Камъкът и човека

Те са от хилядолетия заедно в Родопите. Още от времето когато боговете са ходели с тояжка из планината, а звездите са слизали ниско, ниско, за да осветяват пътя на земните твари.
Камъкът и човека.

Дяланата скала, дяланият камък са твърдия диск на родопчанина. Статуи от отминалите времена.

Езиците са се раждали и отмирали, а дяланите скали са още тук.

Ръцете, които са дялали, отдавна са се превърнали на пръст и мащерка, но камъкът е останал. Мекото е опитомило твърдото.

Моят любим философ Мишел Сер (той си отиде преди година от този свят) го беше писал – „статуите предшестват езиците“.

И когато вървиш тихо из планината, долавяш гласове – тихи или по-силни, напевни, гласове, които те викат да се срещнете, да бъдете заедно.

Една неделя, през май, намерих обрасъл хромел. Беше красив като стара статуя. Обрасъл със зелени мъхове и здравец. „Радвам се че съм тук, край водата – ми казва.

Песента на водата ми напомня моята младост – как пеехме заедно, как човекът се сливаше със зърното и почиташе камъка. Е, жабите малко ми досаждат, с техните жабини деветини, но им свиквам“.

Избърсах от бузата си капка – трябва да е паднала от облака над мен. Някакъв тъжен облак.

Има мигове, когато си мечтая, как всичко в този свят си е на мястото.

Този хромел, обрасъл с мъхове и здравец, красив като статуя, си лежеше на мястото.

Преди да се обърна да си вървя, попипах леко зеления мъх – толкова нежност и чистота остана по ръката ми.

Иво Георгиев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.