Мостът на детството ми

Иван БУНКОВ
Старият мост на Арда свързваше двата бряга на реката – между хухленското землище и землището на Камилски дол. Остана под водата. И в спомените ни.
Като деца ходихме до моста за първите череши – от хухленска страна край шосето бяха засадени дръвчетата, кантонерите се грижеха за тях и ги пазеха, но на деца кой ще откаже?
Бая големи бяха порасли по мое време вече черешите, стволовете им ставаха и за топове. И понеже бяха все подбрани сортове – ранни, сочни и сладки – още към 1-ви май започвахме набезите си от Хухла.

Пеш тръгваше закопнялата за премеждия дружина и през Сокака, през Цървениците, от Дерменгюне надолу, край Извора, край могилата на Пандаклъка /Гармадето/ стигахме до чакълдисаното шосе, което водеше към моста. От дясна страна, край пътя, до канавките, растяха черешите. С пъшкане и повдигане се катерихме по стволовете, късахме поузрелите по двенки по тринки череши, ядяхме настървено, трескаво, сякаш някой ни гонеше, направо с листата първите плодове, после сядахме по клоните, люлелейки крака, лапахме пак крадешком, озъртайки се да не дойдат кантонерите, които с лопати ходеха по пътя и го застила постоянно с пясък, пълнехме пазвите, и чак след като се наситехме и издуехме коремите,  щастливи тръгвахме да се прибираме преди привечер нашите да са почнали  притеснени да ни търсят.
Пъшкайки по нанагорнището през Дерменгюне, вир-вода изпотени, каталясали от умора,  се съвземахме чак  щом наближим селото и от там ни посрещнеше  кучешкият лай.
Но моста служеше и за друго!
Не само да свързва двата бряга на лудата през пролетта река. / Преди на мястото на моста, е имало каик!/  На моста се осъществяваше и контрол. Работеха и хухленци като милиционери там – а това бе разкош за тях и за семействата им в ония бедни и донякъде гладни години.
Тук униформените спираха важно прашните и раздрънкани автобуси от Ивайловград за Любимец и обратно за проверка на паспортите – бяхме Втора гранична зона. Който нямаше печат, че живее в зоната, трябваше да покаже открит лист, че му е позволено да влиза в нея. В документа се посочваше и по каква причина и колко време може да остане лицето край границата.
Тук служил чичо ми Иван, на който съм кръстен, тук го харесала деведерката  /от Камилски дол/ чича ми Елена, та се оженили. Имаше още трима милиционери тук от Хухла – Илю, Тачо /Стайко/ и Маврю – ако не  бъркам.
За тях има доста разкази и случки, някои ги помня още.
Край този мост се събирахме всички ученици от трите съседни села – Хухла, Покрован и Камилски дол. Правехме и футболни срещи, водеха ни целите колективи лично директорите с учителите. Плажът беше по-хубав от на Слънчев бряг. Водата чиста, хубава, синя и спокойна през лятото, можеше директно да се пие.
При топене на снеговете правеше страхотни разливи и поразии.
А мостът беше наистина голям и живописен. Да те е страх да погледнеш веднага от перилата му. Трябваше да затаиш дъх, да свикнеш с височината, че тогава. Но най-интересното бе да се гледа отдолу нагоре, от основите на колоните, под сводовете, където течеше водата. Беше тайнство. Реката сякаш беше жива. Ти я усещаш и с духа си и със сетивата. Загледан в извивките на моста имаш чувството, че не водата, а ти с моста се движиш. А нещо те отнася нагоре в небето, а пък си на същото място, нагазил в реката.
Лично съм заставал като дребосък тамq за да се удивлявам на смелите и умни хора, дето са могли да издигнат такива високи и красиви сводове. И сега за миг усещам уханието на вечно течащата вода.
Но днес всичко е в тиня и кал. На дъното на язовира е.
Не ми се мисли за него.
Мисли ми се за моста! Сякаш част от времето ми остана там!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Нов Живот is Stephen Fry proof thanks to caching by WP Super Cache