Отвлечен турски самолет каца на аерогара София, Телевизията участва в преговорите

SOS – ПОХИТИТЕЛИ НА БОРДА!

Висш началник от МВР ми позвъни рано сутринта на 22 октомври 1972 г., в къщи, точно когато се готвех да тръгвам към Телевизията. От Аерогара София се обадили, че там ще кацне отвлечен турски самолет – за втори път през тази година.

– Вероятно ще се вдигне голям шум при комшиите и другаде – не знаем! Моля те, дай да го заснемем, за да можем за после да имаме доказателства!

Така за една година се озовах за втори път в Окото на циклона на кротко дремещото сутрешно летище, заедно с телевизионните оператори и подвижната телевизионна станция (ПТС-1). В полупразните и нищо не очакващи фоайета „моите“ започнаха да разставят камерите и се чудеха за какво е толкова нервно. Повечето от „чакащите“ бяха едни странни хора с якета и студени очи, събрани на групички по пет-шест души – спец службите. Те са наплашени и напрегнати, защото преди половин година, на трети май 72-ра, когато беше отвлечен първият турски самолет („Дъглас ДС-9“), на борда му беше Йомер Иньоню, син на Исмет Иньоню, дълбоко уважаван турски държавник – няколко мандата президент и премиер на Турция.

ЯЗЪК!

Тогава, преди половин година, контролната кула на Аерогара София започнала разговори с „въздушните пирати“. Салоните на терминала били отцепени и единствената българска осведомителна агенция – БТА, публикува следното необичайно съобщение:

БТА – Вътрешна информация / бр.124, 03.май.1972 г., сряда

СЪОБЩЕНИЕ НА БТА

Турски самолет ДС-9 от гражданската авиация, обслужващ линията Анкара-Истанбул е бил принуден от четири въоръжени лица да вземе курс към София и кацне на летище София в 10.40 ч. българско време. Те са поискали от българските власти политическо убежище, но и да бъдат освободени незабавно осъдените на смърт седем техни другари и това да бъде предадено по турското радио и телевизия. Ако до 19.00 ч. днес техните искания не бъдат изпълнени, заплашили, че ще взривят самолета.

Правителството на Народна Република България, загрижено за живота на хората, намиращи се в самолета, реши да удовлетвори искането на въоръжените лица да им бъде дадено политическо убежище.

На похитителите им трябваше гласност на каузата. И затова те поискаха да преговарят с някой журналист. И то – от Телевизията. Ето ти новинарския ми шанс – озовах се вътре в самолета! Ама вътре и в другия смисъл на думата – с ръце на тила и с пистолет в гърба! Усещах дулото на пистолета в гърба ми над кръста. От допира му чувствах хлад по кожата, колкото от монета. Аз – уплашен, те повече от мен! Вероятно затова от тези първи минути на борда, почти нямам ясни спомени. Само един, защото беше особено колоритен.

От най-предните седалки вдясно, където е бил преместен екипажът след приземяването, един с пилотско яке вдига високо ръка и без да се обръща назад, казва нещо на турски. А един от пътниците превежда:

– Пилотът иска да те пита нещо!

Похитителите набързо се съветват и се съгласяват:

– Отивай при пилота!

Тръгвам внимателно, гледам да не мърдам много рязко! Първоначалното напрежение след влизането ми в самолета вече стихва. Не усещам и хладната „монета“ на гърба си – свалили са пистолета. Момчетата ме пропускат покрай тях и аз се доближавам до командира. Чудя се какво ли ще иска от мен? – дали да се обадя на близките му в Турция, дали ще пуснат майките с децата да слязат от самолета, дали навън е хладно, дали ще дойде кола за опразване на тоалетните?

На български език, с тежък акцент (май или той, или родителите му са изселници от България) ме пита:

– Аркадаш, как завърши мачът на „Фенербахче“ и „Сантос“? – и едва тогава с надежда ме поглежда.

Заекнах – всичко друго очаквах, само това – не! От дете футболът не ме е интересувал. За това не знам и резултата от този мач. Пилотът видимо е раздразнен, лицето му е напрегнато. С глух глас настоява:

– Ако идваш пак тук, моля те, научи! – и притваря очи.

Футболният отбор „Фенербахче“ от Истанбул (турските „жълти канарчета“) 19 пъти е шампион на страната си, 6 пъти е носител на турската Купа и 9 пъти на турската супер Купа. Основан е през 1907 година, екипът му е жълто-черно-син. Голям почитател на футболния клуб е бил самият Кемал Мустафа Ататюрк. Срещата „Фенербахче“ – „Сантос“ е историческа, както пише по-късно турският печат – ще играе Пеле! Някои от отвлечените пътници са пътували за този мач от Анкара за Истанбул, но са се озовали на резервната писта на … аерогара София, вместо на стадион „Митхат паша“.

Мислех, че следващ път няма да има, но разговорът с похитителите потръгна. Дойдох пак на борда, но с лош хабер: Победа за „Сантос“!

Пилотът ме чакаше, погледна напрегнато.

– Шест на един за „Сантос“ …

От болката чак лицето му се свива в гримаса. След двадесет и повече часа престой с вдигнати ръце в креслото на самолета, чак сега е истински ядосан.

– Язък!

Притвори очи. И вече по-тихо, на себе си:

– Язък!

Какво чудо е това, Футболът!

При следващото отиване в този самолет отнесох една тава тежка баклава с много сироп, която спец службите поръчаха в бюфета на Аерогарата. В отвлечения самолет я посрещнаха неочаквано спокойно, не се и усъмниха, че в нея би могло да има нещо, излапаха я лакомо, даже изсърбаха сиропа й от шекер.

Стефан Велев е ръководител на програмата в БНТ в екипа на Иван Славков от 1971 до 1978 година. Има над 60 години стаж в различни медии, театър и опера. Създател и първи генерален секретар на Асоциацията на балканските информационни агенции и почетен гражданин на Охрид. Бил е главен координатор на Театъра на нациите в София и на Международната детска асамблея, участва в изграждането на НДК и реставрацията на Народния театър „Иван Вазов“.

Върнах се на летището, където ме чакаха с нетърпение. „Приеха ли ти баклавата?“ Не знаех, че захарният сироп намалявал агресията, отварял ищах за мухабет …

Усетил под краката си твърда земя, веднага започнах да диктувам за извънредните емисии на Българска телевизия информацията от първо лице за обстановката на борда, как се чувстват пътниците, има ли деца, какви условия поставят похитителите. Тези директни включвания са първи в нашата практика и едни от малкото в европейските телевизии. Нулев опит.

През седемдесетте години на миналия век на Българската телевизия се наложи на няколко пъти да насочи своите камери към отвлечени самолети, кацнали у нас.

3 май 1972, Аерогара София. Първи отвлечен турски самолет DC-9. На борда 70 души, от които 63 пътници и 7-членен екипаж. Похитителите са 4-ма, те искат 7 осъдени на смърт в Турция да бъдат помилвани и освободени.

22 октомври 1972, Аерогара София. Втори отвлечен турски самолет БОИНГ 707 „Троя“. На борда са 80 души, от които 71 пътници и 9-членен екипаж. Похитителите са 4-ма, те искат да бъдат освободени 13 затворници в Турция.

24 май 1981, Аерогара БУРГАС. Трети отвлечен турски самолет DC-9. На борда 128 души, от които 119 пътници и 9-членен екипаж. 4-мата похитители искат освобождаване на затворници в Турция.

Сега, 22 октомври 1972, беше започнал вторият инцидент – отвлечената машина Боинг 707 – „Троя“, изпълнявала рейс 102 Истанбул – Анкара. Тя е излетяла сутринта от истанбулското летище „Йешилкьой”, едно от най-натоварените в света (по-късно, от 1985 година, то е с новото си име „Ататюрк“). Четири въоръжени момчета нахлули в пилотската кабина и със сила овладели самолета. Били ранени двама души. По радиостанцията от борда пилотът едвам успял да подаде позивна „SOS – похитители на борда!“ Вместо на юг към Анкара, „Троя“ поела на север и в 7,30 часа преминала нашата въздушна граница. Новите господари на самолета влезли в пряка връзка с контролната кула на София. Обявили, че са от Народния фронт за освобождение на Турция и искат кацане на Аерогара София.

Отвлеченият самолет в 7.55 докоснал без проблем софийската писта и започнал да рулира към резервната полоса в края на летището. Освен съобщението от въздуха след границата и SOS-а, друг знак за отвличането няма.

Софийското летище вече беше готово за неканените гости – десетина пожарни и линейки паркираха на пистата – две от линейките, с двамата ранени при престрелка на борда – пилот и пасажер, веднага след кацането на самолета, потеглиха към „Пирогов“.

В слушалката на турски изгъгна:

– Аерогара, слушайте! Предайте на турските консули в София, че ще взривим аероплана, ако не доведат тук от Истанбул нашите другари, някои от тях осъдени на смърт! Ако не стане това – взривяваме!

Съобщението е прието от началника на граничния пункт (ГКПП) на Аерогара София, представителя на Министерството на външните работи и преводача. Аз също вече бях дошъл при тях.

Изричат ултиматума.

И млъкват! Край!

Кулата прави опит за разговор.

Слушалката мълчи!

Летището вече е блокирано от цивилна милиция, влизането в салоните на други, освен тях, е невъзможно. Журналисти засега също не пускат – само от Българска телевизия! Това люто дразни колегите. И понеже по милицията не могат да викат, викат по нас. Ние си траем важно, но не знаем защо. И докога!

Има вече и оперативен Щаб, който засега се ръководи от шефа на аерогарата и от следователя от Държавна сигурност Стефан Марков. На него присъствам и аз, като представител на телевизията, на която тепърва ще предстои да играе важна роля. Каква? Сега още не се знае.

На паркинга, до нашия ПТС-1 (подвижната телевизионна станция), отдавна стои черна лимузина с турски флаг. Разбирам, че посланикът на комшиите Нихат Динч е някъде тук. Има и десетина черни „Волги“, на които челните номера започват с 27, 28, или 29 – например № С 27 59 ЛК или № С 29 50 ЛК … Това, че са милиционерски е тайна, ама всички знаят на кого са, тук и без това е пълно с цивилна милиция, личат си от сто метра.

С балканския си усет ние предавахме запис, а не директно в ефир, за да не могат на борда на самолета да следят обстановката около тях. При подобна заложническа криза на олимпийските игри в Мюнхен-1972, само преди месец, германската телевизия беше предавала на живо инцидента и от това там си изпатиха.

На 11-я ден от откриването на Олимпийските игри в Мюнхен, спортното събитие изведнъж се превръща в антична драма. Палестински терористи вземат за заложници израелски спортисти и след 24 часа преговори всичко завършва с кървава баня, в която бяха убити 11 заложници, един германски полицай и петима палестинци от терористичната организация „Черният септември“.

Някои от свидетелите на събитието в Мюнхен от 1972 г. говорят за грешки на германските власти, които значително улеснили терористите. След „нацистката“ Олимпиада от 1936 г. Германия не иска светът да си спомня за гестаповската държава. Затова организаторите съзнателно не желаели да демонстрират униформено полицейско присъствие по време на игрите. Даже напротив – стремели се да показват новия си демократичен, открит и приветлив образ.

Непонятно е как никой не се е сетил, че не бива телевизията да предава драматичните събития постоянно и на живо. „Свободата на словото“ давало на атентаторите достатъчно сведения за действията на полицията. Така „Мюнхен-72“ стана първият „телевизионен“ атентат, предаван директно от телевизионните камери, в който загинаха 17 души.

Трудни са преговорите под дулото на пистолета

Сега в София, обаче, ние подло дебнехме с телевизионните си камери отвлечения турски самолет и предавахме в реално време, само в залата на офицерите за борба с тероризма. В 14 часа изпратиха обяд и лимонада за отвлечените пътници. От самолета го приеха – добър знак! До края на инцидента, цели 40 часа, пращахме редовно напитки, храна и лекарства и нито един път не ги върнаха. Пуснаха заболелите на борда девет души, между които и две майки с двумесечни бебета. Всички те бяха настанени в профилакториума на Аерогарата.

Онези в самолета, в края на пистата, все още си траят, не шават, чакат ние първи да започнем. В ПТС-а ги следим внимателно – камерите с мощните телеобективи са ги взели на фокус. И въпреки леката мъгла, всяко потрепване на машината се усеща и на екрана. Летището пусна стартовите си прожектори, та „обектът“ е огрян поне от десет мощни слънца. Вижда се и муха, ако кацне на крилото. Тези от контра разведката са доволни от хрумването. „Хубаво го измислихме това с телевизията, Велев! Добри сте!“

На четиримата оттатък, в Боинга, не спали повече от едно денонощие, им трябва гласност на Каузата, за която се готвят да жертват живота си. За съжаление, не само своя.

В слушалката има повик. Нашият преводач е перфектен:

– Имаме писменно изявление за условията!

Радистът поглежда към нас.

Началникът му кимва „Добре!“.

– Дайте го!

– Пратете на борда ваш човек, но само един!

– Не може един, трябва и преводач.

– Тук имаме!

Антитерористите ликуват – лафът е тръгнал, това е начало на така любимите им преговори.

– Велев, ще отидеш ли до самолета? – те ще предпочетат телевизионен журналист, а не спец полицай. Ти вече си печен, почвай разговора …

Прекият щурм е избегнат!

С похитителите започват преговори!

– Кой е вашия човек?

– Не е полицай, журналист е, от телевизията.

– Става, да се качва.

Вземам моята сива „Жигула“, излизам на стихналата писта, бавно пълзя към стълбата на самолета.

Вратата на самолета се отваря, на площадката ме посреща пасажер, който добре знае български, вероятно е изселник. Поздравява вежливо и ме въвежда вътре. В салона всички са с вдигнати ръце, положени на главите, никой не смее да шавне. Момчетата, съвсем младички, почти големи деца, ме гледат доста дървено. Очите им са леко мътни и загаснали. Не излъчват нищо. Като на големи кукли. Може би и аз така ги гледам. Не са наконтени, даже пуловерите и белезникавите им сака са поразвлечени – кой знае от кога са. Само обувките са новички, черни и лъскави, като за погребение.

Те са разставени по пътеката в средата, през 3-4 метра един от друг, с пистолети в ръка. Как ли са ги качили на борда – без помагачи не би могло.

Първият от тях казва на турски:

– Преведи му!

В юмрука стиска граната с освободен предпазител!

– Ако решиш с нещо да ни упояваш, ръката ми ще се отпусне и самият ти ще хвръкнеш към Аллах. Ето, сега ти давам писмено нашите Условия да ги прочетеш по телевизията, нека се разбере защо ще умираме! (пауза). Повтарям условията – нашите съмишленици в затворите на Турция, осъдени на смърт за идеите си, да бъдат освободени! Ние искаме да ги спасим, ние не сме терористи. Запомни ли? Не сме терористи! (за трети път) – Не сме терористи! Предайте го на турския консул в София!

ТУРСКО КАФЕ

Понеделник, 23 октомври 1972 г. Втори ден за втория отвлечен самолет. Турските дипломати пиеха кафе на бюфета на Аерогарата и дискретно следяха какво се случва и в салоните, и през витрините – към пистите към злополучния самолет в дъното. Много рядко един от тях, мисля, че официално беше от прес-службата на посолството, внимателно се доближаваше до мен, изчакваше да приключа непрекъснатите разговори, и с тих глас, на свой си български, учтиво питаше:

– Бай Велев, има ли нещо ново? Има ли хабер от авиона?

И след поредната доза информация от мен, той се оттегляше към другите при кафето, така безшумно и достойно, както беше дошъл.

В едно друго сепаре в северния край на залата, също с отличен изглед към неканения авион, нашите пиеха турско кафе с чаша студена вода. Само един, на малки глътки, отпиваше уиски с много лед. На масичката пепелникът беше пълен със загасени фасове.

Бях сигурен, че точно от тук негласно се ръководи мероприятието, също като във френските криминалета, по които много си падахме. И този, побелелият, с уискито, е именно Комисарят – големият шеф. Може би той ми звънваше сутрин и ме вдигаше под тревога да търча към Летището. За многото часове, които щяхме да изкараме заедно с този властен човек, не разменихме повече от десетина думи:

„Да! Не! Както решиш! Славков знае ли? Разбира се! Не става! Побързайте! Довечера!“ …

Няма „Утре“! Няма „Ще видим“!

С мен – така! Но разговорът през рамо с репортерката на креслото зад него, му беше далече по-интересен. След малко Комисарят вече е оставил на мира момичето и нещо говори с турския дипломат, толкова кротко и спокойно, сякаш турският самолет е кацнал в Анкара, а не на пистата отсреща.

След първия шок и опипване на обстановката, сега ние сме по-обиграни и спокойни. Овладели сме събитието, а то ни е поднесено на тепсия. Имаме и журналисти, и време за анализи, и за прогнози, и за коментари, и за новини – те са ни под носа. В българския ефир, а май и в европейския, такова излъчване правим за първи път. Дано нещо не сгафим!

Какви бяха прогнозите за развитието на „инцидента“? – определено още нищо не можеше да се каже – правехме интервюта с анализатори, показвахме отдалече на живо откраднатия самолет и внимавахме, ама много внимавахме да не изтърсим или покажем нещо, което да предизвика трагична развръзка. Когато бях в ефир, например, един колега от международния отдел държеше под масата ръката ми, та ако заора на някъде, да ме сбута. Цензура! Как понякога плача за нея. И от нея …

Докато спретвахме последните новини в ТВ-Студиото на Летище София, чуждестранните ни колеги от световната преса и телевизии напънаха за автентична информация. Не искаха само да гледат отдалече стълбичката на самолета. Извиках референти от Международния отдел на Телевизията, дадох им актуалната информация и базовите данни и ги оставих да се оправят и с чуждоземната, и с нашата преса.

От общата група, обаче, се измъкна един колега-чужденец със страхотна камера и започна да върви подир мен – моля те, колега, помогни ми да имам кадри от самолета, дошъл съм от майната си, за да снимам, а не да стоя пред Аерогарата и да чакам вашите брифинги.

Разбирам го, прав беше. Взех го с мен, минахме заедно през зоната за сигурност и го отведох до големите витрини на зала „Пристигащи“ – оттук се вижда цялата писта и самолета.

Правя опит да въведа и пазарна икономика в нашите отношения. Капитализмът сега ми е паднал в ръцете, а нашата телевизия имаше жестока нужда от валута „Второ направление“ (долари) за филмова лента „Кодак“.

– Колега, оттука снимането се плаща.

– 500 долара добре ли е?

Това ми е първата сделка в живота.

Кимвам.

Мъжът не мигва, отривисто вади чекова книжка от джоба си. Широк подпис и след минута, о Боже! – чекът с ценната валута за Телевизията е вече в ръцете ми, чудна радост за икономическия директор Соколов, със странното име Авксенти.

След около час, обаче, моят първи клиент пак започва да ми досажда. Далече било, няма едри планове, няма детайли, няма автентичен звук, а самолетът му за Виена излитал след 50 минути.

– Добре де, ето ти колата, ще се обадя до самолета от къде си, ходи и снимай! – как ще загубим така глупаво валутата за „Кодака“?

Той ми подава прескъпата си камерата и ме моли:

– Слушай, така и така ти си сложил главата в торбата, тебе те пускат, иди и снимай за мен. Глупаво е аз да загина край този самолет – досега с тая камера съм участвал в повече от 20 войни по цялата земя, не ми се мре на час път до Виена! И то след като съм си платил някакви си 500 долара! …

В късния следобед, единият похитител поиска личен разговор с турския посланик, но в присъствието на журналисти или както сега се казва – на пресконференция.

Сивата „Жигула“ пак пълзи към БОИНГ-а.

Един от похитителите ме очаква пред самолета с пистолет в ръка. Дали е прието искането им за личен разговор с турския посланик?

Уговарям срещата да бъде малко преди „По света и у нас“. За да може новината да влезне в емисията. Идват и кореспондентите – наши и чуждестранни. Посланикът Нихат Динч е приветлив, вежлив, но е и супер активен и гъвкав дипломат. Той знае, че от тази пресконференция, освен „димка“, не може да очаква кой знае какво.

На 23 октомври, вечерта, идваме в сградата на летището с младока-похитител, объркан от прожекторите, притеснен, но твърд и рязък, той чете отчетливо:

„На 22.Х.1972 сутринта заставихме самолета да кацне на летище София. Ние държим пътниците като заложници. Само след като турското правителство изпълни нашите условия, ние ще предадем самолета и пътниците.

В противен случай – натъртва момчето, ние ще ги унищожим“.

После, по-спокоен, чете списък на 13 души, намиращи се в турските затвори, някои от тях със смъртни присъди. За тях, както и за четиримата от самолета, искат от българското правителство да им даде политическо убежище и да им бъде гарантиран животът.

„Условията към турската държава са:

  • Да се премахне забраната за стачки във фабриките и да се прекрати натискът върху работниците.
  • Да бъде дадена земя на селяните и да бъде добре заплатена тяхната продукция.
  • Да бъде призната автономията на университетите.
  • Да не бъде променяна конституцията в антидемократичен дух!

Всичките тези условия да бъдат съобщени трикратно на турския народ от турското радио.“

Представителят на въоръжените похитители уверява, че пътниците в самолета по свое желание (кой ли ще му вярва!) са събрали подписи и са декларирали, че подкрепят исканията – да бъдат освободени и изпратени вън от Турция 13-те затворници. Подписи, както подчерта представителят, са сложили и членовете на екипажа.

Посланикът пожела да получи писмено исканията на четиримата с цел те да бъдат изпратени на съответните власти в Турция, за да бъдат проучени (неизменния дипломатически ход и терминология!).

Това е новина за „По света …“ Петко Димитров лудо търчи към извънредното Студио на летището – има само 90 секунди и направо влита в ефир …

Успяхме!

 

Петко Димитров

Други важни информации за инцидента по-късно също се бият за „експрес“: Петър Младенов, министър на външните работи, е разговарял с турския дипломат. Колегата Стефан Господинов от БТА светкавично звъни в своята Агенция и информацията директно влиза в международния бюлетин …

Играта става все по-динамична, топката е все по и по-високо!

Там е и царството на БТА.

БТА – МИНФ 226 В отговор на посланието на турския премиер Елит Милен, министър председателят на България Станко Тодоров, изпрати телеграма до него: „Ваше Превъзходителство, Мога да Ви уверя, че както лично аз, така и българските власти, полагаме всички възможни усилия за разрешаване на случая по възможно най-благоприятен начин … Сами разбирате, че българското правителство не може да носи отговорност за евентуални неблагоприятни последици“.

Играта съвсем е отишла на Големите писти. Намекът на българския държавник звучи достатъчно ясно – проблемите не са наши, ако Вие не си ги решите и самолетът гръмне, ние не сме виновни!

Разменят се двузначни послания, иносказателни ноти, секретни бюлетини без тайни в тях, шушука се безгласно.

Министърът на вътрешните работи Ангел Цанев и негови заместници на няколко пъти лично навестяват екипите в летището, български дипломати от нашето Външно също са тук, но те бягат от прожекторите и камерите.

Мяркат се и зяпачи. Дошъл е даже и пословичният „заешки генерал“ – шеф на Ловно-рибарския съюз. Господи, колко трудно се променят нещата в тази наша държава! – четиридесет години след този случай, не видяхме ли на летището в Бургас, след убийствения атентат там, финанов министър и кой ли още не?

Следователят по отвличането, Стефан Марков от Държавна сигурност, още през 1972 беше непримирим и ми каза: „От такива визити файда никаква, те само лошо пречеха на разследването. Ама нали големците трябваше да ги видят по Телевизията!“ …

Стефан ВЕЛЕВ

Първи откъс от документалната книга на Стефан Велев „Зазоряване преди полунощ“, излязла преди  дни от печат в издателство „Жанет 45“

„Зазоряване преди полунощ“ може да намерите в книжарниците в страната, в това число и във вериги на Сиела, Хермес, Хеликон както в електронна продажба в BOOKLOVER.BG, OZONE.BG и STORE.BG. с доставка на адрес.

Б.Р. Заглавието на откъса е на редакцията

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.