И сякаш бе вчера

Хухла
Култова снимка – много преди асфалта.
Вижда се плетът на нашата къща. И нашият бадем, който отдавна го няма. А и с набора Петър сме на колелото. Бяхме неразделни – и съседи, и съученици, а и бащите – бай Яни и бай Митруш – бяха неразделни – и колеги, и приятели. Денонощно заедно бяхме с Петър. Низане на тютюн. Косене на грах и фий. Каране с волски коли на снопи за хармана на ТКЗС-то. Свирене по забавите – той с акордеон, аз със саксофон – беше времето на рока, но и на хали-галито. Коледуване, пасене на кози и овце. Вършеене на житото, игри до изтощаване и, между другото, учене. Кога си научавахме уроците, не знам? А и от колелото ми не слизахме.
Понякога бясно карах. И не един и два пъти падах по баирите. Но последното падане с Набора беше Забележително. И то на равен и хубав път. След училище тръгнахме с колелото зад школското автобусче. Наборът Пешо седна на багажника, специално направен от електроженистите на язовира от винкелно желязо.
Подминахме автобусчето, което караше нашите съученици и най-вече съученички от Хухленската Сорбона до язовирното селище. Фукахме се. Въртях педалите! И по нанадолнището ги въртях. Минах скоростта на вятъра. Подминахме и автобусчето, откъдето ни гледаха слисано. Целта бе постигната – взехме им акъла!
Надвечер бе, главите ни пореха въздуха – възгласи, радостни викове, шемет в наближаващата сивееща вечер. Набора се кефеше на багажника като балансьор, а аз, вдигнал ръцете в кулминация, карах без ръце, и завоите вземах без ръце. Автобусът изостана далеч зад нас по завоите, кой можеше да ни стигне, когато навлязох в траншеята преди спускането към язовира и колелото ми изхвърча от пътя. Не помня нищо. От удара в челото съм загубил съзнание.
Пешо станал, поотупал се, поогледал се и започнал да се страхува, че ще ни стигнат момичетата и ще ни се смеят. Казвал ми бързо да ставам. Но аз не давам признак на живот. Повдигнал ме, опитал се да ме задържи, но аз се свличам.
Какво е преживял тогава Набора, той си знае.
Не мога повече да ви разказвам! Пък и не искам!
Млади сме били – на 13! А светът пред нас! И ние бързаме към него!
Бързахме!
Бързаме…
И пак бързаме!
Култова снимка!
За мен!
И сякаш бе вчера.

Иван Бунков

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Нов Живот is Stephen Fry proof thanks to caching by WP Super Cache