Ех, тази телевизия: „Сребърният часовник“

В центъра на Кувейт, някъде по обяд, арестуваха изневиделица Иван Славков, зет на държавния глава на България. С него подбраха и мен. Бяхме пристигнали със самолет призори като журналистически екип да правим репортажи за Българската телевизия за току-що потръгналите търговски връзки между нашите две страни.

Как се озовахме в далечната прегореща и пребогата държавица? Ами ето как.

 

Някъде към края на 60-те години на миналия век на няколко млади журналисти от телевизията и от в. „Работническо дело“ се роди странната за онези времена идея – симбиоза между вестник и ТВ-екран – нещо като КИНО-ВЕСТНИК или, може би, нещо като прабабата на днешните Интернет – медии. За сегашните ми колеги това сигурно би било абсурд, но тогава вършеше чудесна работа. Имахме голяма аудитория, почти половин България – към нашите няколко милиона телевизионни зрители се добавяха още поне над милион читатели на в. „Работническо дело“.

Решихме с Иван Славков да направим един мини-екип. Аз съм все още в „Работническо дело“ – главният редактор Георги Боков няма нищо против да имаме съвместни рейдове с Телевизията. Той напълно разбира, че това е добре за вестника, а значи и за него.

С Иван избрахме Кувейт – заедно да направим филм за развиващите се икономически отношения на България с богатата арабска държава на Персийския залив. По онова време (пролетта на 1969) един барел петрол струваше долар и половина, а днес достига 60 – 80 долара. Един килограм злато беше 1500 долара, а сега е 40 000!

И така – посока Кувейт! Злато и петрол!

Бяхме си измислили и лозунг, перифраза на един чудесен роман на Ерих Мария Ремарк „Живот на заем“. Ние решихме, че в нашите условия е по-добре да кажем „Рейд на бартер“. И отидохме в Авиокомпания „Балкан“, срещу публикация за „Балкан“, получихме сервиз-билети до Кувейт. Камерата осигури Славков – от УБО (управлението, което обезпечаваше както сигурността, така и някои насъщни нужди на управляващите, като камерата, например) му дадоха служебно една чудесна 16 мм швейцарска кинокамера „Болекс“, струвала 8 000 щатски долара, много да я пазим! И така, екипът на кино-вестника Славков-Велев е готов и отлита към бреговете на Персийския залив.

Посолството ни в Кувейт беше мъничко, но както се казва – гостоприемно (нали тук всеки ден не идват членове на Семейството!). Дадоха ни стая в Търговското представителство и много се зарадваха, че ще пишем за търговията ни с Кувейт, защото наскоро успешно била завършила висока визита в София, доколкото си спомням, на братовчеда на Емира на Кувейт, техният министър на търговията и индустрията шейх Абдула Ал Джабер Ал Сабах.

Столицата на Държавата Кувейт (Даеулят ал Кувейт) също се казва Ал Кувейт. Ниската пустинна равнина е с тропичен климат без зимни температури – през януари термометърът показва средно 11 градуса по Целзий, а през август – 50!… От 7-ми век е част от Арабския халифат, от 16-ти век – от Османската империя, а от 1899 г. е британски протекторат. Обявена е за независима държава от юни 1961

Български посланик в Кувейт тогава е Райко Николов, а Сашо Маринов е новият заместник търговски представител. Нов представител, ама е стар приятел на Иван, мисля, че от детските им години.

При визитата на високия кувейтски представител в София, Сашо го е придружавал и му е превеждал. Гостът го харесал и поискал от нашия министър на външната търговия Иван Будинов да изпрати Сашо в новото ни търговско представителство в Кувейт. „Екселенц, ако искате да вървят работите Ви в нашата страна, този човек нека дойде при нас“ – настойчиво изрекъл шейх Абдула Ал Джабер Ал Сабах. Иван Будинов беше интелигентен и сговорчив човек, обърнал се към Сашо: „Преведи на шейха – още от утре господин Маринов ще е в българското търговско представителство в Кувейт!“

При кацането ни на арабското летище термометрите бяха … 48 градуса! … Във фоайетата – климатик, в стаите – климатик, в колите – климатик. От вратата, хоп в колата с климатика! От колата, хоп в магазина (или в офиса) пак с климатик. Не виждаме по улиците тротоари, кой ще ходи по тях в тези жеги. Кой ще зяпа тогава и по витрините? Та затова и витрини няма! … На тази жега и дръвчета много не се виждат.

Прегорещо или не, с витрини или без – ние сме дошли да снимаме за бъдещото кувейтско сътрудничество с България. И нашият човек от търговското Сашо Маринов ни е приготвил чудесна програма. Почваме още от обяд, и на другата сутрин, и след обед, и вечерта по хлад (38 градуса) – срещи, интервюта. „Болекс“-ът в ръцете на Славков върти десетки метри филмова лента, аз пълня със записки бележник след бележник. На третия ден преди обяд бяхме в техния Златен сук (стар арабски пазар) – толкова тежко злато на едно място ( и толкова евтино!) мисля, че никъде по света не може да се види!

Стефан Велев е ръководител на програмата в БНТ в екипа на Иван Славков от 1971 до 1978 година. Има над 60 години стаж в различни медии, театър и опера. Създател и първи генерален секретар на Асоциацията на балканските информационни агенции и почетен гражданин на Охрид. Бил е главен координатор на Театъра на нациите в София и на Международната детска асамблея, участва в изграждането на НДК и реставрацията на Народния театър „Иван Вазов“.

По обяд, в най-голямата жега, напускаме искрящите златни съкровища и Сашо ни води към нашия последен филмов обект – среща със собственика на най-големия хипермаркет в който вече се продавали и български неща. Огромен надпис, почти на половин стена до изхода сочи: „Стоки от България, само тук!“. Иван грабва камерата и снима агресивно. В кадър едро влиза надписът BULGARIEN! – и после обективът плавно „търси“ изхода, от който бълват десетки купувачи с пакети и какво ли не – колоритен кадър за нашия „оператор“ …

Докато …

Не, няма „докато“! Един побеснял дребничък арабин с боен вик се хвърли към „оператора“ и му сграбчи камерата. Иван, опитен, здраво я държи с едната ръка – 8000 долара са това и то на УБО!, а с другата се брани. Притичваме и ние, Сашо нещо се разправя. Файда – никаква. Арабинът дърпа камерата, врещи и не пуска. Събират се десетки зяпачи, слушат и крещят. Трима сме – срещу всички. Забравяме, че е 48 градуса. Тук като че ли е значително по-горещо …

Тича уплашено собственикът на Хипера и започва чудесна разправия с тълпата. Ние нищо не разбираме, само се пулим.

Сашо обяснява на Иван: Арабинът е обиден жестоко. Снимал си с камерата жена му и това е лошо, много лошо, той не може да преживее това … – Сашо търси дума – … това унижение! Иска да унищожиш камерата.

Славков: Обясни му, че …

Сашо: Казах, всичко казах! И собственикът на супера му говори – не и не! Иска тук, пред всички, да счупиш камерата на парчета!

Аз: Майната му, Иване, дай им филма и да се махаме от тук …

Сашо: Не искат филма и това е! Само камерата на парчета …

Два открити джипа с полицаи, седнали на седалките по страниците, си пробиват път към нас през тълпата, кротнала при тяхното пристигане. Офицерът, без да слиза от предната седалка до шофьора, стегнато се информира за гюрултията. Пита и едната страна, и другата, и зяпачите. Говори тихо, твърдо. Слуша абсолютно безучастно. Обръща се към Сашо, който е успял да му пъхне в ръцете дипломатическия си паспорт и журналистическите ни карти. И на Иван Славков паспорта, в който пише, че е от семейството на Държавния глава на Република България.

– Господин Консул, с цялото ми уважение към Вас и Вашия дипломатически документ Ви моля да приемете поканата ми да дойдете с господа журналистите и засегнатото семейство в централното полицейско управление на Кувейт и там да се реши проблема.

Тълпата жужука одобрително и започва да се разотива доволна – арабската чест е защитена! Ние се качваме в джиповете: полицай – аз – полицай – Иван – полицай! … Срещу нас: собственикът на Хипера и Сашо също са в компанията на полицаите! В другия джип – „оскверненото“ от камерата арабско семейство – и то с полиция. Между другото, от нищото изникна и жената. Хубава мургава мароканка, както по-късно се разбра. Заслужаваше си скандала! С нея, две мънички, много сладки дечица, за които това си беше цяло приключение – врякаща тълпа, джипове, полиция! Както и за нас!

От входа на полицейския участък историята се разви с кинематографична ловкост.

Първи кабинет, доста семпъл. Стоим чинно, прави. Изслушват всички, без децата.

Решението: Камерата да се унищожи!

Ние: отказваме, искаме по-висок началник да отсъди.

Те: Добре.

Втори кабинет, на по-горен етаж – пак същото.

През това време пред участъка, спира луксозен бял „Кадилак кабрио“ и от него слиза полицейски офицер.

– Селям! (арабски поздрав)

Постовият отпред му „отдава чест“, то и без това по осанката му личи, че е важен. Явно са го очаквали, не знам от къде, но дойде бързо. Прие ни веднага, в шефски кабинет – висок етаж, висок таван, високи прозорци и врати, тежка маса и бюро, портрети по стените, кожени кресла и канапе. Вероятно, това е последната инстанция и в този луксозен кабинет ще се реши съдбата на камерата и на филма.

Отново шум и възклицания от нашия арабин. Иван тихичко се обръща на френски към мароканката:

– Госпожо, ние Ви се извиняваме! Нали разбрахте, че снимахме рекламата за нашата страна и не сме имали нищо друго предвид! Ние сме от Българска телевизия и филмчето ще бъде показвано само у нас, а не тук …

Красавицата видимо е поласкана, че е станала макар и за няколко минути филмова звезда. Тя скритом поглежда към мъжа си и очевидно пазейки се от него, с лице безизразно като на паметник, също на френски, казва на Славков:

– Господине, напълно Ви разбирам! Аз самата нямам нищо против да ме снимате. Още повече за Вашата телевизия! – и кима с глава към мъжа си, който в този момент бясно защитава, по тяхно му, семейната чест и продължава – Но какво да правя, не виждате ли какъв див петел е!

Жените май по цял свят са еднакво суетни – за да се харесат са готови на какво ли не!

Големият началник с почитание вече е изслушал всички, късен след обяд е, това трябва да свърши!

– Да се унищожи!

Край, отиде ни и камерата, и филмът!

Но кроткият Сашо изведнъж се промени – навежда се към офицера, нещо тихо, но разпалено обяснява на арабски, после сваля от дясната си ръка големия сребърен часовник (защо го носи на дясната ръка?), подава го с уважение на началника.

Изтръпваме! Сега ще стане, каквото ще стане! Чували сме, че за рушвет на чиновник по тези емирства режат ръце! Човекът, обаче, внимателно взема часовника, обръща го обратно и се вглежда – като че ли чете нещо. После се изправя и с голяма почит връща сребърния часовник на Сашо.

– Господине, извинете ме пред Вашите гости, журналистите от България! Нашият Емир високо цени приятелството с Вашата страна. Пожелавам Ви успех с този филм за Кувейт и за нашето приятелство. Заповядайте, вземете си камерата!

Всички сигурно сме много смешни в този миг. Сашо, обаче, го е очаквал, защото иска да се покаже много благороден.

– Екселенц! Все пак позволете да Ви оставим филмовата лента?

Ние сме изпълнени с радостно възхищение от този изящен Сашов изказ!

– Не господине, не! Филмът Ви за Кувейт по Вашата телевизия е много по-ценен от тази камера! Носете си ги със здраве!

Обръща се към униформения (той стои като сфинкс до вратите) и сочи опечаленото семейство, чиито дечица са позадремали в дълбокото коженото канапе.

– Проводете ги до долу!

И после към нас:

– Господа! Кафе? Чай?

Учтиво пием глътка от катранено-черното мощно арабско кафе.

Заповядва джипа да ни върне до Хипермаркета, където остана колата на Сашо. Тръпнем от нетърпение да научим тайната на сребърния часовник. На него било гравирано „На моя добър приятел от …“, следвало името на шейх Абдула Ал Джабер Ал Сабах, братовчед на Емира на Кувейт – поне Сашо така ни преведе арабския надпис. Получил подаръка по време на визитата на шейха в София – дали по един часовник и на другите членове на цялата българска делегация.

Освен „вещественото доказателство“ за високото приятелство, Сашо обяснил, че сме журналисти от Българска телевизия и сме снимали филм за Кувейт и България. Това подкрепил и собственикът на Хипермаркета.

Почувствахме се много важни – Сашо успя да ни направи и този подарък. Супер дипломатическият паспорт не се оказа толкова значещ, колкото приятелския надпис на часовника.

Свечерява се. След жегата и премеждията сега ни чака още нещо – неофициална вечеря без уиски, само на тропически сокове. Тежко! Но в Кувейт е така. В резиденцията на посланика Райко Николов и съпругата му Лидия много се смяха на нашите приключения. Всички излязохме на терасата за по една пура. Под нас, в чудесния мраморен двор, удобно сложил глава на една керемидка, загорял възрастен арабин кротко спеше на самата земя, на хлад, под едно много изпосталяло дръвченце. Горещото слънце бавно се скриваше зад покривите на луксозните резиденции наоколо (това бил дипломатическият квартал на град Кувейт), но жегата още тежко тежи над посланическия двор. Иван се обръща към посланика, сочейки човека под нас:

– Посланик! Кой е този долу, дето спи на плочника … Пречи на гледката! – и замахва шеговито сякаш ще му плисне кристалната чаша с със сок и счукан лед в нея, та да го прогони.

Посланикът бърза да предупреди

– Това ни е хазяинът, той е собственик и на онези резиденции наоколо, има четири жени и на всяка е дал по една вила като тази.

Иван не се предава.

– Значи няма зор за жени! Тогава защо нe си ходи при тях? Или не е решил при коя?

Райко Николов не иска да влиза ни в такъв спор, ни в такъв тон и продължава дипломатично да ни обяснява:

– Той е богат човек, но иска да ни е полезен – грижи се за градината, поддържа мебелите. Те всъщност са негови. Ето и тази маса – сочи през огромната витрина венецианската старинна маса с 12 стола в хола, на която вечеряхме. Хазаинът я купил на някакъв търг във Венеция, от там я донесе тук и ни я подари.

Славков и аз вече започваме да разбираме, че сме в Кувейт …

На другата сутрин ние излетяхме за България, стискайки под мишница спасената камера с кутиите заснета филмова лента и три дебели бележника с репортажи от брега на Персийския залив, които бяха отпечатани в няколко последователни броя на „Работническо дело“. Не помня със злополучния филм какво стана, видя ли бял свят. Или се случи като кувейтско-българската дружба … Нали сега на мода стана Катар – и той е там някъде – тогава беше 40 000 души, а днес е над 2 000 000! …

На пистата на аерогара София ни чакаха Мила и Ели (Людмила Живкова и жена ми). След Братиславската самолетна трагедия Мила винаги чакаше Иван. Не винаги го изпращаше.

Стефан ВЕЛЕВ

Откъс от новоиздадената книга „Зазоряване преди полунощ“ на Стефан Велев от  издателство „Жанет 45“. Тя се продава в книжарниците в цялата страна, в това число и в големите вериги на Сиела, Хермес, Хеликон и т.н. както и за електронна продажба от BOOKLOVER.BG, OZONE.BG   и   STORE.BG.  с доставка на адрес.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.