Ивайло Терзийски: С поезията можем още тук, на земята, да битуваме в нетленния дом на любовта Днес в Кърджали в Кърджали гостува съвременният  поет-трубадур на любовта

Днес, 29 март от 17.30 ч. във Военния клуб, Кърджали, ще гостува съвременният  поет-трубадур на любовта Ивайло Терзийски. Той е роден през 1970 г. в Плевен. Завършил е РУ “Ангел Кънчев” – Русе. Работил е в отдел „Култура”, Силистра, и повече от 15 години като журналист на свободна практика към няколко вестника. Прописва стихове на 11 години в резултат на едно влюбване. Майка му е неговият пръв редактор. Редактор е на алманах и антология, побрали произведенията на повече от 250 творци в Североизточна България. Носител е на повече от 30 национални литературни награди.  Автор е на поетичните книги “Манастир за душата ми няма” (1994); “Отмини ме, Любов” (1998); “Колкото, толкова” (1999); “Жена нависоко” (2002); “Сълза под крило” (2008). Понастоящем живее и твори в Лондон. Определя се като бохем по душа.  А Недялко Йорданов казва, че любовта го е избрала за свой трубадур. Смята, че чрез голямата  си любов към неговата съпруга е преоткрил и себе си, и е  намерил най-красивата причина да живее. И тъй като неговата родина е там, където е сърцето му, силно вярва, че всички българи по света един ден ще се върнат към корените си. Обича да пътува, но най-важното пътуване за него е пътят, който извървява към себе си, за да преоткрие другите. Смята, че призванието му е да събира звезди, да сее усмивки и да бъде гръмоотвод за плача на земята и хората. А за най-висша добродетел счита благодарността. Обича да се надсмива над себе си, да се шегува, да не се взима насериозно. С голяма усмивка посреща и двата му псевдонима – Барона и Големия принц.

Интервюто взе: Лияна ФЕРОЛИ 

– Йвайло, в Англия ли се научи да тропосваш мъглите и ръкавите на Темза, за да проправиш път на любовта? Или това е състояние, което навсякъде носиш със себе си?

– Това се предава по генетичен път. Моят прадядо е бил терзия – шивач, а всеки подобен майстор може да тропосва и прекроява, било то материята или душата, духа си. Аз пък тропосвам думите в името на любовта, на надеждата в доброто.

– То, май, като всичко друго, ние творим и любовта, проектираме с избор в нас и наоколо нейната реалност…

Да, каквото излъчваме от нас, това и срещаме в живота си. Затова, човекът това е неговият избор, той определя и неговата същност. Но понякога в любовта той е доста непредсказуем за нас. А това значи, че ни е нашепван от едно друго и по-високо място…

-Пътувайки, бягайки или повече приближавайки се до тази изначална загадка – любовта, успя ли поне малко да се добереш до нея?

– След всичките загуби, свързани с нея, и след всичките й уроци, все още продължавам да я търся във всичките й измерения, за да пристигна накрая  на нейния остров с всеппроникваща Светлина. Но засега поне съм изпитал най-голямата и свята любов към Майката. И тя ще бъде с мен докрая през всичките дни на живота ми. Че и след тях.

– Изглежда, самите ние проектираме  и нейното тъжно присъствие-отсъствие…

– Да, защото чрез този защитен инстинктивен рефлекс се опазваме от нейните пламъци. Така не ставаме зависими от нея, както и твърде алчни, ненаситни да я изпитваме, защото колкото и да се задъхваме от предусещането за нейната цялост, до постигането й, неизбежно преминаваме и през самотност, и през подготвящите ни за сливането с нея рани.

– Каквото и да ни причинява, обаче, не можем без нея. И в най-големия мрак все за нея говорим…

– Раняваща, обезболяваща, възнасяща или заземяваща, все пак, тъкмо тя ще ни измъкне от него. Но трябва да й даваме шанса за двупосочен билет. Защото така й даваме възможност да бъде открита скритата й същност. А това става с достойно посрещане на загубите в нея и с прошката.

– Дори, понякога, доста мазохистично, сами инспирираме  нейните рани…

– Често сме склонни да се измъчмаме и самонараняваме, да й придаваме драматичност, за да страдаме в нейно име, с което още повече я въздигаме на пиедастал. Но пък така и сами опаковаме и оковаваме сърцата си, за да има после върху какво да работим, да ремонтираме, да рехабилитираме… Всичко, което правим в нейно име, сигурно й допада, щом като  нейните белези могат в нежност да се стопят. И щом като от дъното на самотата душите ни могат копнежно да потърсят небето и да се възнесат… А така и истински да прегърнат любовта, дори и това да се случи в отвъдното, откъдето е тръгнала и пак се връща един ден. Но с поезията можем още тук, на земята, да битуваме в нейния  нетленен дом…

 

Прегърнал цялата вселена, смалявам се до птичи дъх

Ивайло ТЕРЗИЙСКИ 

Същност

На мама още къщата крепи се

на две асми, посрещнали ме с грозде.

Блуждае нейде погледът й хрисим.

Вечеря с мен. А разговаря с Господ.

В сърмица лозова животът свит е.

Развия ли я, може би ще видя

дори и на ориза в беловите

престорен смях, притоплена обида.

Примижва мама.Тъй ми е позната

ръката й – блести непрежалимо:

не се сбогувайте със светлината,

преди да я превърнете във символ.

На светлина, когато се напия,

ще легна кротко, капнал от умора,

в една – без цвят останала саксия,

търкулната от вятъра на двора.

Като щурец в парцел от райска нива

ще се събудя – рано или късно.

А мама ще ме увери, красиво

и мъдро във небесната си същност.

Смаляване

Не всяка пролет е зелена,

не всяко чувство – с нежен връх.

Прегърнал цялата вселена,

смалявам се – до птичи дъх.

Над рамото ми смерч съблече

глухарче, мравчица отвя.

И не човек, едно човече

се спъва в райската трева.

В огромните листа на клена

светът настръхва. Плисва мрак.

Не виждаш ли, че подир мене

кинжал размахва кървав мак?

Дъждец с потоп ще ме покръсти –

сам бръмбар с потни очила.

Навярно ще си върна ръста,

щом чуя твоето: „Ела”.

***

              На моята обич…

Боже мой, замълчи.
Любовта не е притча.
Всички тъжни очи
по света си приличат.

Вече знам за какво
в мене страх се прокрадва:
всъщност всяко дърво
търси в тъмното брадва…

търси ехото глас,
жажда – устните бледи.
Слабостта – крехка власт.
Мъдростта – щедра бедност.

Още час ще скърбим,
любовта не е притча.
На човека любим
никой друг не прилича.

 

Отмини ме, Любов, отмини ме…

Отмини ме, Любов, отмини ме…

Тази преданост просто ме плаши.

Като гълъб спи твоето име

по перваза на устните прашни.

Отмини ме, защото е рано

да превързвам посоки и рани,

щом в душата ми – лозе обрано –

страховете висят като врани.

Колко време пилях да ги гоня

на живота горчив от дървото,

за да срежа безмилостно клона

на презрялата гола самотност.

 И се питам, щом тук упоен е

този въздух с неискреност днешна,

как така съм те носил във мене,

без да зная, че пак ще те срещна…

 … как така се задъхвам от цялост

с неми устни пред твоето име,

а ти пиша с крило отмаляло:

– Отмини ме, Любов, отмини ме!…

Тишина с вкус на устни

                 „Смисълът на живота има вкус на устни“, Ромен Гари

Отглеждам тишината с вкус на устни,
в която уж те има. А те няма.
Щастлива ли си? В улиците пусти
дъждът размива вярност и измама.

Преди да зная кой съм и защо съм,
на есента енигмата се стапя:
ревнив е мракът, гузно доизносва
чертите ти, забравената шапка.

Ще влязат, трескави и непознати,
на моята тъга във асансьора –
дългът, добрата воля и мечтата,
и всеки лесен избор ще оспорят;

Навярно ще се отрека от всичко
и себе си, накрая, ще напусна.
Разпадне ли се чувството на срички,
остава тишината с вкус на устни…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Моля, попълнете полето. *

Нов Живот is Stephen Fry proof thanks to caching by WP Super Cache