Иванко Маринов в Рубрика „Зорница“: Този полет започва от болката Новата му книга „Ангели на моста” ще бъде представена на 20 юни от 17.30 часа в Регионалната библиотека „Никола Й. Вапцаров“

 

З о р н и ц а

Рубриката се подкрепя от национален фонд Култура

Този полет започва от болката

Иванко МАРИНОВ 

***

Ще си остана и 

с последните метафори

на листопада…

Да ги люлея безполезно,

безкрайно

                      и болезнено

за хвърчила, изпуснати във вятър…

За пера на райски птици.

Метеори,

                   падащи от светове,

където  съм отивал  винаги –

и съм изгубил

                    естествено

като любов и възраст,

годишно  време –

                     и всички заедно

                     в един безумно                         

 измислен миг.

ТРЕПЕТЛИКАТА

И до днес

не знам какво да мисля

за Дървото…

За прошка?

Прокоба?

Прокуда?

Под него поляга

опърпан Христос.

И мята въже –

да се беси,

красавецът  Юда!

ВАЛИДОЛ

Този полет започва от болката.

Този полет е в мрака  без бряг…

И таблетката валидолова  –

лунатичен компас  и маяк.

Ще ме викнат русалки…

И вещици.

Ще възседна

последния кон.            

И не дай боже, пак да забравя

един скрит под крилото трион…

МЕЛОДИЯ ЗА ОКАРИНА

                                                                      На Ив. Бунков

Тя даже хич не е измислена!

Измислени са козите копита…

Рогцата на главата лиса –

и  дяволетата в очите.

Орача с  рало гръб превива,

ама си има окарина –

че на гората й отива

да слуша свирката от глина.

Засвири ли – замлъкват птиците.

/Не кука даже Кукувицата!/

А млъкне ли –

там  даже змиите

протягат лебедови шии…

И малката пастирка тича –

за цял свят вече сляпа-глуха.

А другото…

А другото си има  п р и т ч и.

За баядерки там.

За духове.

ВАЛИДОЛ

Изглежда

да не съм във форма…

       Тази мисъл

ще ме досегне изведнъж

със соло

на умираща флигорна

и пристъп на вечерен дъжд.

И някакъв приведен силует

под мокрите дървета ще премине,

Подобно стих

                           на прокълнат поет…

Подобно Яворов без Мина.

ПТИЦИ

Отчаяни от чучелата,

си отиват

високо над лозята птици…

Но аз не мога –

и не искам

                     като тях!

Ще си отида,

ако  ме залеят до гърди

водите хладни…

Които пак ще завъртят турбината!

Из „Ангели на моста”

 

 

Иванко Маринов: А втори проби и грешки няма. Има опит, има самоспасение…

Иванко Маринов

Иванко Маринов е роден на 23 април 1946 г. в Хасково. Завършва средно и основно образование в Кърджали. Започва да пише стихове още като ученик. През 1973 г. завършва театрална режисура в Ленинград /сега Санкт Петербург /. Работи като директор на Профсъюзния дом на културата в Кърджали. Завършва задочно и Великотърновския университет, специалност библиография и библиотекознание. Повече от 20 години е директор на Регионалната библиотека “Никола Й. Вапцаров”  в  Кърджали.

Автор е на 24 книги. Между тях са стихосбирките: “Ден за прошка” /1999/, “Дневни сънища” /2002/, “Болестта на куклите” /2003/, “Дни и нощи” /2006/, “Откраднат сезон” /2008/. “Небесни листа” /2 части/. А есеистичният му двутомник “Градът кръстопът” /кн.1, 2006 и кн.2, 2008/ е специфична и уникална история на Кърджали, която му носи годишната награда на Съюза на българските писатели за 2006 г. За нея получава и отличието на Съюза на краеведите в България – “Заслужил краевед”. Член на СБП. Артистичните му недоисказани, неподражаемо асоциативни, радостно-тъжни и ироничи волности най-добре изразяват неговата творческа същност. И когато заглъхнаха за доста време, много негови почитатели усещаха липсата им. Но сега, след излизането на новата му книга „Ангели на моста”, която ще бъде представена на 20 юни от 17.30 часа в Регионалната библиотека „Никола Й. Вапцаров“,  можем да му пожелаем щастливо и дълго „плуване” в книжния свят.

Интервюто взе: Лияна ФЕРОЛИ

  

 – Иванко, след дългото ти мълчание може ли твоята нова книга „Ангели на моста” да се нарече втори дебют в литературата, както и твое второ „раждане”, защото истински човекът се ражда с раждането на словото?

– Може. Всичко може, напук на максимата, че не можеш да се върнеш там, откъдето си дошъл…

Ако ли по-сериозно – от това по-сериозно просто няма!

За „втория дебют”?

Втори проби и грешки няма. Има опит… някакъв.

По-добре от н/и/какъв. Разликата е наглед една гласна.

Но тая разлика е много по-голяма. И по-ясна.

Относно… творчеството, всяко „сядане” за мен е като ставане прав, четете Дончо Цончев по темата. При писателя от Нови хан ставаше дума за Химна! Нашият български многострадален химн.

Но друг нямаме.

 

– Или всеки човек се нуждае от подобно „потъване” в мълчанието, за да извлече неподозираното в себе си?

Аз не потъвам.  Или просто вече не се давя. В Бургас един почернял като негър син на „щатния” спасител от вишката на плажа ме научи, как да плувам. И оттогава…

Не знам какво е да ти се схване крак, или ръка!

Сещате ли се, откъде са тези отклонения?!

Аз /вече/ не се сещам.

Или ви лъжа, че не се досещам за „неподозираното” в себе си. Спасил съм в живота си седем удавници. Ако трябва мен тепърва да спасяват, да четат „Барон Мюнхаузен”, главата с издърпването за косата…

Тук се чудя дали трябва да дам пример с всички мои, на брой 24 досега, книги?! – последната от които е „Ангели на моста”.

Предстои още много „плуване” в книжния свят, дай Боже!

 

– Но пък, от друга страна, ти отново си предишният творец, със своята си характерност, само с повече песимистични нотки. Доста тъжно звучи още подзаглавието на книгата ти: „Последни тихи стихове”…

– Това, за което ясно ми намекваш, е просто, мисля,  звукопис.

Така си мисля, или тъй ми е хрумнало. Никога не обяснявам заглавия, които измислям и за себе си, или за другите.

Или както Ернест Хемингуей казва, че никога не пишел писма, в което много се съмнявам …

Много.

Даже твърде.

Човек, който цял живот е тренирал за тореадор, не може поне малко да не е бик!

 

– Съвсем естествено е преживелият житейски сътресения да ревизира изцяло мирогледа си. Ти какво постигна в тази посока?

Мирогледът е нещо, което не си струва често да се ревизира. Няма полза.

Виж, мировозрението…

За обяснение, едното е на руски.

Следват четирите удивителни.

Сещате ли се откъде са тези отклонения?!

Аз /вече/ не се сещам.

Или ви лъжа, че не се досещам за „неподозираното” в себе си.

 

– Шекспир има един стих в трагедията си „Тимон Атински”, в който казва: „скоро ще се излекувам от дългото си здраве и ще встъпя във нищото”. Но творецът знае, че от здравето си  може и да се „излекува”, но „лечението  от изкуство е напразно”, както казваш в твой стих…

– Не съм чел „Тимон Аквински”.

Квинтесенцията на моето стихотворение „Небесен корен”, е :

„Днес

вече мисля, зная що е то:

ударено от мълния дърво!”

Нататък има още:

„Без тъмния нагон,

без мълниите слепи –

звукът е глух и кух..

бездарен –

и ни цигулка, ни виола…

Това e истината гола.

Моля.”

 

– Може би ни предстои и да научим, че т.нар. „Нищо” е „Всичкото”, Истината, както са смятали най-мъдрите Учители?…

– „Най-мъдрите”  учители не ги познавам всичките.

Учителят на Телемах, сина на Одисей, се е казвал …

Ментор.

Виждате ли ме такъв?! – аз още не. Не се виждам.

Пък и не искам.

Надявам се, че има още много.

За учене.

Уверявам ви.

А не излиза ли така, че е голяма милост, задето „над света ни, отрязан от света”, както изгрява, така и да „захожда есента”? Но навярно след нея и след бялата зима следва нещо повече от пролет?

– След „повече от пролет” следва, най-вероятно, просто много-много лято…

А дали ще е така?!

Запомнил  съм една такава /пролет/посред бяла зима… Беше отдавна.  Бе на село Войводово, по-точно, Хасковско.

Снощи гледахме „Професионалистът” с Жан-Пол

Белмондо. Липсваше ми за тандем Ален Делон.

Но това го премълчаваме.

 

– Но пък, щом коренът ни е небесен, защо правим така, че дървото на живота ни да привлича „мълниите слепи”, сякаш раят е нещо много скучно?

Раят, адът…

Чистилището пак го няма.

С триединствата обикновено е така.

Нали?

 

– Дали пък е възможно и безсмъртният рай да е коварна илюзия, щом още преди да го познаем, „ще му се молим да заспим”?

– Човек напише нещо и след това се чуди как да го тълкува?!

Вдъхновение ли да го наречем…

Да го речем така.

Точно така.

 И, все пак, може да има и умора от думите, които толкова дълго са  опаковали живота ни, и закопняваме ангелът на моста между тук и отвъд да ни посрещне… А „Господарят на мълчанието да обгърне тъмно-синьото ни небе” и да достигнем до безмълвната молитва?

– „Господарят на мълчанието.”

Хубаво заглавие.

Дори много…

Хубаво.
П. С.   Други  път предварително недей да ми благодариш. Суеверен съм, както вече казах. Иванко  Маринов.

Накрая, нещо като за накрая:

„От хляба не остава време за поета”.

Това, от мое старо стихотворение за Дебелянов.

И днес пак си е така.   

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Моля, попълнете полето. *

Нов Живот is Stephen Fry proof thanks to caching by WP Super Cache