Петър Атанасов: Имаме по-добри актьори от мечките Тази вечер, 28 юни, в  Дома на културата може да  гледате моноспектакъла „Следствието“ по пиесата на Сергей Комитски

Петър Атанасов е актьор, познат от театралната сцена в Кърджали, от която повече от 4 десетилетия радва местните театромани. Родом е от Велико Търново и там „прохожда“ в театралния занаят, но съдбата решава, че животът му ще мине в кърджалийския храм на Мелпомена. И той никак не съжалява за това. Ясно помни първата си роля на сцената на Дома на културата в града край Арда. Помни и аплодисментите на публиката тогава и този спомен още го просълзява. Иначе ролите, в които се е въплътил през годините, са около 140, а спектаклите, в които участва, нямат брой. Има и две награди от национални прегледи на българската драма и театър през 1984 и 1988 година. Сега – на почтените 70 години, магията на сцената още не го напуска. Затова подготвя нетрадиционен подарък за любимата си кърджалийска публика – моноспектакъла „Следствието“ на Сергей Комитски, който той ще представи днес на 28 юни от 19 часа на сцената на Дома на културата.

За своите любими роли, за душата на актьора и за болката си, породена от проблемите в театъра днес, Петър Атанасов разказва пред седмичното приложение „Перперикон“ на всекидневника „Нов живот“.

Разговора води Божидара АНГЕЛОВА

– Господин Атанасов, отбелязвате 70 години на сцената на живота и няколко десетилетия живот на сцената. Каква е равносметката?

– Равносметката е над 130 роли. Някои са по-малки, други по-големи. Първата ми роля тук бе презвитер Константин в „Калоян“ на Камен Зидаров. Обичам комедийните роли. Върхът ми беше в „Михал Мишкоед“ и в „Зех тъ, Радке, зех тъ“. Може би над сто представления имам с тази пиеса. Но най-забележителна в моята творческа дейност е ролята ми в „Певецът с белег на окото“ – пиеса на Васил Мирчовски, която играх в габровския театър. Играех отшелник, който е сляп. Трябваше да падна по една стълба с 14 стъпала. Като млад актьор това беше предизвикателство за мен. Всяка сутрин един час преди репетиция ходех да репетирам падането. Много е сложно да направиш така, че да е истинско и да не се утрепеш. Това е сложността на нашата професия. И на самата премиера, когато дойде този момент, спъвам се и се чува само едно „кр-р-рт“, а от салона се чува „и-и-и…а-а-а“. И започнаха да ръкопляскат зрителите – това беше най-голямата ми благодарност, че съм си избрал тази професия. А на самия финал Йоан Кукузел пее, а аз завършвам с „Пей, братко, пей, аз виждам“. Тоест той вижда в съзнанието си. Като си помисля за този момент и ми се насълзяват очите.

Една от най-хубавите роли, които също съм изиграл, е на Топузов в „Човекоядката“ на Иван Радоев. Това бе пиеса на режисьора Пламен Панев. Друга роля, която си обичам, е тази на Сократ в „Последната нощ на Сократ“. С нея бяхме и в Украйна. Там взехме голямата награда с Петър Мастагарков и Русалина Майналовска. Така моето развитие в театъра вървеше нагоре, но сега вече е в застой, защото влязохме в тия години, дето малко вече театър няма.

– Как ви призова сцената? Театърът ли бе Вашата детска мечта?

Още в ученическите години играех в театрални школи, а като ученик в техникума имахме театрален колектив. Там играех Иван Вазов като ученик. Направихме и пиеса за Априлското въстание. Като стажант-актьор в Търново вече ръководех състав от възрастни. Имам спечелена награда и от конкурс за рецитатор. След това се обади Лиляна Мечева. Гледала ме на кандидатстудентските изпити и каза: „Нека да дойде при нас в Кърджали“. От тогава съм тук. Играл съм с Гец, с Виолета Бахчеванова, с Кабакчиев, с Рачко Ябанджиев, с Иван Петровски и с бачо Иван Йосифов. Те гастролираха в Кърджали.

Казват, че актьорите са с нежна и чувствителна душа. Вярно ли е?

Има хора всякакви. Повечето наистина са с нежна душа, но има такива, които са… Как да кажа… Но това са слаби актьори. Добрият актьор е с такива чувства. Ето моят приятел Герасим – хубав актьор, хубава душа, хубав човек. Звезделин Минков, Калин Врачански – все хубави хора. Навремето бях измислил – на шише литър и половина вода слагахме етикет, на който пише „Айше молла чешма“, и отдолу „Който пие от Айше молла чешма, остава завинаги тук“. Това го подарявах на всеки млад актьор заедно с един часовник, който да ги буди сутрин рано за репетиции. Някога имаше много млади хора, събирахме се на всеки празник. А сега е започнало едно отчуждение между колегите, едно търкане, и аз казах, че повече няма да стъпя на тая сцена.

– Ако можете да се върнете назад във времето, бихте ли тръгнали в друга посока?

-Не никога, защото си обичам театъра. Обичам това изкуство! Също рецитирах много хубаво – моят глас беше специфичен на времето, така че ме използваха доста.

Петър Атанасов пред декора за моноспектакъла, който подготвя с помощта на сина си – актьора Атанас Атанасов

– Как ще опишете „магията“  театър?

Когато съм навън, където и да е, обичам да наблюдавам хората – техните жестове, мимики, реакции, настроения. И крада. Събирам в главата си това, което виждам. И когато започна да играя ролята, всичко си идва на мястото. Казвам си „чакай да пробвам това, да пробвам другото“. Това винаги ми е било предизвикателство. И смятам, че това е много важно нещо в нашата професия, защото за да пресъздадеш образ, то някъде между хората трябва да го видиш.

 – В живота играете ли роли?

Нали казват, че целият свят е театър и всички хора са актьори, така че би трябвало понякога да се играе

– Как искате да ви помни публиката?

Все някой ще ме спре на улицата и ще ме пита: „Няма ли да Ви видим отново на сцената?“ Това е достатъчно, че все пак съм оставил нещо тях. Водил съм състави, сега ме срещат, спират ме и казват: „Помните ли ме?“ А аз не мога да ги позная. Благодаря на Бог, че съм оставил такива следи!

 – Имали ли сте гафове на сцената и моменти, които не искате да си спомняте?

Да, имал съм бяло петно. Това е момент, в който нищо не си спомням. Тогава започвам да импровизирам. Помня на един рецитал за Георги Димитров – рецитираме и изведнъж – Гена Тотева забравила текста. И аз започвам едно стихотворение на Джагаров „Земя като една човешка длан, но по-голяма ти не си ми нужна, щастлив съм аз…“ и веднага си вкарвам последния текст, който аз трябваше да подам: „щастлив съм аз, че поне един безсмъртен стих за тебе, вечната, да мога да напиша“, и подавам на следващия, който е. Тогава прескочихме Гена.

Искам да разкажа един голям случай, който имаме с Борислав и с Антоанета Миланова. Играем в Сатовча „Хитър Петър“ – една детска пиеса. Отиваме в 5 часа и трябва да излезем пред детска публика. Но няма публика. Кметът вика: „Ще дойде публиката, ще дойде“. Стана 9 вечерта. Изведнъж казаха: „Идвайте, салонът е пълен, но на първия ред има 10 деца, от там нататък са възрастни“. Спогледахме се с Борислав и викам: „Боре, ще играем като за възрастни!“ И играхме час и половина. Това беше импровизация вътре в пиесата, но вече беше за възрастни, а не детско представление. Хората се смяха, смяха докрай. И това се е случвало в нашата работа.

– А има ли роля, която не сте играли, но много Ви се иска да я изиграете?

Може би тази, която подготвям сега, защото никога не съм играл моноспектакъл.

–  Какво подготвяте в момента?

„Следствието“ на Сергей Комитски. Разказва се за един горски. Ето и декора – това е хижата му. Много пъти съм наблюдавал горските. Седем години бях в Балкана. Започвам малко като Хайтов. Те са една прослойка хора, които много обичат работата си, както актьорите. Милеят за гората, за всяко дърво да не се повреди и да не се пречупи, и са много приятни хора.

Имаше един бай Ахмед от Горно Прахово. Пием по една ракия и се заприказваме, а той започва да разказва за тука, за там, как е гората, какво се случва, че някой немарливо е запалил огън и за това, че тя е изгоряла. Тъгуваше и когато я нападна дървоядът. А като падна големият сняг, идваше да провери дали съм жив. Това са хора, които си обичат работата. И аз сега ще пресъздам точно такъв образ.

Моят герой защитава правдата и себе си като професионалист. За 1300-годишнината на България снимат филм в неговия регион, но унищожават и реката, и рибата, и гората. А той ще защитава това, че гора не можеш да вдигнеш за един ден. И аз се припознавам в тази роля, заобичах я, защото човекът се бори за правдата, но в крайна сметка никой не го разбира. Има много интересни неща в самата пиеса.

Заповядайте на представлението днес на 28 юни от 19 часа. Входът е свободен. Подарявам го на кърджалийската публика.

– Ако от вас зависи какво бихте променили, за да се развиват театрите в България? Къде грешат управляващите по темата „Култура“?

Сгрешена е цялата политиката на правителството. Вече театър няма. Театърът е в упадък. Направиха го „завод“, а не културна институция. Обръща се повече внимание на софийските театри. Там наистина зрителите са много, но в периферията положението е плачевно. Нашата публика, която е преситена от телевизия и радио, отива да гледа „мечките“, които идват тука да играят. Тя търси някое величие, но в нашия театър е имало и още има по-добри актьори от тях. Публиката обаче гледа гастролиращите заради рекламата.

На театъра трябва да се обърне по-голямо внимание. Лошо е, че правителството слага на заден план културата. Техният план е да направят открити сцени. Но нямаш ли трупа, с която да обикаляш – лошо. По селата има деца, които до седми клас никога няма да отидат на театър, ако случайно майките им не ги докарат тука, защото до там театър вече не ходи. Така тези деца не само няма да научат български както трябва, но и се отчуждават от изкуството. Едно време обикаляхме, нямаше село, където да не се играе. А сега няма такава политика и затова се изгуби отношението на хората към театъра. Всички ги е хванала една апатия и не ги интересува вече никакъв театър, те си имат телевизора и това е. А като гледат новините – само убийства, катастрофи.

– Какво послание имате към кърджалийци?

Партиите не са важни, важна е идеята градът да бъде добър за живеене. Няма какво да се делим – всички ние сме една порода. А тук в Кърджали сега се делим и се оказва, че това е лошо за града ни. Не мога да приема и това, че издигнаха за почетен гражданин човек, който е вкарал един гол. Това е немислима глупост. Редом с големия Георги Георгиев. Изведнъж един гол и… хайде – почетен гражданин.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Моля, попълнете полето. *

Нов Живот is Stephen Fry proof thanks to caching by WP Super Cache