни.

Пътуваме към село Звиница, където той ни очаква. От него знам, че селото е разположено в плодородна местност, където навремето отглеждането на тютюн е бил основен поминък на населението. Но сега то се слави като едно от селата в България с най-голяма продукция на червена капия. Селото е преименувано през 1934 година на Звиница в чест на един от синовете на хан Омуртаг и баща на хан Пресиян. Днешното село е било основано в началото на XVI век и се наричало Боаджък (Биково), а в началото на 20 век е известно като Боджуклу. Смята се, че първоначалното наименование на селото – Боаджък е дадено от първите заселници, които били тюрки – езичници( танръ датски тюрки). Един от култовете им бил към свещения бик. Самото име идва от прабългарското Звинч, което е равнозначно на тюрското Севинч – Радост, разказва Мухарем.

В селото гнездят и най-много щъркели в страната. Хората правят специални конструкции по електрическите стълбове, за да могат щъркелите да създават по тях своите гнезда. В края на декември гнездата са празни, но през месец март птиците отново ще се завърнат по тези места.
Запознавам Мухарем със сина ми Антоний и приятеля ни Николай. Докато четиримата пътуваме към село Мост, подхващам разговор за последните ни пътешествия. Знам, че водачът ни не се спира и е обходил голяма част от този район. Виждал съм негова снимка на интересен параклис и го питам къде точно се намира. А той ни разказва странна случка във връзка с това свято място. Параклисът е в района на съседното село Царева поляна. До него има лековито аязмо и хората хвърлят монети за здраве. Един ден двама чобани видели, че дъното на свещения басейн е покрит с монети.

Съблазнени, напълнили джобовете, но преди да напуснат свещената гора почувствали силен сърбеж по телата си. Започнали да се чешат навсякъде и толкова много се изплашили, че на бегом се върнали към аязмото, за да изпразнят монетите от джобовете си. Когато се освободили от парите, сърбежът внезапно изчезнал.
Петък е и търговската улица на село Мост е пуста.

Но неведнъж съм идвал или преминавал оттук в неделен ден. Тогава пазарът в селото става един от най-посещаваните в Източните Родопи. Този неделен пазар съществува от повече от сто години. В него се изсипва народ от къде ли не. Търговията (алъш-веришът) продължава от осем сутринта до късен следобед. Както обичат да се шегуват местните, калабалъкът е голям.
Сега дървените конструкции на кебапчийниците са голи, но след два дни мъглата от скарите ще обгръща пазара през целия ден. Селото е известно освен с пазара си и с това, че е родно място на един от лидерите на партия ДПС и кмет на Кърджали – Хасан Азис. Но нашата цел е да популяризираме този район, защото според нас той е не по-малко значим с археологическите си обекти от Перперикон. А както ще се убедим след нашето пътешествие, светилището на Перперикон е имало визуална връзка със свещените места, до които се докоснахме тук.

Оставяме колата на черен път и тръгваме пеша към рида Карагуз. По пътека изкачваме малък хълм и се разговаряме за наименованието на тази местност. Мухарем смята, че има връзка с думата къз (момиче), а аз се сещам за думата врана на турски, която е гузгун. Куз и гуз често се сливат в турския език. Както и много други думи. Това се случва и в други езици. За мен е съвсем естествено ридът да означава в превод Черната врана. Не виждаме да летят врани наоколо, но все пак е декември.

А ние стъпваме на най-белите варовикови скали, които съществуват наоколо. Всичко е обградено с тях. И ми става чудно как са се запазили първите шарапани, към които Мухарем ни довежда. Ерозията си е казала думата, но въпреки всичко те са запазени в целия си обем. И отново се натъкваме на каскадни шарапани. Както се случи преди седмица над село Самодива. Но този път хората и природата почти са обезличили този древен артефакт. Над шарапаните следва един гол бял масив, по който откриваме най-различни овални изсичания, които времето е запазило. Натъкваме се на безброй скални ритуални ямки, които са много добре оформени, сякаш са полирани. В тази част на рида попадаме и на голяма скална площадка с издигнати стени от двата края. Сякаш тя е била като главен подиум за извършването на свещенодействия. Размерите й са около 30/20 метра.

Спускаме се под белите скали и ги снимаме от разстояние. Гледам ги през обектива и не мога да повярвам. В края на декември по тези места няма никакъв сняг, а те ми изглеждат така, сякаш са посипани със снежна вихрушка.
Тръгваме по скален път нагоре към върха, който местните наричат Бурун кая (Скален нос). Там ще търсим руините на светилище, което е съществувало в древни времена. Изкачваме се по много добре подравнени скали. Личи си, че е стар път, създаден в древността. Но сравнявайки го с римските пътища по нашите земи ми прави впечатление, че камъните по пътя не приличат на полаганите като пътна настилка от римляните. Но добре се вижда един древен път, който малко по-късно нарекохме свещен. И наистина след всичко, което видяхме и се докоснахме, мога да кажа със сигурност, че този път е бил сакрален.

В един момент пътят към върха се разклонява. Решаваме да хванем левия. И сякаш сме наградени с такова попадение, каквото преди това лично аз не съм срещал. Отначало оприличаваме характерен овал с диаметър около метър и нещо на скален часовник. Заради улеите в края на овала. По-късно се замислям дали това не е още един от ритуалните олтари в Източните Родопи. Убеден съм вече, че нашите предци са били много добри майстори при изсичането и оформянето на култовите скали и е естествено всеки „зограф“ да е вкарвал свои идеи и душевност при направата на даден образ или тотем. Но каквото и да е това овално образувание, то още веднъж показва, че гените на древните ваятели са достигнали до такива гении като Микеланджело и Донатело.

Благодарение на нашия приятел Мухарем загърбваме долната пътека, по която вече сме видели много интересни скали, и през гората се насочваме към почти успореден черен път. Но каква е изненадата, когато още в началото, под самия връх попадаме на огромни скални късове. Цяла гора от вкаменени тюлени. Небето е море. А камъните – тюлени и моржове, които са се излегнали в дебелата шума и си почиват завинаги под сенките на храсти и дървета. Но това едва ли е скално гробище. Духът на скалите, макар и покрит с хилядогодишен мъх и патина, живее. Усеща се и духът на древните ни прадеди, който сякаш е пропит в скалите. По скалния път на прототраките има много скали, в ляво и дясно. И на почти всяка има издълбани ритуални ямки и по-големи овали с характерните улеи. Представих си как нощно време в тези ямки гори специално поставена смола и осветява сакралния път догоре, където е върхът на светилището. Гледката сигурно е била не само впечатляваща, тя е била мистична, неземна.

През много храсти и раздиращи драки успяваме да стигнем върха. И онемяваме. Гледката е величествена. Надлъж се разкрива долината на Перперешка река, а насреща ни е Перперикон с неговата възстановена кула. Стъпили сме върху Ялън кая (Пламтящата скала), както местните наричат мястото. И наистина от трите й страни забелязваме три сравнително големи издълбавания в скалите. Като сигнализатори, в които е горял огън, който много добре се е виждал от Перперикон. И обратно. Под нас има група скали, по които си личат големи дупки и стъпала. Навярно скалите са били използвани за естествена подпора, където се е намирала наблюдателница. Какво по-добро място за наблюдение от тази величествена скала.

Прокарваме си път през драките и откриваме още много ямки и други овални изсичания. Те са на почти всяка скала. Има много за разглеждане по върха, но времето напредва и решаваме да се връщаме. По една от пътеките откриваме на няколко места разхвърляна керамика както на върха, така и в подножието му. Несъмнено тук е кипял живот.
Пъзелът, който ще запълваме и през новата година, ще докаже, че Перперикон не е едно изолирано светилище, а един от центровете на древна балканска цивилизация.

Снимки и текст: Венцислав СТАЙКОВ

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Моля, попълнете полето. *