Бялата риза на Небесния гурбетчия Поетичният сборник „Площадь Надежды” на Ивайло Балабанов е пространна балада за бялата риза на красотата в живота ни и черната сянка на съдбините на България – още от вехти времена, та чак до наши дни    

С особено вълнение разтворих двуезичния сборник „Площад „Надежда” (Ивайло Балабанов. „Площадь Надежды”. Стихотворения. Москва. Редакционно-издательский дом „Российский писатель”, 2018). Преводач и съставител Валерий Латинин.
Подобна антологична книга отдавна беше редно да излезе. Със своите високи художествени качества поезията на Ивайло Балабанов заслужава да бъде огласена по-обстойно и на други езици освен българския. Този сборник вече изпълнява една благородна духовна мисия. Изданието е с твърди корици и е оригинално оформено полиграфически като част от руската поредица „Современная славянская поэзия”. Включва петдесет и една от най-добрите лирически творби на талантливия поет, достойни да бъдат превеждани на всеки чужд език по света.
В този кратък пролог към многообразната лирика на Ивайло Балабанов още от началото ме сърби езика да изрека най-първото си впечатление от сборника „Площад „Надежда” („Площадь Надежды”), събрал в едно като на длан най-въздействащите художествени сполуки на твореца. Започвам със символичната бяла мъжка риза на Поета. Къде ли не е била тя! Какво ли не е видяла по трудното битуване през бурното всекидневие! Една предълга драматична (дори епична!) борба в дирене на пътя към святата истината за тъй  необходимото ни човешко общуване между хората.
Тя беше герб и символ, духовно облекло.
            Не просто бяла риза, а жреческа одежда
            и знак, че в този свят, прогнил от старо зло,
            все още има песен и вяра, и надежда…
                                              (Бяла риза)

Само песента, вярата и надеждата крепят оптимизма на нерадостната душа на Поета. Тя е облечена с чиста бяла риза, но сянката на това „духовно облекло”, ушито от ангелски криле, е хладна. Тази сянка на днешното ни бездуховно време е тъмна и черна, дори мрачна! Едва ли ще я просветли със сиянието си само едно момичешко пиано от третия етаж  („Пиано в неделя”), огласило цялата околност като бълбукането на пролетно ручейче след топенето на снеговете в гордата планина, която живее в най-съкровените спомени на лирическия герой, отдавна напуснал своя корен („Вина”). Не може да разведри трайно тягостната обстановка на съвременното ни всекидневие и красотата на „жената с белия шал”, която като дивна самодива прекосява хоризонта „на всичките тъжни мъже от квартала” и оставя без дъх Поета („Очи”). Безпомощна е и осанката на красавицата, която притичва през дъжда, очертаващ нейното стройно тяло, за да остане живо то вдън душата на залисаните мъжища, които я изпращат със скрита завист към  нейния „късоглед” съпруг, който „ще забрави да я целуне”, но те ще я сънуват в обятията си цяла нощ („Жена в дъжда”). Сянката на мизерното съвременно съществуване продължава да тегне над главите на всички българи като тежък градоносен облак. Срещу такава опустошителна сила на националната ни разруха Поетът е безсилен да се пребори. Той я заклеймява с печата на своето изповедно откровение, което съдържа и двойствен смисъл, че днес народът ни няма решаваща дума абсолютно за нищо в държавните дела:
Вкупом станахме неми и вятърът ще развее
            прашеца ни поен в глухия Божи безкрай.
            Нещо лошо се случи: народът ни спря да пее
            и къде е душата му днес даже Господ не знай.
                                               (Нещо лошо се случи)

Тъжна е тази поезия, тъжна и драматична. В такава откровено мъжка лирика твърде рядко просветват слънчевите лъчи на радостта, процедени през джунглата на нечовешките отношения между хората, живеещи сред материална и духовна съсипия. Години наред в сбъркания ни преход към демокрация живеем уж свободни, а всъщност сме „в ново робство, под игото на български аги” („Апел”, „Българин”, „Стихотворение без метафори” и др.). Мнозина наши сънародници вече се чуждеят и срамуват от българското, за да станат „с дяволското ортаци”. Патриотичната съвест на поета е така унижена и обидена, че той не може да не възкликне със сатиричен гняв.
Внушението на подобни стихове е потресаващо категорично. Впрочем цялото „Стихотворение без метафори” е безмилостна сатира срещу настоящата мизерна българска обществена, политическа, материална и духовна действителност.
Живял сред вас гръмогласно –
            натрупал ток за гръм и мълнии,
            аз викам с болка любородна:
            „Омръзна ми от тъпи българи!”

Подобно е въздействието и на „Апел”, където поетът осъжда днешните предатели на изконните интереси на България „за чистата и свята република” на Васил Левски и се възмущава: „Българийо, къде са ти юнаците?” А след това призовава гражданската съвест на честните българи:
            Пазете си омразата, момчета!
           Да се сплетем като бодлива тел.

Неволно сравнявам гражданския апел на Ивайло Балабанов, като истински съвременен български народен будител, с призивите на възрожденеца Добри Чинтулов, който в мрака на османската робия зове: „Стани, стани, юнак балкански!”
             Прекъсвам тази тревожна тема с болка в сърцето. За малко разведряване на настроението ще посоча някои биографични факти от живота на поета. Първата самостоятелна книга на Ивайло Балабанов е стихосбирката „Да се загледаш в звезда (1979). Следват: „Окова за щурец” (1984), „Парола „Любов” (1988), „Религия” (1990), „Тракийски реквием” (1997), „Избрано” (1998), „Песни за старо вино” (2003), „Небесен гурбетчия” (2010), „Българска молитва” (2011) и др.
            Сред творбите в мажорна гама извисява ръст емблематичното стихотворение с епичен заряд „Принос към Европейската история”. То е поетичен апотеоз на българщината. Противопоставяйки древния живот в Европа и България, поетът с гордост заявява, че в миналото малката ни християнска Родина се превръща „в страшна вълча яма” за вероломното настъпление на иноверните нашественици от Азия:
Със кремъклия пушка, с проста сопа,
            със кремък и стрела от бучиниш
            дедите ни завардиха Европа
            и турците не стигнаха Париж.

Родолюбивата душа на твореца не престава да скърби за несправедливо отнетите изконно български земи в Северна Добруджа („Добруджански светулки”). Още по-жестоко тя е наранена и унизена от трагичната съдба на Беломорска и Одринска Тракия след разорението през 1913 година и позорния Ньойски договор (1919 г.). С тръпнеща ръка на сърцето Ивайло Балабанов изповядва своята патриотична мъка:
И аз разбирам, че душата ми е пределена –
            едната – в мен, но другата е там – в треви и брош,
            че южната ни граница е кървавочервена,
            защото е чертана не с молив, а с нож.
                                    („Тракийски реквием”)

Такива горчиви думи не се изричат лесно без преглътнати сълзи. По своя патриотичен заряд те се родеят  с болката на Иван Вазов в елегията „Новото гробище над Сливница” за друга една трагедия край западната ни граница.
В книгата преобладават стихотворенията, пресъздаващи образа на Родината ни. Сред тях като че ли най-ярко се отличава „Разговор с Роден”. Тук поетът, изреждайки всички възможни скулптури за България, посочва твърде трагични детайли от нашата многовековна история (калпак посечен; орач, запрегнат в три синджира; глава на войн ослепен; торс на Балканджи Йово). И всичко това – изваяно от червена глина!
Решението точно на въпроса
            е в следната метафора, комай:
            една жена, която крачи боса,
            а пък жарта пред нея няма край.
                        (Разговор с Роден)

На различни места в текстовете като органична част от техния патриотичен заряд се споменават легендарни личности (Адам и Ева, Одисей, Христос, цар Асен, цар Иван Шишман, Балканджи Йово и Хубава Яна, Райна Княгиня, Васил Левски (многократно!), Ботев и др.). Редом с тях се посочват и някои стари предатели (Юда, Иванко, Поп Кръстю) с отвращение към техните съвременни следовници („Срам”).
Особено място в сборника заема любовната лирика („Одисей”, „Жена в дъжда”, „Часовникът няма да спре”, „Огледало”, „Разходка”, „Време за любов”, „Феникс” и др.) Из жизнерадостното стихотворение „Двете думи” е изведено заглавието на книгата. Тук любовта се проследява като романтично приключение от самото й припламване между младеж и девойка и се стига до нейното закономерно семейно-родителско топло огнище.
Съдбата ни е скрита в тези две думи, изглежда,
            защото по закон божествен, древен и суров
            животът винаги започва от площад „Надежда”
            и с нас върви до края той по улица „Любов”.

Поетът пише за любовта без елеен патос, без парфюмираните словоизлияния от европейските рицарски романи. Представя я като най-естественото чувство между мъжа и жената, на което се гради не само нашето настояще, а и бъдещето на нацията ни. Истинската любов е една осъществена надежда.
Съвсем ясно се откроява, че всички теми в сборника са все актуални и обществено значими: за сегашната съдба на Българя и нейното героично минало; за любовта към красотата и любимата жена; за недъзите на обществения живот. И всяка от тях е овладяна с такава убедителност, на каквато е способен само един талантлив творец. Книгата „Площад „Надежда” е пространна балада за бялата риза на красотата в живота ни и черната сянка на съдбините на България – още от вехти времена, та чак до наши дни.
В своята творческа работилница Ивайло Балабанов използва разнообразни художествени инструменти, за да овладее най-въздействащо съответната тема. Той предпочита римувания стих и класическото стихосложение, без формално да отделя традиционната строфа, макар че я вгражда вътрешно в общата конструкция на монолитното произведение. Умело съчетава краткостта на метонимията и свежестта на метафората, които много често се допълват със своите внушения. Понякога създава съставни думи като неологизми: бившовесела душа, листовятърни тополи, остротата тънкозла, жени бездумни, живял гръмоотводно, Република-менте, става сърцеопасно и др. Не рядко прибягва до синекдоха, анджамбман, цезура и други въздействащи художествени средства. Прилага и своеобразната вековна техника на народната песен с нейната непринудена образност и жизнена баладичност („Носталгия във Варшава”, „Жълъд”, „Явление по черешово време”, „Огън” и др.).
Поетът има особени предпочитания към повторението на отделни фрази като начало на стиха (анафора) или на цели изречения. Обръщенията също са негов обикнат художествен способ, за да придаде по-естествен израз на своето вдъхновение, превръщайки го в монологичен разговор. Тези два способа са обединени в стихотворението „Господи, слез да вечеряме!” Той не се бои доста често да се обръща за съчувствие и упование към Бога като към свой най-близък душеприказчик, довереник и свят съветник:
Господи, слез да вечеряме! Става сърцеопасно
            да се живее в този, лудият мой дух сиамски,
            с бялата земна надежда – в черно калугерско расо,
            с мойта набожна воля, с моя нрав балкански…

В голяма част от творбите си Ивайло Балабанов води вътрешен разговор с читателя, съумявайки да спечели откровеното му съпреживяване. Негов любим похват е да използва всички възможности на противопоставянето на някои понятия. Той нарочно изтъква своя пиетет към чистотата на белия цвят („Очи”, „Бяла риза” и мн. др.). В текстовете му излъчват своята лъчезарна топлина толкова много предмети като: белия шал, бяло цвете, бели камбани, лястовички бели, белия град, бяло време и др.  Твърде често бялото е в съседство с черното! Така, както в живия живот, непрестанно си съперничат красивото с грозното.
На принципа на контраста и синтезата са изградени някои творби-антиподи, с наситено използване на антонимите бял-черен. Особено ярък пример за това са „Очи” и „Бира с картофи”. По отношение на чувствата, вложени в тях, и внушенията, които възбуждат, бих ги определил като най-светлото/бялото и най-тъмното/черното стихотворение в цялата книга. В първото оживява лъчезарието на най-красивата (чужда) жена, видяна с възхитения поглед на Поета.
С очите на всичките тъжни мъже от квартала,
            във който живее жената със белия шал,
            те питам – защо красотата й, Господи, бяла,
            на човека със малката, черна душа си дал?
            Защо бяла чайка и гарван в любов съешаваш?
                                                                       (Очи)

А във второто се възражда неугасващото сияние на родната майка на автора, изобразено на фона на мъката и болката от нейната загуба. В душата му като живо трънче се е загнездило драматичното синовно чувство за вина, че житейските обстоятелства са го принудили твърде рано да се раздели с родителите си и родното място.
Дълго и черно, черно и мокро поле.
            Десет тополки, обути във жълти пантофи,
            хремав дъждец, а под вятъра синкав те –
            десет жени вадят черни картофи.
            Бавно към края на дългите черни бразди
            пъплят и ровят в земята жените бездумни…
                                                           (Бира с картофи)      

Главната характерна отлика на всички творби на Ивайло Балабанов е, че той умее, както малцина поети, да опредмети и изчерпи всички вътрешни възможности на словесния материал, с който гради стихотворението. Чрез добре подбрани свежи епитети, сравнения, метафори и символи съумява да проникне в същността на нещата, разчитайки на тяхната многопосочна наситеност. Не спира да обогатява съдържанието на своето творческо намерение с нови и нови внушения на чувства и обобщения чрез предметни и психологически детайли, докато не зареди до краен предел същността на заложената тема. И читателят се наслаждава на духовната сладост на поредното неподражаемо творение на един словесен чародеец, който сякаш е прочел неговите неогласени тревоги и доверително е откликнал на тях. Навсякъде речта е гладка, изказът ясен, без излишно претоварване. Поетът владее невероятното умение да прецизира обема и съдържанието на текста. Ще го оприлича на виртуозен цигулар, който за всеки концерт настройва струните на своята цигулка така „тъничко”, че нито да са хлабави, нито да се скъсат от пренатягане, за да му служат по-вълшебен начин. Тук струни на твореца са думите, словосъчетанията и всичко останало, което се нарича талант!

С поредната си книга „Площад „Надежда” Ивайло Балабанов отново потвърждава, че е самороден творец, със свой собствен характерен почерк, който го прави разпознаваем сред другите поети. Той създава жизнена поезия, а не хилави съчинения по догмите на занаятчийството. Когато четеш неговите стихове, забравяш за всичките си ежедневни главоболия. Чувстваш се като в духовен кът, изцяло отдаден на поетичната вглъбеност, предизвикана от естественото умение на автора да внушава въздействащи настроения, чувства, страсти, болка, възхита и психологическо-философски обобщения за живота.
В нарушение на протокола ще спомена и една творба, която не е включена в този сборник. Ето само началото на изстраданата поема „Съпротива”:
Когато става дума за летене,
            то значи става дума и за кал.
            Небето също не е до колене –
            това прекрасно вече съм разбрал.
            Живях като небесен гурбетчия…

Както се казва по народному: на този небесен гурбетчия доста фаворизирани поети са длъжни да му поливат топла вода като чираци, за да си мие ръцете след своя пореден майсторски труд над белия лист като заклет труженик на духовното поприще. И в книгата „Площад „Надежда” творбите на Ивайло Балабанов излъчват своя характерна релефност като фрагмент от общата архитектоника на цялостното му поетическо творчество. То е една лиро-епична българска панорама, в която са интегрирани картини и пълнокръвни чувства с призиви и надежда за повече човечност между хората. Тази поезия има своето трайно място в съвременната българската художествена литература и заслужава да остане в нейната съкровищница за следващите поколения четящи българи.
Иван ЕНЧЕВ

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Моля, попълнете полето. *

Нов Живот is Stephen Fry proof thanks to caching by WP Super Cache