Мигове пълни с години!

Или години пълни с мигове – както и да го кажа, все ще е вярно, когато става дума за снимките на нашия колега  фотографа  Иван Гунчев. Стоя пред възкръсналото в тях време и немея. Това, което бих казал със стотина реда, бай Иван го е запечатал с едно щракване на „Зенита“.

И какво ли няма в неговите мигове, по-дълги от година сякаш – силажиране, обезвъшляване, ограмотяване, земеделие, въздухоплаване, поезия, проза, поза, пропаганда,  драма, колорит, тъга или безнадеждност,  под лустрото на нечия усмивка.

Милион и един мигове.

Гледайте и  немейте. Героични фигури на обикновени хора по фабрики  и овцеферми. Лустросани партийни функционери. Снимал е всичко бай Иван. Както са го искали управляващите. Но професионализмът му избива отвсякъде. Не признава цензура. Снимките говорят повече и то сами по себе си. И това е най-голямата заслуга на фотографа Гунчев.

Поклон, бай Иване! Че обиколи Източните Родопи –  село по село, махала по махала, град по град. И ни остави памет, не само за нас, „изгубените поколения“, но и за тия, които ни следват.

И  самият ти се превърна в памет!

Иван БУНКОВ

 

Историята на Кърджалийско в 1 000 000 снимки

На 17 януари се навършват 20 години от кончината на фотографа-художник Иван Гунчев

В обектива му са попадали и са запечатани стотици, хиляди човешки образи и съдби, природни забележителности, феномени, обекти от местно и национално значение, репортажни фотографии, неизменни протоколни фотоси. Още от първата копка на завод, ферма, читалище или път, до традиционното прерязване на ленти. След 53-годишна активна работа фотограф-художникът Иван Гунчев остави за Кърджалийския край неговата история в над един милион негативи и черно-бели снимки.

Роден е на 20 август 1920 година в най-голямото село в Родопите – Момчиловци. Където природните красоти сякаш са докоснати от Орфеевия блян по Евридика. Изкарва военната си служба в Комотини, Гърция, през 1941 г. След уволнението си полага тежък изпит пред взискателната Търговска камара. Започва да помага на по-големия си брат Георги, един от малцината фотографи край брега на Бяло море в този район.

Заглъхват последните изстрели през Втората световна война и в късната есен на 1944 година братя Гунчеви пристигат в Кърджали. Откриват фотоателие „Изкуство“, което работи в онези соцвремена като частно цели 15 години. През 1959 г. Иван Гунчев е назначен като щатен фотограф в кърджалийския вестник „Нов живот“. Така му е било писано. През целия си професионален живот снима само с руски фотоапарати – „Киев“, „Зоркий 4“, „Москва“, „Зенит“.

Десетки са куриозите в неговата практика на баш родопчанин, за тях все още се говори в колегията. При посещение в кърджалийската Обогатителна фабрика „Горубсо“ тогавашен министър на два пъти позирал пред обектива му. Защото апаратът на бай Иван засякъл в сюблимния миг.

Имаше той от строгата си, но справедлива жена Мария една „тайна“. Да не знае тя за сутрешния му маршрут. Първо през „Белия кораб“ /сега общината/, където на „Седмото небе“ /етаж/ си поръчваше на Кирилка или Ангелина „Кока кола с „намигване“ /коняк/. После през ресторант „Русалка“. Там сват му Петър е перманентно подготвен. С „намигванията“. Протоколът не го е засичал, но после, с цялото си достолепие, вече е във вестника.

Захванеше ли се с работа, ставаше нанагорно за всички. Правеше го редовно и трудно се издържаше на темпото му. Образите от снимките извираха, нямаше време да ги изсуши. Разхвърляше ги из отделите, за да ги подпрат с два-три реда задължителен текст.

Решавам да обърна нещата. През 1975 г. бях в най-долната галерия на рудник „Еньовче“ и ми отказа светкавицата. Направих опит да получа образ на работещи миньори в светлината на светещите им лампи на каските. Връщам се в Кърджали с напрежение в очакването. Давам на бай Иван. В следващия брой снимката беше челна. Грееше.

За десетилетията работа във вестник „Нов живот“ Иван Гунчев се налага като своеобразна институция, която по популярност е изпреварила най-първите хора в тогавашния Кърджалийски окръг. Няма село или махаличка, където кракът му да не е стъпил, а неговото „Улови мига!“, превод на латинската сентенция „Карпе дием!“, да не е оставило за поколенията визуална картина в бяло и черно.

Преди пенсионирането си през 1980 година доайентът на обектива открива при голям интерес първата си и последна фотоизложба в салона на читалище „Обединение“. Умира на 17 януари 2000 година в Кърджали.

Петър БАКАЛОВ  

От книгата „Хроники за словото

С 26 щракания на „Зенит“-а Иван Гунчев е запечатал 26 мига от 1959-1960 година. За тях може да се пише с часове.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

4 коментара

  1. Румен Галов каза:

    Фото легендата на Кърджали.

  2. Българка каза:

    Колко е достойно, че вестник „Нов живот“ пази частица от паметта за истинската България!

  3. Анонимен каза:

    Драга редакция. Статията която сте публикували за фотосите на Иван Гунчев е много хубава, но и трогателна за такива хора като които допринасяха много за вестник „Нов живот“. Това са хубави спомени. Искам да Ви помоля, ако имате материали да ги публикувате във вашият вестник и за хората които работеха в печатница „Родопи“ и които допринасяха за излизането на самия вестник. Как от снимките които получавахте се правеха клишета, как се набираха самите редове на ръка. Как се оформяха страниците му и колко беше трудна работата на словослагателите.Моята майка беше една от работничките които допринасяха за свързването на вестника и после неговото отпечатване. Сигурно някой от Ваш може да се сети за нейното име. Ако някой прояви интерес разполагам с някои материали и снимки. Считам, че това ще бъде от полза на читателите. Петър Бакалов ще си спомни за нея както и за другите и колеги които работеха с нея.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Нов Живот is Stephen Fry proof thanks to caching by WP Super Cache