Морно утро Разказът на турския писател Мевлют Каплан е от едноименната му книга сборник-разкази, която излиза на български език в превод на Айгюл Гавазова

Мевлют КАПЛАН

Мевлют КАПЛАН е роден през 1930 година в Юкес-Акшехир. Завършва Педагогическото училище – Ивриз, Педагогическия институт „Гази“ в Анкара и езиков колеж в Лондон. Работи като учител, училищен инспектор, в Министерството на културата в Турция. Активно участва в обществения живот. Пише стихове, разкази, романи, приказки. Основна тема в произведенията му за възрастни и деца е животът на хората в Анадола. Съставя учебници, антологии, методики за учители. Развива активна изследователска дейност. Има изследвания в области като европейската образователна система, световната детска литература и много други.

Носител е на 16 национални и международни награди. Учредена е национална награда с награден фонд на негово име. Собственик и главен редактор е на издателска къща. Една от улиците в Измир, където живее, носи неговото име.

Разказът „Морно утро“ е от едноименната му книга сборник-разкази, която излиза на български език в превод на Айгюл Гавазова.

 

Морно утро

 

Мевлют КАПЛАН 

Беше лято. В ранните часове на деня се усещаше приятна свежест. Това не продължи дълго. Нахлуващият горещ вятър попарваше всичко. Под жаркото слънце нивите, градините изглеждаха като опожарени. Дърветата, цветята вехнеха.

Дълго време не беше паднала капка дъжд. Неразвилите се житни посеви рано изсъхнаха. Почвата се набразди от дълбоки пукнатини.

Въздухът нажежен трептеше. Вдишващите го живи твари се запъхтяваха. Сякаш земя и небе се тресяха. Светещите коремчета на светулките се пръскаха и те падаха безжизнени на земята. С разтворени човчици и с разперени крилца птиците и кокошките се тътреха в прахоляка на почвата. Кучетата, с изплезен език, се задъхваха и коремите им се свиваха и разпускаха като ковашки мех. Хората имаха чувството, че са облечени с огнени ризи.

Разговорите им бяха все около темата за парещия мор: ще настъпи глад, как ще преживяват, как ще оцеляват животните. С отчаяние оглеждаха безплодните ниви, останали полупразни, с недоразвити житни класове и зърна, дребни зеленчуци и плодове, люцерната и царевицата недорасли. Господстваха тръните, лепящи се като бесни кучета по крачолите. Костенурки, с висящи езичета, обикаляха нивите и рововете в търсене на вода.

Такова беше лятното утро по тези места. Морното утро на селото.

Трудно поносим е животът на хората тук. Представи си, че си един от тях. Когато оглеждаш засетите ниви, на всяка крачка виждаш рояци скачащи скакалци. Задушаваш се, дъхът ти спира. Погледнеш ли в далечината към светлия хоризонт, пред очите ти причернява.

Привижда ти се необятно и безгранично синьо море. Вживяваш се в красива приказка, в прекрасен сън… Приисква ти се от радост да потичаш, да пиеш вода до насита, да се гмуркаш в морето.

За съжаление,  в един момент всичко ти се изплъзва. Миражът изчезва. Отново се изправяш пред действителността – насреща ти ни море, ни капка вода. Отпускаш се отчаян и унил. В ума ти нахлуват мисли за плачещите ти за коричка хляб деца, за гладните ти животни, стоящи пред празните ясли.

Хайде, ако можеш, бъди спокоен при това положение.

Иска ти се да плачеш до насита, защото от това олеква, нали?

Сили не ти остават за друго… Вглъбяваш се… Поглеждаш се отстрани. Сълзи, като бисери, падат от очите ти, които, струва ти се, в миг се превръщат в кръв и се губят в жадната за вода земя.

Тревожните мисли те докарват до полуда. В душата ти се наслагва трайна несигурност.

В един момент се отърсваш от тях и се съвземаш. Жаждата за вода отново те наляга. Затваряш очи и бродиш из съзнанието си в търсене на свещената тайна за по-обещаващи утрини. Скоро слагаш край на всички мисли, обзели ума ти.

Очите ти са кърваво червени. Бузите ти са все така пламтящи и мокри. След време се съвземаш и подпирайки се на коленете си, тръгваш към селото. Отстрани изглеждаш уморен и безсилен и с всяка следваща крачка твоята немощ става все по-очевидна.

Движението ти е равносилно на гибел. Предпочиташ да потиснеш всичките си сетива. А то колко е прекрасно човек да вижда, да чува, да помирише, да вкуси, но чувствата ти са като парализирани. Стоиш безнадеждно върху безплодната почва. Селото е далече. Пътят дълъг. Не се решаваш да тръгнеш по извитите пътища. Струва ти се, че селото е отвъд Кафпланина. Близките недорасли тръни ти изглеждат странни… Присядаш на рехавата им сянка.

Чуваш шум. Виждаш измежду тревите пълзящи край теб, страдащи от жажда костенурки, които те гледат с надежда. Дълго ги наблюдаваш с безчувствени очи. Знаеш, че те също са подвластни на сполетялото ви бедствие, дори повече от хората.

Още веднъж пробваш силите си, вслушвайки се във вътрешния си глас: „Ставай! Тръгвай! За да стигнеш до селото, трябва да вървиш…”

Едва се изправяш. Всяка крачка напред сякаш те тласка назад. Знаеш, че и днес слънцето ще пропълзи по върховете и отново ще попари отсрещните планини и ще ги оцвети в мръсно алено. Пак ще тръгнат стадата овце с пеещите си звънци и облаците прах след тях. Вечерта селските улици пак ще се изпълнят с мученето на крави и телета…

Морното утро, за съжаление, и днес е притиснало всички в мрежа от грижи. Нямаш покой. Нямаш никакво облекчение, освен празниците и сватбите, които поуспокояват врящото ти сърце. Те са едничката ти радост и утеха.

Казваш си: „Ето, вече си в селото, а за какви неща мислиш”. Но не успяваш да изправиш натежалата си от мисли глава. Нищо не забелязваш, не виждаш света.

Привеждаш морно тяло пред пресъхнали чешми в опит да утолиш жаждата си. Не се насищаш с падащите от тях капки вода. Поемаш дъх за миг и наново и наново опитваш. Разбираш, че е невъзможно, но все пак си усетил освежаваща хладина. Чувстваш се по-добре, сякаш си се преродил. Този път обаче болката в главата ти е по-особена. Немощ е обхванала тялото ти. Избива те студена пот. Пръстите ти изтръпват. Причернява ти.

Когато отваряш очи, разбираш, че си сред крещящите си деца. Кога и как ли си се прибрал вкъщи?!.. Мяташ се на леглото с висока температура.

Нека само да се изправиш, да вдигнеш глава. Тогава със сигурност ще видиш пак луната…

Утре отново ще изгрее слънцето.

Животът ще продължи.

                                                                                     Превод от турски: Айгюл ГАВАЗОВА 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Моля, попълнете полето. *