В света на сребристо-звънките сънища – сияния на илюзиите

Излезе от печат и втората поетична книга /„Разповивам пелените на залеза”/,  този път с хайку, на Виолета Михова. И тя, като първата – „Илюзиите не умират”, е дело на ИК „Жажда”, Сливен, неин редактор е Огнян Сапарев, а художник – Емил Пенчев. И този път, почти автономният поток на думите при нея води сам себе си. Отвъд делничната логика на ума, но и навътре в  неуловимата мистична асоциативност. Сега много кратката художествена форма на хайкуто я изпълва със особено тънки, скрити алегорични и надтекстови значения. Веднъж откриваш едни, после други, но все особено сгъстени и изчистени лирични послания. Зазвучават като сребристо-звънки сияния-сънища в нощта, като догаряща жарава, като взривени следи , оставени от илюзиите, догонващи сенките на любовта и незримото в безкрая. За да обърнат пясъчния часовник обратно и да последва възкръсването за утрешната любов.

Лияна ФЕРОЛИ

В градината на утрешния чувствен ден птичи песни

 

Виолета МИХОВА

* * *

В студените очи

на нощна светкавица

два гълъба.

* * *

От жадния дъх

на морето – светла нощ

се извива.

* * *

Разхождам

тайната на утрото,

спри думите.

* * *

От множеството

на думите в безкрая

луната линее.

* * *

Пленени сме от

болка помъдряла –

заключена сфера.

* * *

Изпий отблясъка

на крехката трева,

послушай птиците.

* * *

Дъждовете

разголват раменете

на смутения отлив.

* * *

В къдриците

на здрача – безкраен ромон

на дръзка трева.

* * *

Преобразени

в утрото на птици,

привличаме дъжда.

* * *

Първият шепот

на тревата целува

спящия свят.

* * *

Прекършиха се

вятърните мелници

на жадните утрини.

* * *

Ти ли извика

гласа ми по птиците.

Нима закъсня?

* * *

На обяда без теб

промъкват се се раните,

солена следа.

* * *

Поносимо броя

ожаднелите вечери

от теб до безкрая.

* * *

Подбутнах писък

на окосена синева –

възкръсване.

* * *

Откраднах мигла

от замръзнала луна

и не ослепях.

* * *

Пясъчния часовник

стисна устни – върна ни

в началото.

* * *

Разповивам

пелените на залеза

всеки ден.

* * *

В градината

на утрешния чувствен ден –

птичи песни.

Из „Разповивам пелените на залеза”

Пожелай си любов с цветовете на безкрайно бъдеще

 

Трева след леда

Последните следи

на зимата

говорят с твойто име.

В сподавения дъх

на утрото

замръзват плахите

предчувствия.

Самотната ти същност

затъгува

за топлата трева.

И тя – от раните

на ледени сълзи

ще те предпази.

От съня на небесните стръкове

Изтърколи мълчаливите

чувства.

Пожелай си!

Пожелай си различна

любов

и място за нея – далеч

от безличните спомени.

Пожелай си красива

любов,

с която отключваш

нетленните

тайни на залаза.

Пожелай си любов

с цветове на безкрайното

бъдеще.

От съня на небесните

стръкове –

грабни светлината.

Пожелай си!

Пожелай си неспокойна

любов.

И ще се случи.

Остани под дъжда

Напомни ми любов,

напомни –

за пулсиращи стъпки

в завоя на залеза,

за дъжда февруарски,

заплакал –

по голото тяло

на тишината.

Напомни ми любов

за щурчето без име,

оронило с пръсти

прашеца на нощите,

за трамвая, изскочил

от релсите – ослепял

от твоето заминаване.

Напомни ми любов

за разкованите –

преживените красиво

вълшебства,

за порива изумруден

на вятъра –

разпилял по устните

слънчева пепел.

Събрах я…

Отключи ми любов

незримите крепости

на безкрая.

Целуни ме пак

в полунощ.

И остани под дъжда –

колкото трябва…

Илюзиите не умират

Разхождаме ги под мъглата,

по  синята трева на изгрева.

По залез ги привличаме

в забравени пространства

и ги задържаме като сияния.

С  копринени листа завиваме

сребристо-звънки сънища.

Развързваме очите на безкрая,

с любов докосната от синьото,

препускаме срещу дъжда.

И шепнем с пламнали устни

на нощта: –

Илюзиите не умират…

Из „Илюзиите не умират”

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Моля, попълнете полето. *