Вилдан Байрямова: Само тебе си имам, лист – бял като истина

Тя преживява тежко събарянето на илюзии, тежко е да спори със себе си и да не се познава, да не разбира себе си. В стиховете й се крие голямата мъка, че е принудена да се прикрива

Родена е през 1956 година в  Кърджали. Завършва гимназия „Христо Ботев” и Института за учители „Любен Каравелов”. Една година е учителка в с. Енчец, Кърджалийско. Учителската професия не я задоволява. Започва работа като редактор във в-к „Металург” към ОЦЗ – Кърджали, а по-късно в ОСИК –  Кърджали. Още тогава Вилдан Байрямова печата във в-к „Пулс”, в-к „Литературен фронт”, сп. „Пламък”, сп. „Тракия”.

Стремежът й към голямата наука, към литературата и поезията я отвежда през 1989 г. в един от най-престижните университети в света – „Максим Горки” в Москва. Високо образована личност тя се насочва към журналистиката. Започва да пише в местните и централните вестници. Член е на СБП и СБЖ.

Поет, писател, журналист. Личност, която пречупва обществената действителност през своя поглед. Написала е и пише много статии на политически и морално-етични теми, които често пъти предизвикват противоречиви изказвания от инакомислещи и враждебно настроени към нея хора. Езикът й е стилен, точен и, въпреки природната й деликатност, безкомпромисен.

Вилдан Байрямова е талантлива поетеса. Стихове и художествена проза пише от детските си години. Поезията й е нежна и много откровена. Тя излива съкровените си преживявания със завладяващата музикалност на стиха, с прочувствени себеразрези, с упойващите нежни акорди на сърцето. Вилдан не е страничен наблюдател. Тя, заедно с много наши сънародници, изстрада смяната на името си по време на възродителния процес. Заставена да го одобрява, докато сърцето й плаче. Достойната й позиция днес често й навлича гнева и грубите упреци дори на хора, които съвсем „не са безгрешни”.

Изпитала грубостта на живота, в „Плачът на рибите” пише:

Сънувах, че морето е изсъхнало

и нищо няма – гласове, любови, изстрели – наблизо,

и само полудели ветрове от нищото избухват.

И няма никой. Никъде. И студ. И чувам само

в очите на рибите сълзи.  

Накъсано, точно, почти безглаголно. Но с безпределно откровение и дръзка метафоричност тя изразява смразяващата скръб на безгласните.

Първата й стихосбирка „Да можех да те сътворя” излиза през 1979 г. в издателство „Народна младеж”. Зелена светлина на младата поетеса дават тогава Владимир Голев, Евтим Евтимов, Йордан Милев, Петко Братинов, Слав Хр. Караславов, Симеон Хаджикосев – членове на редакционната колегия.

Всички 35 стихотворения, поместени в нея, разкриват Божия дар, който младата поетеса носи в себе си. Той я води и тя с увереност прави първите си стъпки в поезията. Използва главно силаботоническото стихосложение, с еднаква лекота си служи със стъпките и римите – мъжки и женски, с разнообразните тропи. Поезията й е интимна изповедност, споделена лична болка, страдание за несбъднати мечти, копнеж по илюзорни видения. Стиховете й, освен с ритмиката, завладяват с поетичните сравнения, олицетворения, метафори, отрицания и други художествени изразни средства. Очите са превърнати в „лунна диря”, ръцете в „жадни клони”, стъпките са „шеметно тичащи”, косата й е „тежка, тъмна ръж” и т. н. Образна, чувствена поезия, поезия на очакването, на любовта и страстта, на себеотдаването, на привидната игра, на разочарованието и надеждата и пак на любовта – споделена или не, но след която винаги ни остава Надеждата.

В тази стихосбирка поетесата пише с голяма обич за баща си /„На баща ми”/, за родната земя /„Земя”/, която чуждата земя няма да й замени, за родния град /„Сбогуване с моя град”/. Вечер тя ще чува песента на щурчето, ще вижда Орфей, който се кълне в любов, „но жаждата, наречена носталгия, ще ме гори мъчително навред”.

Втората й стихосбирка „Между два импулса” излиза през 1988 г. и е под-писана с името Веляна Борянова, наложено й при „възродителния процес”. В нея са поместени 28 стихотворения и поемата „Добър ден”.

Висях на лъч от слънцето,

протегнат в голямото око на тишината…

висях и чувах как земята долу

ме викаше с родопска кърпа.

„Това е Родината”, която е „и слънцето, и съседската гълчава”, и хлапето, което „след пеперудите крещеше”. Но Родната земя я среща с презрение. Протягат й ръка… „Път” за нея значи раздяла. „Как ли татко ще ми прости?”. Тя преживява тежко събарянето на илюзии, тежко е да спори със себе си и да не се познава, да не разбира себе си. В стиховете й се крие голямата мъка, че е принудена да се прикрива.

Ще премълчавам тактично…

Ще остарявам навреме.

Връщане към личното страдание. Разочарование от Него, от близкия до нея човек: „И колко се надвиквахме с надеждата. И колко клетви спираха дъха ми… Ах, толкова слънца ме лъгаха”. Не е далеч нощта, в която „с ръка за сбогом ще хлопна на сърцето си вратата”. Поетесата се сравнява с „щурец окован”, чиято песен е кратка. Но няма униние: „Смятам да те живея дълго, мой живот на мъжко момиче”.

Тя моли майка си да й прости, че е далече, че дворът им е празен, няма деца, че „будува до рамо невярно” и се пита

прощават ли майките,

щом от надеждите им остава

само пепел и стихове?

Поемата й „Добър ден” е молитва за всички, денят им да бъде добър. На всекиго – на пияния и помрачения, на слепеца в парка, на жената в черна дреха, на певицата в ресторанта, на гърбавия, „на подлеца, комуто простих”, на „светците – гримирани грешници”, на случайния дъжд, „който пак заваля в очите ми”…

Третата стихосбирка „Ръка за утре” /1989 г., редактор Петър Андасаров, художник Владимир Чукич/ съдържа 29 стихотворения. Нежни стихове, изпълнени с копнеж по несбъднати желания и изплакана нескрита тъга. Дори в най-красивите моменти, тя знае, че щастието не се задържа дълго.

Щурче, щурче, не искам да приличаш

на човек, без глас останал от крещене.

у всеки по един щурец наднича –

заченат е със щурчовото племе.

Кажи, какво за тебе мога да направя,

освен през зимата, гласа ти щом сънувам,

по вятъра да ти изпращам много здраве…

Сега е ред да пеем двама.

 До лятото тъй дълго се пътува. /„Наздраве”/

В белия лист пред нея е силата й, животът й, бъдещето й: „само тебе си имам, лист – бял като истина”.

За Вилдан Байрямова поезията, нейната Муза, е приятелката, която никога не ще я напусне. Поетесата вярва в своите възможности.

Къде си – няма те, артисте клет!

По дяволите главната ми роля!

Аз знам – ще съм до смърт поет,

но ти ще сменяш тъжно режисьора.

/„Послепис”/

И така до края – и любов, и надежда, и упрек и тъга. Стремеж към обикновени човешки радости и самота. Стиховете се леят като музика ту минорна, ту предпазливо мажорна, но с ясното съзнание, че не трябва да унива, не трябва да се предава, защото е „мъжко момиче”.

Увереността на поетесата в правото й на собствено мнение й позволява да се обърне с гняв и презрение към враговете си:

Ранявайте ме!

Без да ме щадите, лъжете ме,

забивайте ми ножове в гърба,

а после идвайте усмихнати и с цвете

сочете ми на грешките ръба.

Не ме обичайте, но го правете

така, че трудно да личи…

И с ужас вижте как еднакво остаряваме

и как сме равни пред смъртта.

Тогава се пазете не от мен – от мойте рани.

Аз имам моя гняв. А вие – суета.

…Молете се да ме боли до гроб.

И се пазете, че от болка щом запея,

то значи искам ви любов!

Нейното отмъщение е любов! Ще издържат ли порочните, бедни, страхливи душици! Благородство на Голямо сърце! Такава е поезията й.

Проследявам доста подробно поезията на Вилдан Байрямова, съдържаща толкова силна и нежна решителност, но се питам – готов ли е читателят за такава откровеност и какви чувства пробужда тя в него, в този свят на враждебност и отчуждение? Дано са силни крилете на такива нежни поети в полета им срещу ветровете на времето…

Вилдан Байрямова е и талантлив журналист. Призвание, което носи с гордост. Тя търси в дълбочина онова, което бележи ежедневието на хората, техните взаимоотношения, техния бит. Статиите й са остри и смели. Назовава нещата с истинските им имена. С цялата обективност, на която е способен честният отразител на събитията. В тях има описание на обществено-икономическия и политически живот, но и умението да се докосва с грижа до хората, да стига до тяхната душа. Народопсихологията на народа ни, историческите бури и наслагвания тук, на Балканите. Личностни характеристики, общи страдания, тревоги, успехи, неуспехи, лутания, стоицизъм. Пише и по парещите въпроси на световната политика, която дава своето отражение и в нашата страна – мигрантите, Ислямска държава, играта на големите държави, проблемите на демокрацията и т. н.

В статията си „Опорни точки на омразата и нейният език”, тя се пита, пита и нас: „Какво се случи с нашите струни, кой ги пренави до скъсване така, че крясъкът на омразата заглушава нормалния тон?… Защо между нас се е насадила толкова омраза и този отвратителен, груб, циничен език?”.

„Омразата опростачва езика и опустошава ценностите”, казва авторката. Тя говори за нивото на етническата търпимост у нас и пише: „Българинът може силно да люби и силно да мрази, но три елемента той не може да преглътне – ромите, турците и гейовете“.

В същата посока и в същата тоналност е и статията й „Да дойде регулировчикът от Петте кьошета”, под която в интернет страницата /Агенция БГНЕС – б. а./ отново четем хули към авторката /разбира се от анонимни читатели/, изказани с арогантен език и улична безпардонност. Жалко за нас като народ, който не може да води нормален диалог.

Вилдан Байрямова е боец – критикувана, обсъждана, ругана и от българския, и от турския „интелектуалец” у нас. Тя пише истината с душа и сърце, точно и ясно. Защо и за какво й се сърдим? По-добре е да се оглеждаме, срамуваме и поправяме…

Тя не престава да се учи. През 1999 – 2000 г. преминава курс на BBC World Service Training Trust – Британски съвет в София. През 2002 г. завършва пилотния курс „Власт, демокрация и етика в управлението” на Българското училище за политика при Нов български университет. Дипломната й работа на тема „За демократичните несвободи и управлението” получава първа награда, връчена й в Страсбург от тогавашния генерален секретар на Съвета на Европа Клаус Шуман. През 2003 г. завършва обучение по програмата „Информация и комуникации в ЕС” в Колежа на Европа в Брюж, Белгия. През 2005 г. е включена в програма на Държавния департамент на САЩ за обучение в университета по журналистика в Колумбия, щата Мисури, и на радио „Гласът на Америка във Вашингтон.

За таланта си на журналист, писател, поет, за ерудираността си, за откритото си мислене Вилдан получава не една и две награди. Тя е първият носител в България на приза на Върховния комисариат за бежанците при ООН за журналистика през 2003 г. През 2007 г. получава наградата на името на голямата личност на Кърджали Мара Михайлова.

Ще завърша със стих, в който сякаш е събрана цялата същност на Вилдан Байрямова.

Щом от болка запее

сърцето на поета,

то значи истинска любов!

Любов към зложелатели, към приятели, към света – тъй грешен и труден, но красив с аромата и музиката на природата, с упойващата красота на родната земя, с младостта, с любовта…

Теофана ТЕКЕЛИЕВА

Откъс от книгата на Теофана „Кърджали – Столетието 1912 – 2018 година“

5 коментара

  1. ТЕОФАНА ТЕКЕЛИЕВА каза:

    БЛАГОДАРЯ,ЗА ПОМЕСТВАНЕТО МАТЕРИАЛ ОТ МОЯТА КНИГА,ЗА МНОГО ТАЛАНТЛИВАТА ПОЕТЕСА ЖУРНАЛИСТ И ЕДНА ОТ ХОРАТА, КОИТО СА НАГРАДЕНИ С ТАЛАНТА НА ХОРАТА С КОИТО ОБИЧАТ ЖИВОТА,ВЪЛНУВАТ СЕ,КОГАТО ПИШАТ ЗА НЕГО И ВИНАГИ ПОДЧЕРТАВАТ СИЛАТА НА ДУХА НА ДОСТОЙНИТЕ И ЧИСТИТЕ ЛИЧНОСТИ И ОБИКНОВЕНИ ГРАЖДАНИ НА ОБЩЕСТВОТО.ТЯ Е НЕ САМО ВИСОКО ЕРУДИРАНА,НО ИСКРЕНА ,ОТКРОВЕНА.ЕДИН ТВОРЕЦ,КОЙТО ТРЯБВА ВСИЧКИ ДА ПОЗНАВАМЕ.

  2. , (нерегистриран) каза:

    И ние можем да напишем много, но не сме писатели. Знаем, но кой знае явно е присъщо първи глави да хвърчат. Лесно се пише, но изпълненията са трудни. Обожавам еродираните независимо от етноса, много зли неща се писаха по ония времена за семейство гинеколози реджебеви, но благодарение на мъжа и жената аз се радвам, т. е, не се радвам на дълго очакваното ми отроче. Е, и. Кой търси справедливост му режат главата и я изхвърлят. За доктор Реджебова кво не се писа, че.. Нищо не се потвърди. Българи сме, дори най-учтиво ме помоли, тъй като 1/2 бе с 0 група, търсена, дали може да помогне на едно новородено турче. Следва съгласие. Живо и здраво предполагаме, че и днес е, и ап на 7 срещу нас ми напомня винаги за доброто. Но кой прави добро в повечето случаи намира или го спохожда злото. И благодарение на докторите Реджебов, Попмаринов и братовчед жоро георгиев. Или както казваше леля Руска, бог да я прости, на Георгиев махката.. Ние тракийци хубаво не видяхме. Весели празници на всички мюсюлмани по света.

  3. И. М. каза:

    Поклон пред труда и духа!

  4. Анонимен каза:

    Да, имам страх днес и преди не от възродените, а както казваше моят комлия в моят роден край старият ерген калоян агроном. Иде ж, иде друг народ, преди 30 г и се сбъдна казаното. В България без връзки не се живее, а вече са на изчезване, мила Вилдан. И ако не, бе, преди много години братовчед ми от родилно може би без двама ни, на 44, ако не беше същият Той, на 44 нямаше днес да пиша. За онова време 44 се считаха за стари хора, а днес, мила, Вилдан те са необвързани. Размисъл. Възродителен процес, но вие, те отмъстиха на неродените през 1984, може би. Монетата има две страни. И ние си имаме потокло, ограбване във Втората световна война, но мълчеше баба ми и дума лоша не бях чули от нея, само си спомням за хората да не ги обидя от смоленско, виж баби кви къщи се издигат, работливи хора..
    За плашене е. Добре че още имаме връзки юристи и в други градове са любезни, но лошото, кога българи напуснат този свят. Не ме разбирай неправилно, Вилдан. Не съм националист, но ще спра, а вие си продължавайте с вашият, вашите възродители, а дали и вие, не сте една от тях. През тия 30 години, без значение име иван или осман, все те са на софрата държавна и по якото крадене, замъците говорят. Обожавам заможните. Мързеливите не. Весели празници, шекер байрям и размисъл към крадливия по време на смяна на имената ви иван с фирма и честните заможни и цент не взели при заминаване, чиста ни e savesta. Vse pak ot garciq maman sa gi zaselili v musulmanski sela i otlicno se pogajdahme. Priqtelki mi biqha turkincetata. Zaedno na tutuna y tqh, zalaka delqhme, i na kamaka si kanosvahme racete na bayrqma vi. I imena ne trqbvashe mnogo cesto mayka mi q hvastashe qd, no kakvo zaviseshe ot mayka i men i sie. No tq mi kaza, i da ti davat ne vzemay, tova sa proplakani..

  5. Анастасия Мандаджиева каза:

    Изключително талантлива и ерудирана поетеса е Вилдан! С искреността и дълбочината на стиховете си докосва душите и сърцата ни ! Попътен вятър в света на словото !

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.