Пламен Асенов: Българинът не знае почти нищо за Европа, а тя още по-малко за нас „Нов живот“ ми даде основата на всичко, което съм научил в журналистиката, сподели в Кърджали радиоводещият

Пламен Асенов е писател и журналист. Кариерата му започва в Кърджали във вестник “Нов живот”. От 1990 до 1992 г. е журналист в “Демокрация” и “Подкрепа”. Бил е кореспондент на Българската редакция на британската ВВС, пише политически анализи за вестниците “Дневник”, “Сега”, “24 часа”, “Труд”, коментатор е на Радио Пловдив, БНТ – Пловдив и на сайта faktor.bg. През 2006 г. е сценарист на “Лица от България”, документална поредица от 15 филма с режисьор Дамян Серкеджиев, излъчени по БНТ.  От 2007 г. и до сега е политически наблюдател за България, Балканите и Европа на радио SBS – Мелбърн, Австралия. За поредицата си от 104 политически коментара във вестник “Марица” през 2011 г. печели наградата “Пловдив” за журналистика.
От октомври 2012 г. в ефира на Радио Пловдив започва „Великите европейци”, образователно-развлекателна поредица с радио-портрети на известни личности от европейската история, политика, култура, наука и др. Излъчва се и по „Хоризонт” на БНР и радио SBS – Мелбърн за българите в Австралия.
Пламен Асенов е автор на шест книги поезия и проза. Последната му книга „Великите европейци“ излезе преди около месец. Според Пламен българинът не знае почти нищо за Европа, а Европа още по-малко за нас. В този смисъл приема мисията да разкаже повече на нашенци за личностите от Стария континент.

– Господин Асенов, журналистическата Ви кариера е започнала в „Нов живот“. Какво ви даде това начало и с какво допринесе за Вашето развитие?

– Вестник „Нов живот“ ми даде основата на всичко, което съм научил в журналистиката. Всичко, което знам и мога в журналистиката, съм го получил от „Нов живот“ още от самото начало. Там започнах работа през 1981 година от най-ниското ниво – „сътрудник документация“. Изпращаха ме да правя репортажи и да събирам информация. После станах литературен сътрудник. Голямата школа в „Нов живот“, обаче, истинската журналистическа школа започна, когато от София за главен редактор дойде Йордан Пекарев. Той беше изключителен човек. Тогава вестникът от три пъти седмично започна да излиза пет пъти. Бай Йордан ни събра и каза: „Вие искате ли да правите журналистика“. Повечето хора от нас поискаха. Така той започва буквално да ни учи на журналистика. Беше човек, който твърдо заставаше зад нас, когато направим гаф пред тогавашните власти.
Тогава и самият облик на вестника се промени. В него работеха много хора, които после по един или друг начин станаха личности в българската журналистика. Разбира се, имаше и зловещи времена по време на Възродителния процес. В екипа повечето хора бяхме на една и съща възраст, подкрепяхме се. След това дойде и голямото разделение през 1989 година, когато всеки си тръгна в неговата посока. И каквито и различия да сме имали тогава, ние си останахме приятели.

– В началото на демокрацията сте работили във вестници като „Демокрация“ и „Подкрепа“, врели сте в идеята за демокрация. Как виждате днешния й вариант?

 – Нещата с промените са много сложни. Тогава бяхме абсолютни наивници. В Кърджали бяхме група от няколко души, които се опитваха да отстояват някакви принципи против режима.  Много други хора ни подкрепяха, но не смееха да правят това явно. Наивници бяхме. Не знаехме за какво става въпрос, не знаехме срещу каква машина  се изправяме. В този смисъл това, което се получи, не е читаво. Но не можеше да се очаква да се получи друго. Преходът беше манипулиран. От специални служби, от самата Българска социалистическа партия. Общо взето моделът на прехода в България се развива по руския модел. Само че ние имахме щастието в един момент да се измъкне малко от цялата работа като попаднем в НАТО и после в Европейския съюз.

– Съжалявате ли за нещо?

 – Не, няма как да съжалявам, защото тогава съм бил този. Сега с този ум бих направил някои неща по друг начин. Но представете си какви възможности имаш да направиш нещата по друг начин? Никакви! На практика ти си сам срещу една стена. Аз неслучайно никога не влязох в политиката. Още от началото си дадох сметка, че искам да се занимавам с журналистика. Аз съм имал много възможности да вляза в политиката. Не съжалявам, защото това е бил моят път, а и не съм правил неща, за които да се срамувам. Съвестта ми е абсолютно чиста в това отношение.

Какво смятаме, че знаем за Европа и какво все още не знаем за нея? И какво Европа не знае за нас?

 – Ние не знаем много. Тоест не знаем почти всичко за Европа. Лошото е, че това е съзнателно прокарвана политика в известен смисъл. И тя започна още от началото на прехода. Аз лично на няколко пъти се опитах още през 1992 година да издаваме европейско издание – седмичник от сорта на „168 часа“. Търсехме пари от различни източници и навсякъде отговаряха: Защо се занимавате с тези работи?

Европа е Европа. Ние сме тук и сме с нашите неща. Същото нещо се получи и с медиите. Те казват: хората не се интересуват от европейска политика, не се интересуват от Европа, от нейната култура, затова ние не им даваме такава информация. Не е вярно, публиката няма как да знае, че нещо е интересно, ако медиите не им го  кажат.

Що се отнася до това доколко европейците познават нас – въпросът е още по-сложен. Те знаят за нас още по-малко отколкото ние за тях. Източна Европа е много сложно понятие за тях. Те не знаят много и за страни като Полша, Унгария, Чехия – едни страни с огромен дисидентски елит, със страхотен интелектуален капацитет. По един или друг начин левичарското мислене преобладава в Европа. И те не могат да си представят това, че комунизмът и нацизмът са опасност за човечеството.

– Пишете и журналистика, и поезия. И двете са в сферата на словесността, но изразните средства са различни. Как обръщате „монетата“?  

 – През по-голямата част от журналистическата ми дейност съм прибавял към журналистиката и литература. Имам една неиздадена книга с поезия, в която нещата са направени в известен смисъл по журналистически маниер. Примерно имаме едно стихотворение, преди него имаме нещо като лийд, който разказва историята с две думи. Така смесването се получава при мен някак си естествено.

– Кога да очакваме втората част на „Великите европейци“?

 – Надявам се още през март следващата година. Тя ще започва със Сафо. Гърция е коренът на цивилизацията. На европейската цивилизация. Надявам се, че тези книги наистина ще стигнат до колкото може по-голяма публика и до младата публика, за да попълним поне част от празнините, които имаме.

– Това ли е Вашата мисия?

– Не съм от този тип мисионери, но в известен смисъл започвам да се превръщам, защото виждам колко не знаем. И като виждам, че няма кой друг да го прави, това ляга на моите плещи. За мен е много интересно и голямо предизвикателство като журналист да правя това предаване. Доколкото знам в рамките на Европа има само едно подобно предаване по BBC, но тяхната поредица е за световните личности. Водещият е със страхотно чувство за хумор.
Но разликата между Англия и България е следната: в България се опитваме да намерим някакви пари, за да издадем книга или да направим предаването по-атрактивно и не можем; в Англия, някъде на десетата част от радио поредицата на този колега му се обадиха от телевизията и му казаха: „Искаме да го правиш при нас, имаме страхотен бюджет за това“. И то премина в телевизионен формат. У нас обяснението е, че няма пари за такова нещо.
Разговора води Божидара АНГЕЛОВА

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Нов Живот is Stephen Fry proof thanks to caching by WP Super Cache