Янко Запрянов: Храниха ни със сварена трева, вместо сол – солена вода!

Гръцката власт закрива и разрушава параклиси и черкви, които носят името на Кирил и Методий.

Иконите са събрани и изгорени.

Българите са натоварени в трюмовете на препълнен кораб, умрелите ги хвърлят в морето.

Живите принуждават да поискат да се изселят в България.

 

Всичко, което се случва днес, дванадесет години след първото издание на „Алтернативна хроника”, ме провокира във второто преработено и допълнено издание да поместя и изповедта за трагедията на българите – бежанци, предадена ми от дъщерята на Янко Запрянов Николов – Маргарита Янева Николова.  В нея той описва страданията на своите близки, на своите съселяни. Това послание, запазено в ОДА, днес е актуално повече от  всякога.

Янко    Запранов Николов

Янко    Запранов Николов /1900 г-1992 г./е роден в селоЧобанкьой, Дедеагачка околия, Западна Тракия.

Баща му, Запрян Николов Калайджиев, е роден в село Съчанли, Гюмюрджинска околия, но се задомява  и заживява в село Чобанкьой. През 1903 година участва в Преображенското въстание.

В спомените си Янко Запрянов Николов  говори за масовото интерниране и изселване на българите от селата   на Дедеагачка околия през 1922 и 1923 година от гръцките власти.

На остров Крит са изселени българите от селата Чобанкьой, Суда, Домуздере, Дервент и град Ретино, а на остров Китра от селата Каладжидере  и  Каракая. Жителите на останалите български села от Дедеагачка околия – Доганхисар, Еникьой и др., гърците заточват в Тесалия.

„През 1912 година, с 34-годишно закъснение, Западна Тракия бе освободена от Османско робство – започва разказа си Янко Запрянов. Едва почувствали се свободни и присъединени към майката Родина, в края на 1917 и началото на 1918 год., Западна Тракия бе окупирана от англо-френската армия и обявена за автономия под управлението на френския генерал Шарпи Д`еспре със седалище  в  Гюмюрджина.

През 1919 година англо-френската армия и администрация бяха изтеглени и Западна Тракия беше предадена на гръцките власти под управлението на Вамвака – губернатор на Западна Тракия със седалище Гюмюрджина.

Щом се настани тук, гръцката власт закри и разруши съществуващите от векове параклиси и черкви, които носеха името на Кирил и Методий. Иконите бяха събрани и изгорени.

След направеното преброяване на населението започна масов терор над българския елемент. По-заможните и просветени българи биваха арестувани, малтретирани и интернирани в разни краища на страната и  по  островите. Забранено ни беше да говорим и пишем  на матерния си език, облагаха ни с тежки, непоносими данъци и с труд – ангария. Непрекъснато ни внушаваха, че сме гърци.  През м. март 1921 год. в гръцката армия бяха мобилизирани всички български мъже от 20 до 40 год. възраст. След кратко обучение ги изпратиха на предните позиции на фронта в Мала Азия срещу Турция. Аз бях болен  от бронхопневмония и бях освободен.

Теофана Текелиева

След поражението на гръцката армия в Мала Азия, заприиждаха гръцките бежанци и черкези, които гръцките власти настаняваха в домовете ни принудително. На собствениците оставяха само по една стая. Заставяха ни да ги храним с нашата храна от селскостопанската си продукция, да им даваме дърва за огрев. Настанените в домовете ни семейства се чувстваха като господари. Създадоха се ударни групи, които редовно обикаляха селата, тормозеха и малтретираха българите.

През м. ноември 1922 год. селото ни бе масово интернирано, без войнишките семейства.

Бяхме закарани в с. Кирка, на 10 км от нашето село. От там десет дни ни разкарваха по балкана до село Доган Хисар. Когато се върнахме къщите ни бяха обрани – покъщнина и храна,разбира се със съдействието  на администрацията.

През м. март войскови поделения блокираха селото ни. Събраха ни и ни подкараха, без изключение болни , старци,вкл. и войнишките семейства за гара Кирка. Държаха ни два дни на открито, докато се събере нашият едър и дребен добитък. Дойде и последният българин. На гарата стана като панаир – хора, животни. Към 5 часа след обед ни заставиха да влезем във вагоните. Казаха,че добитъкът ще го пазят войниците. Заключиха ни във вагоните. През нощта влакът потегли и на сутринта се намерихме на пристанището на гр. Деде Агач. Там бяха докарани и българите от с. Каладжидере и турците от с. Каракая. Натовариха ни в трюмовете на товарен кораб. След престой от 48 часа на пристанището корабът потегли.”

Тринадесет дни корабът ги лашка в открито море, властите не ги допускат да слязат на пристанището на Хапия на остров Крит, заради карантина. Девет дни ги държат при Пирея, полугладни,дават им  подсолена вода, и най-после, на 22-рия ден, ги стоварват в залива на с. Сула на остров Крит. Българите, цялото село, са безправни роби. Настаняват ги в стари турски казарми, където доскоро е имало български пленници. Написаните по стените имена гърците енергично изтриват. Заличават всичко, което говори за българите и българщината.  При пътуването умират около 70 души, между които сестра му, чийто съпруг е бил мобилизиран в гръцката армия. Техният син Ангел Иванов Ангелов, останал без родители, израства в Крумовград, където се установява семейството на вуйчо му. В казармите на с. Сула, обградени от четириметрови стени, интернираните българи са лишени от всичко – без храна, без медицинска помощ. Гладът е неописуем. Единствената храна е варена трева. Вместо сол, малко солена вода. Семейство с пет деца, за да ги спаси от глад, продава част от горните си дрехи. Бащата полудява и умира. Въпреки че хората се оплакват на властите в гр. Хания, никой не им помага. Най-после успяват да стигнат до Червения кръст. Намесва се и италианският  консул и властите са принудени да им отпуснат по 100 грама хляб от управлението и по 100 грама от Червения кръст. Но следват нови репресии. Ограничават движението им, поставят караул пред портала. Въпреки всичко, не падат духом. Те успяват на 24 май да отпразнуват деня на братята Кирил и Методий. Дори се фотографират.

През м. август всички са натоварени в трюмовете на кораб, препълнен с интернирани и от други селища. Умрелите ги хвърлят в морето. Към 20-ти август отново потеглят към Дедеагач. Натоварват ги в товарни вагони и ги свалят като багаж на гарата.А от там поемат към селата си…

„Намерихме съвсем други бежанци, настанени в домовете ни. Вратите и прозорците – изпочупени, изкъртени. Принуждаваха ни, да  поискаме да се изселим в България. Комисия започва да издава паспорти. Ето така по принуда се преселихме в България всички…”.

Може би за много български граждани, които се вълнуват от тази история, тези две изповеди са събирателен образ на страданията на изселниците, а и описваната от тях картина на действителността е показателна. Не е нужно да прочетем всичките книги, написани за онези години на 20-ти век, за да осъзнаем, че гръцката власт, подкрепяна от Съглашението, е успяла с тиранична жестокост да се разправи с българите в Западна Тракия и да ги прогони, като заграби земите им.

 Теофана ТЕКЕЛИЕВА

Откъс от книгата на Теофана Текелиева  „Кърджали Столетието – 1912-2015“

2 коментара

  1. Кирилка Петкова adv.kirilkapetkova* abv.bg каза:

    Да, така е било! Гръцката власт е била по- опасна от турската! Покойната ми баба Комня от Гюмюрджинско разказваше за това! И болката, че това е от единоверци! За чест, не са предали род, език, вяра и българско съзнание!

  2. Анонимен каза:

    Много ме вълнува историята на бежанците от Тракия! Родителите и на майка ми и на баща ми са бежанци, израснала съм с тяхната тежка история, то духът им е бил несломим. поклон към паметта им и за това, че днес с оценям тяхното страдание и благославям всеки ден за живота който живеем, ще предам на своите деца и внуци тяхната вяра и българско съзнание!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.