Ани Цанкова в Рубрика „Зорница“: Думите са прозорец, който мога да отворя и да дишам Вътрешната неприспособимост на твореца към всяка сивота е неговият тих бунт, споделя тазгодишната лауреатка на 47-ия Национален конкурс за дебютна литература „Южна пролет”

 

З о р н и ц а

Рубриката се подкрепя от Национален фонд Култура

Ана ЦАНКОВА

Острието на неизреченото е също толкова остро

толкова дълго нямах какво да кажа
думите бяха и есен и зима и дъжд

златокосото ми есенно дете побеля 
снегът рисуваше в стъпки
не разчетох 
не разбрах нито едно писмо 
виждах птици отвъд тишината на прозореца
омесвах мислите с трохи от хляб
един гарван изяде болката
и даже не трепна
яж гарванче
толкова дълго те чаках

и после какво

изтръпват ти дланите
и сърцето

и очите спират да виждат
разни малки неща
като белия гълъб в парка който нарече сиймор

защото имаше нещо много самотно в белотата му

и не е тъга
а гигантска машина на времето

два ангела дърпат ъглите на усмивката

между тях на самотна люлка 
се люлее
и бие

сърцето 
ти

в тази история
сизиф и икар са братя

единият е вкопчен в гърлото ми
влачи си камъка и мълчи

другият кърпи крила на рамото ми
и псува защото не му се получават

в тази история съм напълно трезва
и без абсент полудявам със себе си

тези двамата може да са измислени
но сме свързани като сиамски близнаци

аз съм 
сестра им 

редуваме вдишванията

тази война
не е моя

тези трупове
които оставяш след себе си
не ги познавам

опитвам да живея просто
да имам дом дете и куче

да изписвам думите
преди да ме убият

тази война не е моя
тези трупове не са на враговете ми

усмихвам се на демоните мълчаливо

все някой някъде

някого ще убие

не искам да знам 
какво правят с уморените коне

какво правят с жилите им с костите
със вятъра във гривите и с цвиленето
със старите изтъркани подкови

ако убиеш коня ми
убиваш пътя

и всяка стъпка се превръща в прах
и всеки нерв под кожата ми се превръща
в безсмислено упорство да съм жива

затова не ми казвай никога
какво правят с уморените коне

острието на неизреченото 
е също 
толкова остро

просто убива по бавно

изведнъж разбирам че всичко е свършило

а проклетата ми душа 
слуша джаз 
полугола 
в топлия мрак на стаята

и полека поглежда към разхвърляното легло
където
спиш
ти

и продължаваш да ме сънуваш

защото накрая
и винаги 

си само ти

тогава реките
потичат наопаки

и тогава си сам
върху крехкия сал 
от измислици

а решетките на небето 
стремително се приближават

как болят в тишината
острите крясъци 
късните птици

не всички стени
са там

за да ги разбиеш

до някои 
просто трябва да съградиш
още 
три

да влезеш

и да си представиш
покрив

лежа зад решетките
на собствените си

думи

ако успея
да избягам

ще се намразя

Из „Археология на белезите”

 

 

Ани Цанкова: Думите са прозорец, който мога да отворя и да дишам

Вътрешната неприспособимост на твореца към всяка сивота е неговият тих бунт, споделя тазгодишната лауреатка на 47-ия Национален конкурс за дебютна литература „Южна пролет” 

Тази година лауреат на 47-ия Национален конкурс за дебютна литература „Южна пролет” стана Ана Цанкова. Родена е през 1982 година в Кърджали. Живее и работи в София. Нейни стихотворения са публикувани в списанията „НО Поезия”, „Нова Асоциална Поезия”, в различни периодични издания и в онлайн платформите за култура и общество „Public-Republic”, „Banitza.net”, „Открита литература” и други. В края на 2018 година излиза дебютната й книга с поезия „Археология на белезите” под знака на издателски кръг „Смисъл”. Редактор на книгата е Аксиния Михайлова, илюстрациите и графичния дизайн са на Ина Христова.

Интервюто взе Лияна ФЕРОЛИ

 

– Ани, какво довя „Южна пролет” в живота ти, южната ти кръв разпозна ли като свой този топъл полъх?
Дните на „Южна пролет“ са незабравимо преживяване, пожелавам на всеки автор да му се случат. Самото усещане да си там, да се срещаш с талантливи пишещи хора, да си говорите за литература, да споделяте еднаква страст към думите – прекрасно е.  А когато съм близо до Кърджали, когато съм в Родопите, всичко ми е познато и носи усещане за дом.

Но често пишеш  и за други, по-тъжни чувства. Сигурно е доста самотно да усещаш белотата и на птиците, и на хората, сред всичката днес чернота?

– Понякога белотата е самотна, защото не се вписва в заобикалящия свят. Мисля си, белотата не е само външен белег, тя е и чувство. Може да бъде дори поглед, усмивка, дума, жест. Вътрешно усещане за неприспособимост и тих бунт към всяка сивота.

– Поетичните думи – терапия, регресия, прогресия или нещо друго са за теб?

– Думите са прозорец, който мога да отворя и да дишам. Стая, в която да се приютя, ако ми е студено. Мост, по който да премина, когато пътят се е свършил. Не знам какво бих правила, ако не пишех. Понякога ми се струва, че е нямало такъв момент изобщо. Не е терапия, начин на себеусещане и намиране е.
– А защо понякога творецът бива споходен от мълчание и дълго няма какво да каже? Душата му ли стихва, а заедно с нея и словото? И тогава думите много трудно могат да се изпишат…

– Иван Методиев има едно стохотворение „Свобода”. То завършва така:

 

Но кажи ми кой ще ти пречи,

накъдето и да вървиш,
да поспреш за няколко века –

от сърце да си помълчиш.

 

Мълчанието е хубаво нещо. Дори полезно. Помага ти да разбереш кой си. Аз не разбирам непрекъснатата нужда от говорене, споделяне, изявяване.
Хората, особено пишещите, трябва да поддържат хигиена на думите и мислите си. Не мисля, че стихват душите. Пак говорят. Но отвътре.
Трябва само да се научим да слушаме.
– А, може би, дълго трупаната болка вече не може да се облече в думи? Но при някои творци тъкмо нейната експлозия отприщва неподозирани дълбочини и възприятия?
– Винаги съм казвала, че всяко едно чувство трябва да се изживее. Да го оставиш, да не спираш неговия порив. Ако е радост – радвай се. Ако си тъжен – бъди тъжен. Ако те боли – остави болката да те превземе, да порасне, остави я. Само така можеш да се изправиш после и да продължиш. Като я приемеш, всъщност я побеждаваш.

–  Да, по-добре с думите, отколкото без тях, независимо колко тъга са побрали, независимо дали са неизречени или спестени…

– Разбира се. Истината винаги е за предпочитане пред добре премълчаната лъжа.

– Но пък, от друга страна, изречените ограничават по някакъв начин, докато мислените само са напълно свободни да се стрелкат като птици в небесната вис…

– Сякаш живеем в два свята. Единият е общ, в него обичаме, общуваме, споделяме. Другият си е само наш. Там няма, не трябва да има бариери. Може би най-щастливите хора са тези, които успяват да слеят тези светове, да почувстват докрай пълнокръвното спокойствие на светлината и смирението. Именно смирение, без вътрешни войни, без битки по различни фронтове, без лоши чувства…

И тогава наистина небето е прекрасно…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Моля, попълнете полето. *