Кърджали и Кърджалийският край. Разкази на бежанци от Западна Тракия и Македония

След пенсионирането си приех поканата на Иван Стефанов – тогавашен директор на ОДА /Окръжен държавен архив/ в град  Кърджали, да се включа към групата на техните сътрудници. Идеята ни беше да създадем контакти с хора, работили тук през годините и да обогатим фонда на архива. Работата в ОДА не беше епизодична. Там аз се научих не само да подреждам архивните материали, за които са необходими много добросъвестност и  старание, но у мен се създаде трайно чувство на уважение към работниците от архива. Постепенно осъзнах колко  голямо значение имат архивните документи за историята.

Имах възможност да обработя както редица обществени, така и лични архиви, които говореха толкова много за своите притежатели, за техния живот и вълнения.

През 1989 година прочетох документи, свързани с работата на Първи съдебен следствен участък на Гюмюрджинския окръжен съд /1911 г.-1944 г./. Това бяха документи, подготвени за унищожаване и само част от архивен материал, който се отнася  за събития, станали преди 100 години и неизвестни на младите поколения днес.  Един поглед върху няколко листа ми е подсказа, че това са документи от времето на Балканските, І-та и ІІ-та Световни войни.

Теофана Текелиева

След като се запознах със съдържанието им, стигнах до извода, че тези документи, носят много и ценна информация, която дава възможност на обикновения читател, а вероятно и на специалисти,  да се докоснат до една малко известна част от историята на България, свързана с границите й, с населението й, с административното й деление и с държавността й в един важен район на Отечеството ни в началото на 20-ти век.  Един район, в който са родините места на много от заселниците тракийци в Кърджали и областта.

В следващите месеци ги разгледах задълбочено, подредих и обработих, като ги събрах в 59 папки, стараейки се да спазя изискванията на архивното дело. На 9 април 1995 г. ги предадох в ОДА – Кърджали.

През 1920 -1921 г. в Кърджали идват първите българи – бежанци от Източна и Западна Тракия и Македония. Историите за личните съдби на отделни хора, семейства,  родове и на цели села са покъртителни.

От спомените на бежанците от Източна и Западна Тракия, останали да живеят и работят в Кърджали, особено много ме впечатли разказаното от една обикновена жена. Една от хилядите бежанки тракийки от Западна Тракия. Божия Кимова Гондева – дете, прогонено, заедно със семейството си от гърците по времето на Първата световна война.

В по-ново време прочетох и покъртителният  разказ на друг тракиец-бежанец, роден в Западна Тракия – Янко Запрянов Николов.

Техните разкази са една  картина на историческите събития от доста близка до нас епоха. Събития, които дават своето огромно отражение върху обществено-икономическия, социален и духовен живот на българския народ и България след Първата световна война. Затова и книгата ми започва с тях.

 

БОЖИЯ  КИМОВА  ГОНДЕВА

/1912 г.-2000 г./

родена в село Дърница, Солунско

Когато записвах разказа за живота й в Кърджали и окръга, въпреки напредналата си възраст, тя беше жена с висок дух, чувствителна и пълна с оптимизъм и борбеност. Познавах я от години. Днес съм щастлива, че успях да й внуша доверие, за да ми разкаже не толкова за себе си, колкото за съдбата на хилядите бежанци като нея.

Ето какво ми сподели тя:

Родена съм през 1909 или 1912 година в с. Дърница-Солунско /както хиляди други бежанци тя не знаеше точната година на раждането си /. Тежкият робски труд на семейството ми, непрекъснатите безчинства над българите – тракийци и македонци, принуждаваха жителите на селото постепенно да се изселват.

През 1914 година започва масовото изселване на българите от Тракия и Македония. Моето семейство преминава през всички трудности на бежанския живот. Отначало властите ни заселват в село Ескикьой – Гюмюрджинско, а през 1920 година се установихме в  Кърджали. Моето семейство заедно с още няколко други – общо 14 македонци и тракийци, – сме едни от първите жители – заселници в града.

Бедността, гладът, недоимъкът във всяко отношение принуждаваха и нас децата да работим. Така помагахме за прехраната на семействата си. Аз бях една от първите ученички на първото българско училище в град Кърджали. Първият ни учител беше Ангел Атанасов – бежанец от Македония. Обучението до VІІ прогимназиален клас беше задължително, та затова успях да го завърша.

Започнах да работя в тютюневите складове в град Кърджали още през лятото на 1921 година и така всяка ваканция до 1927 година. След като завърших прогимназия през 1929 година, ме приеха за редовна тютюноработничка.

Животът на тютюноработниците беше тежък, а за нас децата – непосилен.  Но немотията те кара да  свикнеш и с най-лошото. Аз успявах да се справя бързо с работата Въпреки отчаяните ми опити да продължа образованието си, да уча повече, се примирих.

Бях една от малкото грамотни тютюноработнички, млада и издръжлива на физически труд, силна и пряма. Не бях много удобна за директора на склада, който ме наричаше „белязана овца”. Работниците ме обичаха и може би затова през 1935 година ме избраха за техен представител като член на Синдиката. Предполагам, че за да ме отстранят от склада през 1941 година ме мобилизираха.

Като представител на работниците от тютюневите складове и член на Синдиката през 1935 година ние за първи път празнувахме Първи май. В организирането участвах и аз, а през м. юни бях изпратена като делегат на работническата конференция в Стара Загора. През месец октомври, същата година, бях избрана да участвам в конгреса на тютюноработниците в София. Работниците бяха избрали и друг свой делегат, но ръководството не го пусна. Помня, че на конгреса, ние работниците спорихме с работодателите за нашите права, за възнагражденията ни. Аз също се изказах в защита на моите другари –  работници.

През 1936 година бях на пленум в София, а през 1937 година, пак в София, се състоя и Вторият общ конгрес на работниците. Ние, тютюноработниците от град Кърджали, бяхме Осми групов съюз. Аз не бях комунистка, но дружах с интернираните комунисти в град Кърджали. Между тях  беше и еврейката Лиза,  с която бях много близка. Когато ги изпращахме от Кърджали, аз и Златка Гарипова се снимахме с тях за спомен.

Гарипова беше открита комунистка и затова не отиде на конгреса в София през 1937 година. Ръководството не я пусна. На конгреса в София направихме наша работническа листа за новото ръководство, която беше приета, но не видя бял свят. Властта си наложи свои хора. През месец март 1937 година за пръв път ние работниците сключихме колективен трудов договор с ръководството на тютюневите складове, чиито собственици бяха от София.

През 1938 година се явих на опреснителни курсове- подготовка за работа в счетоводството в случай на война, а през 1939 година с други шест момичета бяхме изпратени да  преминем курсовете за самарянки. До 1941 година бяхме на стаж в болницата, а по-късно съчетавахме, според получената мобилизационна заповед, работата си в болницата и в тютюневите складове – завършва разказа си Гондева.

Тогава започва и началото на работата по обезвъшляването на града и областта. Тя разказва как в неделя, с помощта на войници, са обикаляли града и близките села, за да учат хората как да унищожават въшките:

„От 10.01.1943 година бях мобилизирана за да участвам в обезвъшляването. Това продължи до 14.01.1949 година.

И сега си спомням с мъка тези години. Те бяха трудни, тежки, мъчителни. По селата царуваха глад и мизерия. Върлуваше епидемия от петнист тиф. През всичките тези години аз бях по селата на Хасковски и Кърджалийски окръзи. Борбата с петнистия тиф беше тежка. Върлуваше и малария. Трудностите идваха и от невежеството на населението, което вярваше само на ходжите.  По-късно бях в село Конево /Перперешко/, в село Рогозче.

В с. Щерна имаше истинска епидемия от петнист тиф. Бяха болни цели семейства. Нямаше кой да изкопае гроб за умрелите. През 1944 година в с. Болярци за известно време дойде и лекар – доктор Ст. Коларов.”

По-нататък Гондева разказва с колко радост народът в Хасково е посрещнал Девети септември 1944 година. Тя, заедно с колежката си Дора Георгиева, отново заминава за селата на Хасковски и Кърджалийски окръзи, за да продължат борбата с въшките и петнистия тиф. Особено тежко е било положението в Джебелско.

Работила е като  хигиенист още в с. Черноочене, с. Габрово, с. Комунига и други. През месец май 1949 година, е назначена като медицинска сестра в медицинско – санитарната част  към “Горубсо” в Кърджали. По-късно става медицинска сестра към детската ясла „Г.Димитров”, където работи до пенсионирането си през 1961 год.

Разказвайки ми доста подробно за своя трудов живот, тя си спомняше и много от трудностите, които могат да приемат и да преживеят само младостта и силната воля. „Спала съм посред зима сама в джамиите, газила съм студена и дълбока вода, изминавала съм десетки километри пеш по всяко време на денонощието, без да се страхувам от хора и от вълци.”

В  разказа си пред мен, тя прави и равносметка на живота си, но говори и за днешния /1987 г./ живот на хората, сред които е била ежедневно. „Сега съм щастлива. Навсякъде има светлина. Няма ги малките и тъмни прозорчета. Срещам по улиците хората, които някога бяха безпросветни и въшливи и смятаха, че да убиеш въшка е грях. Днес те живеят заможно и културно. Техните деца и внуци  са включени в редиците на  интелигенцията на града и на окръга. Това, което аз и моите връстници изживяхме, е вече една история, която днес ще звучи невероятно на младите… Топли ме и мисълта, че аз – бедното дете, бежанче от Западна Тракия, преживяла толкова несгоди и изпитания, дадох от себе си нещо за светлината в прозорците, за усмивките по лицата, за добрия дом на днешните деца …” завършва спомените си Божия  Кимова Гондева.

Теофана ТЕКЕЛИЕВА

Откъс от книгата на Теофана Текелиева  „Кърджали, столетието – 1912 – 2015“

 

1 отговор

  1. Анонимен каза:

    В гр.Кърджали в началото на двадесетте години на 20-век непосредствено след септемврийското въстание пристигат и много български семейства от други краища на България. Особено тези хора които са били при вържени на земеделската партия. Моят дядо заедно със семейството си бяга от гр.Плевен и се установява в гр.Кърджали където се е укривал тук. Но помня, че той имаше и много други приятели които живееха в Кърджали дошли от гр.Сливен, гр.Пловдив и от други градове на страната. Имаше много снимки и спомени които се съхраняваха от Тодор Ингилизов но къде са сега не зная. Нека да се потърсят и да им се даде гласност. Все пак това е история на нашият град.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.