Когато жената с белия шал минава

Ивайло БАЛАБАНОВ

Очи

С очите на всичките тъжни мъже от квартала,
във който живее жената със белия шал,
те питам защо красотата й, Господи, бяла,
на човека със малката, черна душа си дал?
Защо бяла чайка и гарван в любов съешаваш?
Не го ли попита красотата й ще му трябва ли?
Когато жената със белия шал минава,
край нея, в декември, мирише на цъфнали ябълки.
А той до цъфтежа й нежен върви начумерен,
със слепи очи сякаш крачи, улисан и сам,
и топли стотинките в джоба си дяволът черен,
наместо да стопли ръката й бялата там.
Дали е сляп, Господи, или има в очите си трънчета?
Веднъж да се беше поспрял и да беше видял,
че тя сякаш стъпва по бели въздушни хълмчета,
когато върви през света със белия шал.
Не пожелавам жената на ближния – тъй подобава.
Нека той си е брачен стопанин, аз – любовен ратай,
но когато жената със белия шал минава,
извади ми очите, Господи, и му ги дай…

Време за любов

Искаш ли да погледнем през ключалката на смъртта, любима?
Ти трябва да знаеш какво ще се случи със нас.
Ще станем на пръст и вода и след петстотин зими
ще си вземем от хаоса плът, ще си вземем и глас.
Сърна и елен ли ще бъдем или вълк и вълчица –
природата знае това, но и аз знам добре,
че там, ако станеш на птица, и аз ще съм птица,
ако в тичинка ти се превърнеш – ще ти бъда прашец.
И през общата плът на природата, неразделими
и винаги двама, с неясна любов, ще вървим,
докато след петстотин, още след петстотин зими
любовта ни възвърне отново с човешки черти.
И това е животът. Смъртта ни превръща във глина,
любовта ни извиква оттам, за да чуе от нас
тази глуха природа най-прекрасната дума – „любима“.
Нея човекът единствен я казва на глас.
И пак в огледалцето твое с любов да съзреме,
че имаме образ и дух, че сме плът и души…
А сега да се любим! Разбираш ли – нямаме време.
А на ключалката моята риза сложи!

Жена в дъжда

Една мълния опна жълтото си въже.
Тя го прескочи и по клокочещият й гръм премина.
От балконите по нея валяха очи на мъже
и димеше от страст и възторг мократа й коприна.
В синята мъгла на роклята жената вървеше гола.
Виждаше се вятърът как тече през светлите й бедра.
И защо сравняват винаги хубавата жена с топола –
в този час и най-нелиричният между нас разбра.
Пороят на погледите ни спря пред оня жилищен вход,
в който угасна сънят ни горещ и лунен…
Мъжете вече псуваха наум щастливия идиот,
който ще я посрещне, но ще забрави да я целуне…

Силата на Балабанов идва от душата на обичания българин

В рецензията си за стихосбирката „Небесен гурбетчия“ /ИК „РОДОПИ“2010 г., редактор Иван Бунков/ Рада Александрова пише:

Наистина, невероятно е това стихотворение. Струва ми се, че е единствено по рода си в цялата ни поезия. Никой досега не е бил толкова възхитен и тъй спонтанно великодушен и себеразкъсващ се, никой не е тъй готов да даде едно разтърсващо просветление на низшия духом, да подари очите си! Потресаващо е. Силата на поета Балабанов иде от познаване не само на битието и манталитета, а на душата, психиката на обичайния българин.

/Александрова, Рада. Ивайло Балабанов и неговата поезия. Електронно издание „Старият мост“, 25 април 2011 г./

Истинският небесен гурбетчия!

Иван БУНКОВ

Гледах стенописа с именитите българи в зала 7 на НДК вечерта, когато връчваха на Балабанов наградата „Георги Джагаров“ през 2006 година, и си мислех за Хухла. За хухленския хоремаг. По масите с облак и мастика, сред дим и пот, се водиха битки – политически, литературни, философски.

Върнали се кой от лозето, кой от сечището се дърлехме за хляба, за смисъла, за песента.

Духът ни не спираше да се превъплъщава.

Късно нощем, след изтощителни идейни сражения, идваше въпиющата нужда от поезия. Истинска!

Ивайло спореше неистово. Не логично – поетично. С небивал метафоричен удар разсичаше до кръста и някой от нас, и нищо неподозиращите софийски поети – мамини синчета, изпълнили с имитации на живот стотици страници.

Накрая рецитираше своя поезия! Съкрушително! И които разбираха, и които не разбираха – занемяваха.

Балабанов издаде книги.

Признаха го.

Поетите почнаха да се учат от него!

Цитираха го. Беше явление. Скрито. Читателят не беше чувал за него. Чуеше ли го, не можеше да го забрави.

Защо сега, когато поетът занемя, всички поискаха да чуят Балабана?

Истинският небесен гурбетчия!

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Книгата на Ивайло Балабанов може да си я поръчате и вземете от редакцията на вестник „Нов живот“ в Кърджали

 

3 коментара

  1. анонимен каза:

    Велик поет!

  2. Анонимен каза:

    Големия Ивайло!Невероятния наш талант!Препоръчвам на всеки да прочете стихосбирките му за да се почувсва истински българин и човек!

  3. Анонимен каза:

    Поклон!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Нов Живот is Stephen Fry proof thanks to caching by WP Super Cache