Театърът в Кърджали чества 110 години от рождението на Димитър Димов Театърът в Кърджали нови името на българския писател и драматург от 1978 г.

Димитър Димов

За 110-годишнината от рождението на писателя и драматург Димитър Димов, Театрално-музикален център-Кърджали (ТМЦ-Кърджали) ще представи на сцената си най-новото заглавие от своя репертоар „Врата до пътя“ на автора и режисьор Орлин Дяков.

Театърът в Кърджали получава името „Димитър Димов“ през 1978 г. с Указ № 1058 от 02.06.1978 г. на Държавния съвет на НРБ. На кърджалийска сцена са поставяни някои от пиесите на Димитър Димов – „Почивка в Арко Ирис” и „Жени с минало” под режисурата на проф. Филип Филипов.

Димитър Димов има всички качества да ни представя в Европа, името му достойно стои до това на големи европейски писатели. Както казва проф. д-р Димитър Веселинов „инициативата „Голямото четене”, позитивна кампания за провокиране на мисленето върху литературните шедьоври, съвсем справедливо постави между 10 любими романа на българите два романа на Димитър Димов – „Осъдени души” и „Тютюн”, произведения съизмерими с образците на световната литература. Самият този факт достатъчно категорично показва мястото, което заема Димитър Димов не само в българската литература, но и в световната, интронизиран от съвременния читател в пантеона на славата редом с творци като Екзюпери, Булгаков, Толкин, Стайнбек и Дюма”, категоричен е Веселинов. И не можем да не се съгласим с него. Известният литературен критик Михаил Неделчев го определя като „европейски писател” и пояснява „с въпросното определение искам да посоча, че Димитър Димов е от тези писатели, които култивират с творчеството си някаква общоевропейска идентичност, че той някак радикално се оттласква от тясно схващаната национална културна идентичност, че националният колорит, националната специфика, националната съдба са тези, които той избира да представи, да изобрази в своето произведение, а не тези, които са му дадени като съдба по рождение.” И ако се съгласим със самия Димов, който заявява: „Писателят е същество, което вижда с ума и сърцето си, за да отрази света в огледалото на своята творческа самобитност. Умът му дава верните контури на света, а сърцето ги изпълва с багри”, то не можем да не се съгласим и с друг известен литературен критик Светлозар Игов, който коментира драмата на времето, в което Димитър Димов създава творбите си – „властта утвърждаваше творбите и авторите им заради едно, а публиката („хората”) ги четяха и харесваха заради друго”.

Димитър Димов е роден на 25 юни 1909 г. в град Ловеч. Детските му години преминават в бащиния дом, в Дупница. Баща му, Тотю Димов, офицер, е определян като авторитетен и възпитан човек. Загива на фронта, дни преди края на Междусъюзническата война.Майката на писателя – Веса Харизанова е човекът, който изиграва съществената роля, за да имаме днес твореца Димитър Димов. Дъщеря е на адвокат Спас Харизанов, получил образованието си в Русия. Има родство с революционера Яне Сандански, както самият творец разкрива в автобиографията си. Макар само с гимназиално образование, по родова линия майката носи забележителен афинитет към литературата. В годините, работи по посока на това синът й да се занимава с поезия или да стане художник, въпреки че той недвусмислено проявява интерес към естествените науки. В последните гимназиални курсове Димов е силно повлиян от философските науки. Още в младежките си години бъдещият писател и драматург е определян като „чудак“ от съучениците си. Малкият Мишо, както го нарича майка му, е възприеман от съучениците си като затворено дете с богато въображение, обичащо книгите, а и носещо художествени дарби.

Записва се във Ветеринарномедицинския факултет на Софийския университет. След това, по настояване на грижовния си пастрок Руси Генев, също офицер, а по-късно тютюнев експерт, се прехвърля в Юридическия факултет, но става ясно, че това не е неговото поприще. Затова се връща и завършва ветеринарна медицина. „Нямах никаква наклонност към практическа лечебна дейност по животните, която изпълнявах доста посредствено“, описва работата си като участъков ветеринарен лекар Димитър Димов в автобиографията си. „Повече ме интересуваха общи въпроси на естествознанието, философията и литературата“, продължава той. Именитият български писател и драматург е изключително ерудиран учен. Последователно е асистент по анатомия във Ветеринарномедицинския факултет на Софийски университет, доцент в Агрономическия факултет в Пловдив, доцент в Селскостопанската академия в София, професор по анатомия, ембриология и хистология на гръбначните животни във Висшия селскостопански институт в София. „През 1943 г. ми дойде ред да замина на едногодишна специализация в чужбина. Желанието ми да отида в Испания се дължеше главно на писателски интереси”. Всичко в живота си Димов подготвя с изключителна последователност и педантичност. „Няколко години преди това (заминаването в Испания, б.а.) изучавах испански език и литература, като посещавах лекциите в Историкофилологическия факултет в София.“, четем в автобиографията на Димов. Идеологическата натовареност на времето оказва влияние и върху чувствителния творец. „…Като ученик и студент бях политически неутрален; като ветеринарен лекар съм поддържал винаги прогресивното крило на съсловието, от 1942 г. почнах да симпатизирам на политическия кръг „Звено“, който влезе в Отечествения фронт, организиран и ръководен от комунистите; след 9.IX.1944 г. поддържах активно онази фракция на „Звено“, която сътрудничеше с комунистите; от 1946 г. съм редовен член на Българската комунистическа партия. Получил съм за социалистически труд ордена „Червено знаме на труда“, завършва автобиографията си Димитър Димов. Запознатите с действителността от онези години могат най-добре да разберат какво и защо казва с тези си изброявания творецът.

„Тежък и драматичен е този път, по който Димов търси мястото си в българската литература”, казва Екатерина Иванова, един от най-добрите познавачи и тълкуватели на писателя. „Отпечатаните страници рушат мита за магическата му импровизаторска дарба и показват, че писателят дължи своя успех не само на големия си талант, но и на изключително упорит труд. И своето оцеляване – на компромиса, направен деликатно, но мъчително, с цената на много пропиляно време и психическа енергия. Защото няма творба – от първата до последната, която да не му е създала проблеми”, четем в уводните думи на сборника „Димитър Димов, архив” на Екатерина Иванова.

Първият му роман „Поручик Бенц”, издаден през 1938 г. остава недооценен от критика и читатели, а авторът му – непознат. Вторият роман – „Осъдени души”, излиза през 1945 г. и носи пълно литературно признание на своя автор.  Анна Свиткова, изследовател и познавач на живота и творчеството на Димитър Димов описва драмата на най-знаковото му произведение: „Тютюн” е отпечатан през декември 1951 г. и нищожно малкия му тираж (4 хиляди бройки) просто се изпарява от книжарниците. Следва одобрението на читателите, унищожителното отрицание на критици и писатели по идеологически съображения, одобрението „свише” от Вълко Червенков, Димитровската награда и упражнената по този начин принуда върху автора да преработи романа. Втората допълнена редакция е издадена през пролетта на 1954 г. вече в 20 хиляден тираж. Започват преводи – на словашки, полски, унгарски, руски, китайски, румънски, немски и т.н.”

Случаят „Тютюн” е една от непреодолимите травми на новата българска култура, казва Михаил Неделчев. И допълва: „ На него, истинския духовен аристократ, му бяха присвоили вулгарно творбата, произведението, неговите си светове, за да му обяснят, че сега те са всенародно притежание, но народът не желае да ги консумира в този вид и затова всички заедно трябва да ги преработим, да сложим там липсващото според нас, народа, послание.”

След отпечатването, мненията за книгата са от категорично „Да“ до смазващо „Не“. Романът става жертва на налагането на идеологическите догми в епохата на култа към личността. Вярна на партийните повели литературната критика и водещи имена от Съюза на писателите заклеймяват „Тютюн” като „пакостно произведение”, „с лекомислието на чужденци в нашата литература и с чудовищна свирепост отрекоха Димитър Димов, „съсякоха го с брадви” и го „изхвърлиха” на задния двор на литературата пред смаяното недоумение на цялата читателска българска публика”, разкрива самият Вълко Червенков. Неочаквано за наложения ред в обществото в тогавашното историческо време, в защита на романа се появява редакционна статия на официоза в. „Работническо дело”. В нея се правят препоръки към автора за въвеждане на нови образи, за разширяване описанието на работническия свят и неговите борби, за работническата солидарност. А още по-неочаквана е личната намеса на първия държавен мъж по това време – генералния секретар на БКП и министър-председател Вълко Червенков, който оценява високо романа. В писмо до автора казва: „Уважаеми другарю Димов, от все сърце Ви поздравявам за „Тютюн“. Благодаря Ви, че ми го изпратихте. Дочитам го с дълбоко удовлетворение, дочитам го с превелика радост за нашата художествена литература, за Вас и вашата сполука, другарю Димов. Братски Ви стискам ръката.“

Огромна е драмата, която изживява писателят, вътрешното себепреодоляване, за да отговори на „варварската” намеса в авторството му във всичките му произведения. В емоционално писмо до Вълко Червенков по повод наложената преработка на „Тютюн” той пише: „От мислене върху едни и същи епизоди и герои в романа емоционалният ми апарат е престанал да работи критически върху тях. … Аз мога да поправя един герой или един епизод, но този герой или епизод е свързан органически с десетки други, които трябва също да се променят. И когато поправям едно, развалям, обезцветявам друго. … Литературата, за да изпълни добре задачите, … трябва да показва развитието на живота в неговото безкрайно многообразие, в тяхната сложност и дълбоки вътрешни противоречия. Тя трябва не само да събужда, но и да насочва чувствата на читателя. Моля Ви да повярвате, че в сегашния стадий на развитието си като писател повече не мога да направя. Простото усилие на волята е достатъчно за всяка друга работа, но не и за художественото творчество. Сега се чувствувам преуморен от грижите, мисленето и напрежението около романа. Всичко това, заедно със задълженията ми на професор, заедно с публицистичната дейност и съюзната работа, която се иска от мене, ме забърква и изтощава до крайност. Не зная с какво да се заловя по-напред. Поради напрежението сърцето и нервите ми са в лошо състояние.”

Цялото емоционално напрежение и разнопосочни ангажименти, които изпълнява с присъщата си всеотдайност водят до ранната и внезапна кончина на големия български учен и творец. Димитър Димов умира на 1 април 1966 г. на летището в Букурещ след среща на писателските съюзи на България и Румъния, където той получава масивен инсулт.

Освен споменатите три романа, творчеството му включва разкази и пътеписи, три драми, незавършени произведения.

Димитър Димов не можа да блесне и да се открои с цялата си творческа мощ, а само даде да се разбере, че я притежава, казва Екатерина Иванова. Ако беше имал свободата да се развива спокойно и безпрепятствено цялостното му наследство  очевидно щеше да има друг облик. Сигурно днес щяхме да притежаваме поне още една голяма белетристична творба. И един виртуозен драматург-новатор от европейски тип с онова място в българската драма, което зае в нашата романна традиция. Неговото творчество придобива вече историческа стойност – и като документ на времето и сложната принадлежност на автора към него, и като усилие на един даровит творец да го надскочи. Защото в обществените сътресения той търсеше, откриваше, анализираше и осмисляше трагичните и величави прояви на човешкия дух и по този начин следваше предназначението на писателя да бъде духовен водач на човечеството.

ТМЦ-пресс

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Нов Живот is Stephen Fry proof thanks to caching by WP Super Cache