Дизията, звънарският оркестър

Най-напред върви магарето, което носи големият тюмбелек – „тъпанът“. След него крачи еркичът водач или както го наричат каракачаните – елчият, и разлюлява най-големия чан. След него следват още 17 еркича, които носят останалите чанове. След еркичите идват 18 овена, които носят две дизии каба чанове, а след овните се точи стадото. Това е пълен оркестър чанове от две дизии каба и две джурици, един тюмбелек и няколко хлопки – за разнообразие.

Към тези 36 разнокалибрени звънеца се прибавя и лаят на  кучетата, провикванията на овчарите и гърмежите на техните пищови. Това е тържествения походен марш на стадата към нашите балкани.

 

Дизия означава подредбата на чановете от най-малкия до най-големия. Подчинена е на хармонията и общата звучност на звънарския оркестър, разпределен по  вратовете на ячки овце, овни и еркичи.

Чановете в дизията се подреждали по следния начин:

1. Три жирици (тънкогласи чанове, тур. жирак – остър, звънлив звук), още се нарича жирьо или джиро чан.

2. Индже стамбол чан (от тур. индже – нежен, деликатен, изящен, в преносен смисъл), или само стамбол чан.

3. Каба стамбол чан (от тур. каба – нисък, плътен тон), или само стамбол чан.

4. Индже чан (отново нежен, изящен).

5. Каба чан (отново плътен, нисък).

6. Индже девьо (изящен голям чан). Георги Петканов в „Поглед в миналото на село Соколовци“ търси връзката на девьо с персийското дев – голям, великан, но се вслушва и в обясненията на старите овчари, които смятали, че названието девьо идвало от „деве“ – камила,  тъй като на първата камила от кервана слагали първата девьо – „индже девьо“, или както се е наричал „биринджи девьо“, на втората камила „орта девьо“ или „икинджи девьо“, на третата – „ючунджи девьо“, на четвъртата – „дьортюнджи девьо“, и т.н., та ако някой от чановете замлъкне, да знаят керванджиите, че с тази камила става нещо и най-често е нападната от разбойници.

7. Орта девьо (среден, междинен голям чан).

8. Ючунджи девьо (трети голям).

9. Дьортюнджи девьо (четвърти голям).

10. Бешинджи девьо (пети голям).

11. Алтънджи девьо (шести голям).

12. Единджи девьо (седми голям).

13. Секизинджи девьо (осми голям).

И още подробности: до номер 7 чановете били носени от здрави овце и овни, а оттам нагоре до 13 – от яки еркичи, тях все сравняват с магарета.

Константин Канев и Георги Петканов описват подредбата на чановете до

13, а в монографията на Анастас Примовски „Бит и култура на родопските българи“ и в чокманската история липсва осмото девьо – секизинджи девьо, та наброяват до 12. Че осмото е съществувало, има много свидетелства – дали като додатък към дузината, или вместо някоя от другите. Имало е не само осмо, но и девето девьо – дукузунджи девьо.

Стою Гуглев от Момчиловци, който бил нещо като акордьор на дизиите, дюздисвал (изглаждал) чановете  с пилене отвътре и отвън, за да имат чист звук в стройната гама, да не се давят  един други. Същият тоя Гугльо след бая кандърми убедил майстор чанджия в Гюмюрджина да му излее дукузунджи девьо, за което трябвало да направи и специален калъп. „Деветката“ тежала 5,5 оки, та още се питам какъв ще е тоя еркич, който ще раздруса тая тежест.

Гугльо, като си платил, разбил  калъпа, друг да не може да се похвали с чан като неговия. Тогава е нямало „Гинес“, та  момчиловецът да се запише в знаменитата книга, още повече че за най-тежък чан са приемали единджи девьо, който на кантар бил от  2 до 2,5 оки (от 3 до 4 кг). Цяла Гюмюрджина се събрала да чуе прочутото девьо и да види еркича, който я носи. А Гугльо прекарал агушевите овце през центъра на Ксанти и там да се порадват на чана чудо. И станало събитие, което дълго се споменавало.

Мисля си, че няма кой повече да знае за живота на среднородопските чанове – във всекидневието и в обреда от Таня Марева, директорката на Смоленския музей. Тъкмо тя разколеба моето разбиране, че комплектът чанове, дизията означава дузина 12 чана. Защото няма единодушие в различните автори.

 

Според Дечов и Примовски – точният комплект е 12, според Иван Качулев, автор на изследване за звънарството в град Гоце Делчев, – 18, у Карапетков са 15,  у Хайтов – 9.

Фамилните дизии, предадени в музея са от 8 до 14 чана (това са 20 звънчеви композиции от Чокманово, Смилян, Соколовци, Момчиловци, Устово, Райково, Беден, Широка лъка и др.).

Важното е  комплектът да е поредица от последователни по големина и по тоналност звънци, т.е. минимум 8 тона, от „до“ до „до“. А защо да няма по някой тон и отдолу и отгоре. И друго е от важност – е дизията да е гласеста. И тя, малка или голяма, се превръща в овчарска  музика, като в следната страховита, бих рекъл, картина от овчарското село Соколовци, откъдето е песента:

Утре ми рано станете,

                      ворзите ясни чанове

                      и си сюрийка вдигайте

„Най-напред върви магарето, което носи големият тюмбелек – „тъпанът“. След него крачи еркичът водач или както го наричат каракачаните – „елчият“, и разлюлявя най-големия чан. След него следват още 17 еркичи, които носят останалите чанове. След еркичите идват 18 овена, които носят две дизии каба чанове, а след овните се точи стадото. Това е пълен оркестър чанове от две дизии каба и две джурици, един тюмбелек и няколко хлопки – за разнообразие.

Към тези 36 разнокалибрени звънеца се прибавя и лаят на  кучетата, провикванията на оварите и гърмежите на техните пищови. Това е тържествения походен марш на стадата към нашите балкани.“ Бива си го тоя оркестър!

„Чул“ го е Хайтов, но  той добре знае, че дизия чанове и дизия каба чанове едновременно окачвали най-големите овцевъди (каракачаните и юруците), а две дизии и два пъти повторени, както го описва писателят, имал право да слуша само Ахмед ага Тъмрашлията. Този салтанат не е за всяка кесия.

 

СРЕБРО, ЗА ДА „ОТПАРЯТ И ДУМКАТ“

В един оркестър може да се смени контрабасът с туба, пианото с акордеон, но в дизията  можеш да туриш вместо един чан само друг чан, и то със същата звучност. Защото всяко от тези звънарски творения стои на определено място в нотната стълбица. А тя изглежда така: най-малкият звънец джиро чан отговаря на горно сол, каба чан – на горно фа, стамбол чан – на горно ми, индже чан – горно ре, каба чан – горно до, индже (биринджи) девьо – си, орта (икинджи) девьо – ла, ючунджи девьо – сол, дьортюнджи девьо – фа, бешинджи девьо – ми, алтънджи девьо – ре, и единджи девьо – до.

Няма човек да не е виждал чанове, макар и в музей. Всички знаят, че те приличат на пресечен конус, напомнящ фес хамидие. Сплавта, която се излива в калъпите, е от мед (бакър) и калай, а среброто, което се добавя по хатъра на поръчващите кехаи и овчари, още повече избистря звука. Сребро е това, шега няма! Колкото повече, толкова по-добре! По мераклиите чанджии доукрасявали своите произведения с човешки фигурки или някакви други знаци. Всеки според фантазията си и според мерака на клиента.

На кука отвътре в чана има провесени зилове (ударници) – малки звънчета или пък железни и оловни топки. Кюприята – горната външна част, е свързана с тасми – кожени ремъци, широки от 2 до 10 см според големината на чана. Ремъците се закопчават чрез катарами (спръжди). В покрайнината Бабяк наричали чановете тучове.

Еркичите носят и тюмбелеци. Това са големи татралки (хлопатари), изработени от бакърена или желязна дебела ламарина със зилове  – малки звънчета или железни топчета. В оркестъра на стадото заместват тъпана или контрабаса. На три еркича се поставят три различни по големина тюмбелеци, чиято звучност е на ниските до, ре и ми. Но има едно условие за присъствието на трите тюмбелека в овчарската музика – в стадото да е цялата дизия, иначе в главите ще се набиват само „тъпаните“.

Дизия чанове без тюмбелеци била сирак дизия – напомня Константин Канев. Тюмбелеци и татралки се правели от агуптите ковачи в Мадан и най-вече в село Катун, Драмско И в тюмбелеците слагали по малко сребро да могат по-добре да „отпарят и думкат“.

Някога искал ли някой нашенец  да си поръча чанове, каквито и да са, пък и такива, „дето ги няма никъде“, посоката е далечният Неврокоп, където изливали и камбани. Другите пътища водят до близката Гюмюрджина и до с. Кетенлик, където майсторите слагали в сместа освен сребро и други съставки, които пазели в тайна.

Чанджиите в Гюмюрджина леели чановете в калъпи и ги нареждали по реда на дизията. Представете си картината: мераклиите овчари обикалят около калъпите и избират внимателно бъдещата симфония за стадата си, ако им трябва цяла дизия. Или пък искат да си попълнят липсите в хармонията, нямат, да речем, каба стамбол чан или пък ючунджи девьо, или пък който и да е друг, а всяко отсъствие на един от дизията  разваля хармонията. Пазарлъкът е сторен. Няма скрито-покрито. Купувачът присъства на леенето. Той знае, че от чан до чан има разлика, затуй изважда едно дюкме (сребърна пара) и го хвърля в сплавта. Колкото повече сребро (гюмюш) имало в девьота, толкова звукът  става по-благ, казвали кехаите..

Ташо Герджик кехая тръгнал за Неврокоп за дизия с „цял товар сребърни пари“, придружен само от един верен човек. Избрал си майстора, цяла неделя стоял, по времето на топенето пускал сребърните монети.

Таня Марева отхвърля още едно заблуждение, че мелодичността на чановете идва от среброто. Благостта на звука се дължи ала на съотношението на медта, цинка и калая в сместа, като най-значителна роля затова имал калаят. А товарът сребърни пари е повече „показност на благосъстоянието“. Среброто върви след овчарите и като предпазно средство срещу злините за овцете. Така че то влиза в сместа, от която се изливат чановете колкото за изясняване на гласеца им,  толкова и като защитник. Или ако използваме езика на етнолозите – скъпоценният бял метал има апотропейна сила.

Константин Канев раздипля историята на прочутата секизинджи девьо (т.е. осми голям), която имал Шеин ага от Саксалъ.

Купил я от Исан бей, той пък се сдобил с нея срещу 1 кило мисир (!) в 1874-а, година на мора („каран сенеси“). Нейният стопанин кехая, българин-мохамеданин от  с. Кестенжик, владетел  на 12 000 брава преди епидемията, бил принуден да продаде на удивително ниската и унизителна цена  девьотата, излята пред очите му и в която хвърлил не едно, а четири дюкме. Казвали, че звънът на чана се чувал на 30 километра надалеч. Но това секизинджи девьо не давало мира на едни и на други.

Една вечер в полите на Родопите, западно от с. Исикьой, в Коук дере през нощта стадото е обсадено. Нападателите стреляли, вмъкнали се сред овцете  и достигнали до еркича със знаменития чан. Още малко и кръв да се пролее – за един чан. Чан, но какъв, пълен с гюмюш. Шеин ага бил като болен, овчарите му плакали от мъка и се упреквали един друг, че са загубили прочутия чан. „Откраднаха ми сърцето!“, рекъл един от тях.

ОТКРАДНАТАТА КРАСОТА НЕ МОЖЕ ДА СЕ СКРИЕ 

Краденето на пеещите „сърца“ от бронз и сребро не било рядкост. Дрохо кехая от Горно Дерекьой – як и буен, надвивал крадците благодарение на своята карафатмя. Така наричал ножа си, с него „замахвал аднож и оня срещу него подбелвал очине“, другите се „смирявали и умалявали“. Но и той си намерил майстора, нападнали го шестнайсетима кюпленци и му отмъкнали девьота – най-големия чан с пет дикме в него, та да цонка право в сърцето на човека.

Дрохо се поболял от мъка и залинял. Веднъж са напил в една кръчма в Гюмюрджина, извадил „кървавия си нож“ и заплашил кюпленци, дошли тук на пазар: „Кажете на вашите аги и панти да не крият девьота, а да я вържат на техни еркичи, поне да я слушам или да си дойде на място!… Инак за един чан ще пребия десет души!“

Думите му хванали дикиш. След няколко дни донесли откраднатата девьо и тя звъннала от шията на дрохов еркич.

„Това не е чан, а камбана… камбана!“, казвали българите.

         Пророчески думи, защото тя наистина станала камбана.

Християните от с. Ортаджи помолили Дрохо да им даде девьота за камбана при църквата в селото. Дрохо се съгласил, защото щял да слуша своя чан, когато гръмне камбаната на ортаджийската черква. Едва ли сте пропуснали сърцевината в думите на кехаята, За него не е важно толкова да има, да притежава, да е собственик на този изумителен чан, а да може да го чува, и не само той, всички да го слушат и да му се радват. И се питам откъде у Дрохо тая душевна щедрост, у него, лудата глава, която страх не знае и окото му не трепва да затрие някого.

Бая народ е отбавил Дрохо, вярно затритите са все кабахатлии, но и срещу виновен лесно се не вдига нож.

Грешни мераци обладали Сарията Георги от Долно Дерекьой (Соколовци), овчар у Бакларци. Две от девьотата – бешинджи и алтънджи, се „давили“, не си уйдисвали. Това може да усети само човек с надарен усет за благозвучие. Сигурно такъв е бил Сарията, та веднага разбрал, че по му уйдисвало бешинджи девьото на Хасанаговата сюрия, която била в съседство с неговите овце по Касъмдере. И я откраднал. Хасан ага я търсил къде ли не, но не се съмнил, че Сарията е крадецът, защото си имал дизия. На другата година дерекьовецът вързал откраднатия чан и Хасанаговци щом чули променения регистър на Сариевското стадо, мигом познали своето гласовито девьо. Красотата не може да се скрие. Най-вече откраднатата. Сюлман Хасанаговски поискал Сарията да отвърже техния чан и нямало какво друго да направи.

Георги Сарията, който е имал „на сърдце да краде“ чанове, разбирал от тях, а и слух имал за музиката им. Георги Петканов разказва една негова история. Сарията бил овчар у Али бей в Ортаджи, който имал всички чанове до единджи, нямал само крайният – секизинджи. Един ден Сарията вика на агата: „Язък ти дену си бей, ага от тебе има аги и беюве с по-малко овце и имат полни дизии, а пък ти с толкова овце не можеш да си купиш още адно девьо.

Али бей му рекал: „Ако можиш да найдиш такава, Шеинаговата от Саксалъ, на ти пари и още днеска иди да я купиш“. „Няма да я куповаме – отвърнал му той – ами ще си я излеем в Гюмюрджюне, само чи треба, ага се лее, да турим 4 дюкме“.

Али ага извадил не четири, а шест дюкме.

Продължава разказът на Сарията: „Оставих овцете и още вечеро отидох в Гюмюрджюне нах чанжиете и порочах да ми направят секизинджи девьо, ама и йе да гльодам от край до край. Майсторът стопи тунча и ма попита ще форля ли пари в ченан. „Колко?“ – го попитах, а той ми каза – 2-3 дюкме. Тогава йе отворих паласката, извадих 6 дюкме и ги фарлих в баркушен (стопилката). Майстора се разрука, чи млогу сам фарлил и зафати да ги извада, пък йе му реках: „Има ли зарар (вреда) от това?“ „Нема“- ми каза той. – „Щом нема, остави ги“.

Чеках три деня доде ченат излезе от калопя. Майсторете триха девьота с пили, нагреваха я, туриха и зил (езиче) и ага е цоннаха, мене ми са доплака от драго, сбра се цалата чаршия да слуша девьота и викаха, че досега такава девьо не е била правена. Ага е потьаглиха, тижеше 4 стари оки. Платих адна лира и я нарамих нах овцене. Още вечеро я ворзах на еркича и преди да му я ворза той я ближеше и блееше. Ага я ворзах, ага плюснаха тея аркиче, целуну поле се носеше; излезаха турцине, излезаха талалаене (местни жители) вруть са зачудиха и онемеха от хубавия ченув глас.

Другите овчеря зафатиха да са изрукват, да изсвиркват и да викат: „аферим (браво), Саръ!“ В тва време дойде и Али бей засмет и отдалече рука: „Кахпе (ех че) девьо! Ама цонка и пее!“ А пък мене от драго ма нимаше ни на земя, ни на небо!

Когато оставих Ортаджи за нищо друго не ми беше мило, ала за пустата девьо ми беше бално години и ага я чуех, та плачех отдалече и по адно време бех сторил нает (намерение) да я крада!…“

Тодор КОРУЕВ

Откъс от книгата на Тодор Коруев „Овньо льо вакал, каматан…“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.