Да подкрепим кърджалийската писателка Христина Делчева – Мачикян в Националния конкурс за къс разказ „Мостове“ Нужно е само да харесаме нейния разказ "Каменният дом", който е един от десетте, между които читателите ще определят най-добрия

Христина Делчева – Мачикян

Писателката от Кърджали Христина Делчева – Мачикян участва с разказа си „Каменният дом“ в в третото издание на националния конкурс за къс разказ „Мостове“. „Каменният дом“ вече е селектиран сред първите десет разказа, от които читателите могат да изберат своя фаворит на страницата на конкурса във фейсбук. Събралият най-много харесвания разказ ще получи наградата на читателите. Разрешено е гласуване за повече от един разказ. За един глас се зачита един лайк. Срокът за гласуване е до 30 септември 2019 г.

Ако решите да го направите, харесайте, след като отворите снимката към разказа:

https://www.facebook.com/…/ms.c.eJw9zEESw…/904273806610411/…

 

Каменният дом

Разказ от Христина Делчева – Мачикян

Къщата бе същата, каквато я помнех отпреди трийсетина години. Намираше се на около километър и половина нагоре по хълма над града и стърчеше мрачна и надменна като същинско олицетворение на своя бивш собственик – бащата на моя баща.
Останките от градина в двора ми припомниха, че навремето, когато се случваше да идвам с майка ми, предпочитах да оставам тук, докато тя наглеждаше стареца. Каменният дом, както го наричаха местните, ме караше да настръхвам. Помещенията бяха просторни, но винаги полутъмни, дори когато навън денят бе ярък като момичешка рокля. Тук светлосенките и тишината имаха различно измерение, живееха свой живот, който нямаше нищо общо с този отвън.
Помня, че когато идвах с майка ми и времето не позволяваше да остана в градината, се сгушвах в голямото кресло до камината във всекидневната и не смеех да мръдна, защото и без предупреждението на мама да не вдигам шум, този дом ме плашеше. И досега не съм забравил особения сладникаво-тръпчив аромат в къщата, който сякаш полепваше по кожата и после дълго оставаше в гънките на дрехите – лепкав и тежък като блатна вода.
В края на онази зима разбрахме, че старецът е заболял тежко и мама се обади на баща ми. Той наскоро бе започнал работа извън страната и нямаше да се прибере скоро – планираха ние да заминем при него след време. Живеехме в къщата на баба – стара, едноетажна постройка, която едва се крепеше.Тогава бях твърде малък, за да си задавам въпроса защо сме се сбутали всички в тази съборетина, след като съвсем наблизо се намира просторната дядова къща, в която освен него никой друг не живее.
Започнах да откривам отговорите малко по малко, като с времето научавах дори повече, отколкото исках да знам. Още тогава бях разбрал, че баща ми и старецът не се разбират особено. Обяснение за това откривах в случайно дочути реплики, които си разменяха мама, баба и наши близки, че дядо е странна птица, особняк и самотник. Пак така бях научил, че е бил против женитбата на баща ми, защото като представител на местния елит имал съвсем различни планове за своя син. Неслучайно го бил изпратил да учи чак в чужбина.
Но баща ми изненадал всички с решението си да вземе за жена тъкмо обикновеното момиче, с което седял на един чин в училище, въпреки, че за няколко години извън страната със сигурност бил срещал всякакви хубавици. Старецът се опитал да осуети този брак, но когато не успял, отказал да приеме младата двойка в дома си.
По държанието на майка ми ставаше ясно, че и аз не бях добре дошъл там, въпреки, че бях единственият му внук. Не страдах особено от това, но се дразнех, когато с мама трябваше да катерим целия път до Каменния дом, когато баба не беше вкъщи и нямаше на кого да ме остави. Тайно се ядосвах на мама, че се грижи за някакъв сърдит старец, когото нито познавах, нито исках да познавам, въпреки, че ми се падаше дядо.
Никога няма да забравя онзи последен път, когато отидохме с мама в дома му. Преди броени дни бе минал рожденият ми ден и бях щастлив и горд притежател на истинска футболна топка, за която отдавна си мечтаех. Не се разделях с нея дори вечер в леглото, така че онзи ден я бях взел със себе си. Започваше лятна буря – тежките капки ускоряваха все повече своето стакато и когато влязохме в двора, побързахме да се шмугнем в тъмната вътрешност на къщата.
Мама ме настани до камината да изсъхна, а тя отиде в стаята на стареца. После я чух, че излезе и се запъти към кухнята, за да приготви обяда му. Знаех, че не бива да вдигам шум, затова просто си седях и съвсем леко подхвърлях топката. Не се разтревожих особено, когато падна, защото подът бе покрит с дебел килим и не се чу никакъв шум. Просто тупна и отскочи право към полуотворената врата в ъгъла, търкулна се и се изгуби зад нея.
Никога не бях правил опит да надничам по стаите, нямах особено желание да разглеждам този мрачен дом. Сега обаче се налагаше да последвам топката си в тъмното помещение. Усещах как сърцето ми бумти като полудяло, докато пристъпвах по няколкото стъпала надолу към неголямата слабо осветена стая. Точно насреща, масивен като прашно дървено чудовище, се намираше огромен гардероб колкото килер, едното крило, на който бе леко открехнато. За нищо не света на исках да влизам там, нямаше сила, която да ме накара да пристъпя вътре, още повече, че оттам се носеше особен хладен полъх, с мирис на гнила шума. Виждах как дъхът ми излиза във вид на все по-ясно очертаващо се облаче бяла пара, кожата ми бе ледена и настръхнала, а аз не можех да помръдна дори пръста на ръката си.
Тогава чух как мама ме повика и точно в този момент видях как топката се търкулна към мен иззад вратата на гардероба. Грабнах я и хукнах нагоре останал без дъх.
После чух мама да говори по телефона, дойде линейка и разбрах, че старецът вече не е жив. Малко след това заминахме при баща ми.
Не бих се върнал в този край заради Каменния дом, въпреки обаждането на татковия познат от агенцията за недвижими имоти, ако не усещах необходимост от промяна. Напоследък живеех по инерция – баща ми бе починал преди година, а майка ми сякаш се готвеше да го последва. Беше потънала в някакъв свой свят и все по-трудно достигах до нея. Междувременно се разделих и с момичето, с което вярвах, че можем да създадем семейство. Една сутрин просто ми каза, че има други планове за живота си и се изнесе.
Точно тогава разбрах, че сестрата на дядо ми, живяла след смъртта му в Каменния дом, е починала и аз оставам единственият наследник на къщата. Новината не предизвика особен ентусиазъм у мен – нямах никакви планове, свързани с тази къща. Исках просто да се отърва от нея. Но си дадох сметка, че дори само заради паметта на баща ми си струва да предприема това пътуване и да уредя въпроса.
Служителят в агенцията бе възрастен, любезен господин, който ми изказа съболезнования за смъртта на татко и ми обясни, че на практика през последните две години къщата е необитаема. Когато последно разговарял с баща ми, взели решение да я дадат под наем, но кандидати нямало. Вдигнах рамене – може би по-доброто решение в този случай беше да бъде обявена за продан. Човекът замълча, сякаш се чудеше как да подбере думите си. А след това ми каза, че никой от местните хора не би купил къщата, а вероятно биха попречили и на външен човек да го направи. Аз също не я харесвах особено, но това изявление все пак ме изненада. Поисках да разбера каква е причината и тогава той ми разказа.
Когато дядо ми създал семейство, първородният му син бил с психични проблеми. Опитали да го лекуват, но се оказало безсмислено – състоянието на момчето се влошавало. Дядо ми се озлобил, намразил младата си съпруга, за дето му родила такова дете, вместо мечтания здрав син, а болното момче заключил като животно в приземното помещение. Когато започнело да буйства, го биел и го връзвал с вериги в гардероба, който се намирал там. Човекът допълни, че бил чувал за това от своята леля, която по онова време работела там като домашна помощница и ставала неволен свидетел на страшните и трагични събития в този дом.
Съпругата си третирал почти по същия начин, а една вечер, когато се опитала да го възпре да пребие момчето, наранил и двамата почти до смърт. Майката оцеляла, може би защото все пак се смилил над нея – била бременна. Но синът им починал.
Местните хора вярвали, че в къщата е останал духът му, който не може да намери покой.
Разбира се, отнесох се скептично към тази история. Все пак това бе родният дом на баща ми. Казах на човека, че ще помисля в близките дни и се надявам да вземем разумно решение относно този имот. Той ме изпрати, а после…
Имах намерение да се прибера в хотела, където бях запазил стая, а незнайно защо се оказах по пътя към Каменния дом. Като на филмова лента пред очите ми се превърташе случката с топката отпреди трийсет и повече години. Разбирах, че там е останало нещо недовършено, което ме очаква.
За разлика от тогава, сега не изпитвах страх, а по-скоро тъга. Огромна, непреодолима, сякаш част от онова нещастно болно дете бе оживяла в мен самия, докато слизах надолу по стъпалата към задушната стаичка. Вратата на гардероба отново бе открехната и сякаш ме очакваше. Надникнах и се разочаровах – бе празен като най-обикновен празен гардероб. Внимателно огледах, дори осветих ъглите и тъкмо се готвех да си тръгна, когато нещо проблесна в дъното. Беше покрито с паяжини и прах и затова не бях го забелязал. Скъсано златно синджирче с медальон във формата на сърце, в което имаше две снимки, по-малки от нокътя на кутрето ми – на красива млада жена и на светлооко момче, което досущ приличаше на баща ми.
Стиснах го в шепата си. Вече знаех какво трябва да направя.

2 коментара

  1. Erdun каза:

    Tujna, vulnuvashta

  2. Анонимен каза:

    Чудесен разказ!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Нов Живот is Stephen Fry proof thanks to caching by WP Super Cache