В рубрика „Зорница“ Хубен Стефанов: Наблизо има светлина Стиховете в книгата напомнят модернистична картина, която оставя простор на въображението и сътворчеството на възприемащия

З о р н и ц а

Рубриката се подкрепя от Национален фонд Култура

Хубен Стефанов

Наблизо има светлина

Хубен СТЕФАНОВ

ВЯРА

Казват,
всичко е нетрайно.
Не! Не! Не! Небето
няма да се срути, докато
сме изправени.
Ние сме храмът, ние сме колоните –
крайните и безкрайните!

НАДЕЖДА

Ще идва винаги, когато трябва. Дори и без да си я викал.
И срещнеш ли разплаканата своя сянка, не се плаши –
наблизо има светлина.

РОДИНА

Влакът на събитията преминава пред очите ни. Балканът тегли
върховете на историята. През земята ни,
през сърцата ни, и нас самите през вековете…

Народен глас-небесен. Девойка пее,
гласът се чува
от девет планини през сто поколения. Хилядолетния ни дух танцува над огъня,
могилите,
над живота ни и над съня ни…

ОГЛЕДАЛОТО НА ВРЕМЕТО                 

На Петър Василев

Пред нас – децата ни.
Оставихме ги в миналото.
След нас – какво
незапомнено бъдеще.
Тихо ни опустоши студената война. Обездети земята ни цивилизационно.
Отново – кръвен данък. Надъхани еничари
с разноцветни вратовръзки шетат …
И народът пак не знае хляба ли ще му вземат, нова вяра ли ще му дават.
И все за негово добро,
и все в името на новата свобода. Народе мой …

ТРАКИЙЦИ

Сто пъти
съдбата разкъсва нашето тяло.
И ни изпращаше по всичките посоки,
в мъчителния кръговрат от изпитания.
Но се събирахме отново във сърцата си, защото е една кръвта ни
… и България!

БЪЛГАРИЯ – ЕВРОПА

Моята земя е най-дълбока, с най-светлите небеса.
Висока планина, дълбок кладенец. Водата – сладка и гласовита. Всички народи тук черпят дух.
Срещаме се като хора: историята ни разделя, бъдещето ни сближава.
Ще бъдем част от една история.
С поклон към всичките цивилизации от първата черта до днес.
Няма опит за забрана
да се виждаме със Светлината.
Перо и Право отмиват кал и тиня и дълбоко пазят
златоносния пясък на Свободата.

*  *  *
Граничната бразда – чия е? На звучен български език
каза, че е турчин.
Открих греха в славянските черти.
Детето на насилието иска да е сляпо.
Дано човек да бъде!

ХАСКОВО – МОЯТА УЛИЦА

Най-истинската улица в града
с реката, край която редят се тополи.
Започва с Моста и Театъра,
минава през Площада към Първото училище,
и Банката и Банята, и магазините.
Върви сред къщите със сенчести дворове, под свода на вековните дървета,
поели стъпките от калдъръма вечен. Завършва с Моста между Църквите.
Нарича се  ОСВОБОЖДЕНИЕ. И… съществува.

*  *  *
Напред, приятелю! Още сме на стремето,
както и дедите ни.
А зад нас е времето – тича по следите ни.

ПЪТЯТ  НА  ДЕДИТЕ

Дали тук да стоя
и да пущам корени като дърво
или да оседлая коня си  … И… да не питам защо…

 “Полет до ослепяване!”

/Хубен Стефанов, “Наблизо има светлина”, стихове, София, Изд. “Български писател” -2019/

Мина КАРАГЬОЗОВА

Стиховете в книгата на Хубен Стефанов «Полет до ослепяване» напомнят модернистична картина, която оставя простор на въображението и сътворчеството на възприемащия. В тях читателят може да вложи частица от себе си и своя свят, да ги досътвори.
Много характерен пример в полза на тезата за “дзен” характера на тази поезия е следното стихотворение:

Събитие – II

Къщата му изгоря…
Намери входна врата
в езерото…
и се прибра.

Тези редове могат да кажат много и различни неща на различните хора. Едни просто ще кажат, че човекът се е удавил – самоубил се е от мъка. Аз бих казала, че внушението е съвършено друго. Че не къщата, а всемирът е нашият истински дом. Където винаги се връщаме. Всеки би могъл да вложи свое тълкуване и то, разбира се ще бъде вярно. Многозначна, полисемантична поезия.
Това са стихове, където хората са и храмът, и колоните, където танцува нашият хилядолетен дух, където живее болката за народа ни, но и където “засиява пътят към Вселената” и “наблизо има светлина”. В тези стихове тракийци са стотици пъти разпръсвани и  се събират отново в сърцата си. Това са стихове, където човек може да срещне сянката си, а времето да тича по следите му. Това са стихове, където Орфей е наблизо, а за Ной винаги има бряг.
Това е поезия, която задава въпроси и те са въпроси без отговор. Или поне няма един отговор. Защото живеем в една безкрайно сложна вселена и има безкрайно приближаване до истината. В този смисъл всеки отговор би бил неокончателен, временен, не достатъчен…

Пегас от зодия Риби.
Универсал сред море от уникати.
Оре небето и жъне перли.
Потопът не е събитие
от неговата история.
Летописът му е спиралата
на раковините…

Смъртта е няма.
Няма смърт.
Стягат го сетивата.
Полет до ослепяване!

Защо полетът е до ослепяване? Ами, защото се приближаваме до слънцето, все по-нагоре и все по-високо…
Поезията на Хубен Стефанов е някак космична, тук Потопът и спиралата на раковините дишат в едно стихотворение. Тук смъртта е няма. И внезапно се обръща смисълът и словоредът .И смъртта е отречена. Просто я няма. Защото, според поета , докато сме живи, сме безсмъртни. Но ехото отговаря “…смъртни”. Тази поезия, която съчетава два и повече взаимноизключващи се образи и истини, насочва интуицията към отвъдни измерения и светове. Отвъд разума и логиката. Защото логиката е опериране с вече известни неща в един познат свят. Светът на Хубен Стефанов е нов и непознат. Тук е в сила друга логика и друга поетична реалност, която тласка читателя към просветление, към интуитивни прозрения.
За тази поезия е характерна изключителна  лапидарност, афористичност и философска дълбочина. Отново се натрапва асоциацията с кратките поетични форми на хайку поезията.  И отново – връзка с японската естетика. Той дори има стихотворение, което не се състои от три стиха, както в хайку, а от два…

Отново заедно
Току-що кацнах…
И вече летя!

Любимата е тази, която ограбва безсмислието на живота. Забележете как е казано – не е внесла смисъл в живота, а е ограбила безсмислието му. Оригиналността е и парадоксалността на изказа са характерни за тези стихове.
Антиномиите – логически доказуемите противоречия са  любим похват на поета. В стиха внезапно се втурва нещо, което е противоположно на предишния стих. Героите на стихотворението “Животът” са в кал до колене, но носят на гръб небето. Лирическите герои обединяват две физически и смислови противоположности – земята (калта) и небето…
Любовта е нещо сакрално, тя отговаря на усещането за цялост и взаимопроникване:

Сега
се гледаме в очите,
докато си разменяме
живота.

Това, което остава като поетично внушение след прочитане на книгата на Хубен Стефанов, е усещането за полет и светлина.
Полет на мисълта, на духа, на любовта, на радостта от живота.

“Полет до оспепяване!”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Моля, попълнете полето. *

Нов Живот is Stephen Fry proof thanks to caching by WP Super Cache