В рубрика „Зорница“ Хубен Стефанов: Наблизо има светлина Стиховете в книгата напомнят модернистична картина, която оставя простор на въображението и сътворчеството на възприемащия

З о р н и ц а

Рубриката се подкрепя от Национален фонд Култура

Хубен Стефанов

Наблизо има светлина

Хубен СТЕФАНОВ

ВЯРА

Казват,
всичко е нетрайно.
Не! Не! Не! Небето
няма да се срути, докато
сме изправени.
Ние сме храмът, ние сме колоните –
крайните и безкрайните!

НАДЕЖДА

Ще идва винаги, когато трябва. Дори и без да си я викал.
И срещнеш ли разплаканата своя сянка, не се плаши –
наблизо има светлина.

РОДИНА

Влакът на събитията преминава пред очите ни. Балканът тегли
върховете на историята. През земята ни,
през сърцата ни, и нас самите през вековете…

Народен глас-небесен. Девойка пее,
гласът се чува
от девет планини през сто поколения. Хилядолетния ни дух танцува над огъня,
могилите,
над живота ни и над съня ни…

ОГЛЕДАЛОТО НА ВРЕМЕТО                 

На Петър Василев

Пред нас – децата ни.
Оставихме ги в миналото.
След нас – какво
незапомнено бъдеще.
Тихо ни опустоши студената война. Обездети земята ни цивилизационно.
Отново – кръвен данък. Надъхани еничари
с разноцветни вратовръзки шетат …
И народът пак не знае хляба ли ще му вземат, нова вяра ли ще му дават.
И все за негово добро,
и все в името на новата свобода. Народе мой …

ТРАКИЙЦИ

Сто пъти
съдбата разкъсва нашето тяло.
И ни изпращаше по всичките посоки,
в мъчителния кръговрат от изпитания.
Но се събирахме отново във сърцата си, защото е една кръвта ни
… и България!

БЪЛГАРИЯ – ЕВРОПА

Моята земя е най-дълбока, с най-светлите небеса.
Висока планина, дълбок кладенец. Водата – сладка и гласовита. Всички народи тук черпят дух.
Срещаме се като хора: историята ни разделя, бъдещето ни сближава.
Ще бъдем част от една история.
С поклон към всичките цивилизации от първата черта до днес.
Няма опит за забрана
да се виждаме със Светлината.
Перо и Право отмиват кал и тиня и дълбоко пазят
златоносния пясък на Свободата.

*  *  *
Граничната бразда – чия е? На звучен български език
каза, че е турчин.
Открих греха в славянските черти.
Детето на насилието иска да е сляпо.
Дано човек да бъде!

ХАСКОВО – МОЯТА УЛИЦА

Най-истинската улица в града
с реката, край която редят се тополи.
Започва с Моста и Театъра,
минава през Площада към Първото училище,
и Банката и Банята, и магазините.
Върви сред къщите със сенчести дворове, под свода на вековните дървета,
поели стъпките от калдъръма вечен. Завършва с Моста между Църквите.
Нарича се  ОСВОБОЖДЕНИЕ. И… съществува.

*  *  *
Напред, приятелю! Още сме на стремето,
както и дедите ни.
А зад нас е времето – тича по следите ни.

ПЪТЯТ  НА  ДЕДИТЕ

Дали тук да стоя
и да пущам корени като дърво
или да оседлая коня си  … И… да не питам защо…

 “Полет до ослепяване!”

/Хубен Стефанов, “Наблизо има светлина”, стихове, София, Изд. “Български писател” -2019/

Мина КАРАГЬОЗОВА

Стиховете в книгата на Хубен Стефанов «Полет до ослепяване» напомнят модернистична картина, която оставя простор на въображението и сътворчеството на възприемащия. В тях читателят може да вложи частица от себе си и своя свят, да ги досътвори.
Много характерен пример в полза на тезата за “дзен” характера на тази поезия е следното стихотворение:

Събитие – II

Къщата му изгоря…
Намери входна врата
в езерото…
и се прибра.

Тези редове могат да кажат много и различни неща на различните хора. Едни просто ще кажат, че човекът се е удавил – самоубил се е от мъка. Аз бих казала, че внушението е съвършено друго. Че не къщата, а всемирът е нашият истински дом. Където винаги се връщаме. Всеки би могъл да вложи свое тълкуване и то, разбира се ще бъде вярно. Многозначна, полисемантична поезия.
Това са стихове, където хората са и храмът, и колоните, където танцува нашият хилядолетен дух, където живее болката за народа ни, но и където “засиява пътят към Вселената” и “наблизо има светлина”. В тези стихове тракийци са стотици пъти разпръсвани и  се събират отново в сърцата си. Това са стихове, където човек може да срещне сянката си, а времето да тича по следите му. Това са стихове, където Орфей е наблизо, а за Ной винаги има бряг.
Това е поезия, която задава въпроси и те са въпроси без отговор. Или поне няма един отговор. Защото живеем в една безкрайно сложна вселена и има безкрайно приближаване до истината. В този смисъл всеки отговор би бил неокончателен, временен, не достатъчен…

Пегас от зодия Риби.
Универсал сред море от уникати.
Оре небето и жъне перли.
Потопът не е събитие
от неговата история.
Летописът му е спиралата
на раковините…

Смъртта е няма.
Няма смърт.
Стягат го сетивата.
Полет до ослепяване!

Защо полетът е до ослепяване? Ами, защото се приближаваме до слънцето, все по-нагоре и все по-високо…
Поезията на Хубен Стефанов е някак космична, тук Потопът и спиралата на раковините дишат в едно стихотворение. Тук смъртта е няма. И внезапно се обръща смисълът и словоредът .И смъртта е отречена. Просто я няма. Защото, според поета , докато сме живи, сме безсмъртни. Но ехото отговаря “…смъртни”. Тази поезия, която съчетава два и повече взаимноизключващи се образи и истини, насочва интуицията към отвъдни измерения и светове. Отвъд разума и логиката. Защото логиката е опериране с вече известни неща в един познат свят. Светът на Хубен Стефанов е нов и непознат. Тук е в сила друга логика и друга поетична реалност, която тласка читателя към просветление, към интуитивни прозрения.
За тази поезия е характерна изключителна  лапидарност, афористичност и философска дълбочина. Отново се натрапва асоциацията с кратките поетични форми на хайку поезията.  И отново – връзка с японската естетика. Той дори има стихотворение, което не се състои от три стиха, както в хайку, а от два…

Отново заедно
Току-що кацнах…
И вече летя!

Любимата е тази, която ограбва безсмислието на живота. Забележете как е казано – не е внесла смисъл в живота, а е ограбила безсмислието му. Оригиналността е и парадоксалността на изказа са характерни за тези стихове.
Антиномиите – логически доказуемите противоречия са  любим похват на поета. В стиха внезапно се втурва нещо, което е противоположно на предишния стих. Героите на стихотворението “Животът” са в кал до колене, но носят на гръб небето. Лирическите герои обединяват две физически и смислови противоположности – земята (калта) и небето…
Любовта е нещо сакрално, тя отговаря на усещането за цялост и взаимопроникване:

Сега
се гледаме в очите,
докато си разменяме
живота.

Това, което остава като поетично внушение след прочитане на книгата на Хубен Стефанов, е усещането за полет и светлина.
Полет на мисълта, на духа, на любовта, на радостта от живота.

“Полет до оспепяване!”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Нов Живот is Stephen Fry proof thanks to caching by WP Super Cache