Ташо Герджик кехая в юдинско хоро

Господарките на високите планински поляни и извори си падат по овчарите, които от самота и липса на социален живот лудват. Юдите най-често искат данък тревнина, най-често данъка го плащат овчарите и платата са черните им очи.  Затова овчарите пренасяли на юдите жертви, за да не им пакостят, на тях и на овцете

Юдата е коварна и с нея не може да се играе с открити карти. Затуй овчарят действа с нейните камъни по нейната глава – опитва се да я надхитри (все пак въпреки втълпената и вълшебност интелектуално тя е по-долу от човека)

В родопския фолклор юдата пиринска се явява като вихрушка, която изтръгва дървета,  вдига хора и стока високо във въздуха.  Затова като  видят някъде да се върти вихрушка родопските овчари казвали: „Юда се свила“ и беж по-надалече от опасното място

 

През ум не ми е минавало, че  приказна юда пиринска може да влезе в родовата ни памет. Отец Канев е нарекъл книгата си „Юдина ела“ по едно от сладкодумните си сказания, в чийто сюжет се намества моя прадядо Ташо Герджика. И както става в легендите – една истинска история се облича от народното въображение. На един от върховете на Олуеле сред високите картоле се извисявало голямо, старо и самотно елово дърво. Под прегърбените и нагърчени като змии коренища бликъл извор. Старите овчари наричали дървото Юдина ела, а извора под него –  Юдина вода. Разказвали още, че юдите нощували под голямото коренище, а в зори играели хоро около елата, в изгрев слънце се къпели голи в бистрия бунар, а денем се качвали навръх елата…

Та за истината и легендата. Истина е, че дерекьовецът Тодор, син на комитата Коста Керметчи от Горна махала се пазарил за овчар у Ташо Герджик кехая от Райково, бащата на моята баба Шина, татковата майка. Кои години ще да е било това не знам, но Ташо кехая вече ще да е имал много стока, щом само яловиците наброявали пестотин. Тодор бил оперен и още на втората година кехаята му поверил стадо от тия пестотин ялови овце, пък бил и хубавляк, много очи го изпивали  на хорото. Избрал си и гальовница, задраговала го и тя. Иринка я звали. До тук всичко е както си е било. И последващото:

„След няколко дни кехаята му рекъл:

– Стрикув, баш янкехая та правя на цялата ми сюрия, голям бюлюк ти давам от хиляда дребни шилета. Поеми еркичите, пусни овцете, навържи им най-хубавите чанове, закачи им катунските тюмбелеци, закарай ги на Юдина ела, там има трява зелена и вода студена. … Тодор подкарал овцете, но забързан го застигнал кехаята:

– Айол (сине), чувал съм от старите хора, ала не съм видвал, уж горе около Юдина ела Юда са е въртела, там яде и пие, и от време на време курбан си вземала. Далечко седи от нея.“ 

Тодор не се вслушал в съвета на кехаята. По обед Тодор сядал под Юдината ела да яде мляко и качамак, напивал се от извора и надувал медния кавал. Хващала го овчарската дрямка и  тук започва легендата: юдата пиринска влезла в сънищата му: непозната мома, бяла, червена, с коси до земата се къпела в извора, обличала се в красни премени. Друг път тя идва с вятър, който фучи, „ели свива, хвойни мокне, земя рови, от ясно слонце дъжд вали“. Докато един ден го намерили прострян на влажната трева, пребит и занемял, далеч от Юдината ела без овчарския шал, без овчарската гугла, без гайда и кавал. А стадото му Юдата „насякла и наколцала пу две, пу три, пу пет и ги пръснала нах четри страни“. Това е народното сказание, а истината е, че Тодор го поразила  охтиката, която свила змийско гнездо  в гърдите му, душила го и  го мачкала,  хвърляла го в пот и студ, в сънища и видения, в кошмари и бълнувания. „Но кой може да убеди тревожната майка, че Юда не е виновна за тьожката болест на сина й.“- пита се отец Канев. Родила се и песен:

Бре чули сте или не

какво е ново станало

на високана планина,

Юда е Тодора загалила,

загалила и замамила,

ала са е тежко разболял,

разболял, още залежал…

Герджиковите  аргати от Райково докарали  на кон болния овчар и той скоро се простил с своята младост…

На кон дошъл и кехаята от Райково. Него майката посрещнала с думите: „Яла ми, яла, наши кехайо, наша доржаво, оти ми проводи моен Тодора на високата планина, дену лете овчарине с кавал свирят, юди галят, дену подзиме ветровете силно дуят, дърве кротят, та ми дуйнаха и моян зелен, червен трендафил, та го люта слана рано попари?!“ Съкрушеният кехая ронел сълзи и думал: „Еехх, айол Тодоре, Тодоре, девет деца имам и ти ми бе десетото, чиляк смятах да те сторя, но не би! Немали сме късмет и двамата!“

„…АМ БИЛА ЮДА ПИРИНСКА“

Юдите, разновидност на самодивите и самовилите, населяват народните песни, приказки и легенди в Родопите и най-често, ако не почти винаги, се наричат Юди пирински. В народното съзнание, когато са на земята юдите, обитават Пирин планина с нейните 77 езера и 77 върха: там се раждали мъглите, дъждовете и градушките. Да, но тук нещо с адресите не е наред. Това не е нашият Пирин, а митична Перинска планина, която е обиталище на юдите, юдина планина, наречена от Васил Дечов. Големият родоповед търси връзка с иранското „пери“,  което означава „нимфа“. Учените напомнят още  общото с наименованията на върхове и планински дялове в Рило-Родопския масив като Персенк, Перелик, Перелица, Перелийца..

Тодор Коруев

В родопския фолклор юдата пиринска се явява като вихрушка, която изтръгва дървета,  вдига хора и стока високо във въздуха.  Затова като  видят някъде да се върти вихрушка родопските овчари казвали: „Юда се свила“ и беж по-надалече от опасното място. Вярва се, „че във вихрушките се смеят и играят юди”. Още си викали: „Юда са изви“ и си шепнели: „Змия май рудила и ут кучка прясник кам сел (бозал)“.  Юдите пирински живеят във високи  гористи планини със зелени поляни, където се спасяват от лъчите на горещото слънце. Някои самодиви  са се настанили на небето, други на земята. Мястото, където земята и небето се допират, се нарича край-земля, край-свет, юдино оро. В тази незнайно чия територия живеят самодивите (в това число и юдите), змейовете и болестите. Мястото, където земята и небето се допират се смята за непостижимо. Прочетох някъде, че според якутите там се намира края на човешката и началото на дяволската земя. Там гори смъртоносен огън. Но ако го ударя на майтап мога да развия теорията, че тази гранична територия е хоризонтът. Затова ли старшината ни заповядваше: „Бегом до хоризонта!“. Защото е знаел, че е непостижим. Но какви ги разправям: какви ти старшини, какви ти войнишки истории, всичко това вече е в миналото… като овчарството.

Връщам се на юдите, които естествено често се сблъскват с овчарите. И едните и другите обитават високите планини, там се намират самодивските кладенци и езера, самодивските игрила и хорища. Юдите са свързани с недостъпната дива природа – сиреч с неусвоеното от човека пространство. Тяхното игрище има кръгла форма, напомня ни Иваничка Георгиева, кръгът има магически смисъл и отделя пространството, достъп но за човека, от това, което е опасно за него. В Габрово, Ксантийско били убедени, че юдите били душите на деца умрели некръстени, затова  не оставяли дете некръстено, за да не стане юда. Един овчар от ден на ден се стопявал, майка му “открила” от какво слабее и линее -”духодали са юди!” и намерила лек.  Зашила на червеното му поясче лук, лучовина… Така го избавила.                      

Господарките на високите планински поляни и извори си падат по овчарите, които от самота и липса на социален живот лудват. Юдите най-често искат данък тревнина, най-често данъка го плащат овчарите и платата са черните им очи.  Затова овчарите пренасяли на юдите жертви, за да не им пакостят, на тях и на овцете. Юдите имали способността да се превръщат в красиви моми, които примамвали и без това зажаднелите за женска ласка, да не кажа напращели млади овчари. Те залюбват смъртен, най-често овчар (кого друг ще видят в гората!). Любените от самодивите ергени стават бледи и болнави. Примаменитите овчари след срещата си с юди умирали от неизвестна болест.  Георги Казалиев пише, че райковските овчари винаги носели в пояса си дива папрат, за да не ги хваща юдата. Кръста Христов, черковна вещ също предпазвали от горските господарки. Ама че смесица на езически вярвания с християнство. За да откъснат  ергена от юдата, майките или сестрите им събират треви и билки – най-често от девствени гори гороцвет, от девет момински градини пелин, вратика, бяла комунига и ги мушват  в пояса  или в шапката на момъка.  Но юдата разбира, и с коварство измамва момъка  да  ги махне и тогава той  е в нейната власт –  колко му е да го  разкъса.

„Да знаиш, майчю, да знаиш/ каква съм мома загалил/ на ворх Пиринска планина!“ – хвали се момък на майка си“ (песента „Овчар и Пиринска юда“). Майката съветва сина си да я попита „чие ще да е дъщере“. Овчарят е питал, тя

  ала са на смех казува!

  Аднож са каже от изник,

  другож са каже от заник;

  дене са, майчю, казува

  от големоно Райково, –

  кехайова е дощера.

  Ноще са, майчю, казува

  от ворх Пиринска планина,

  хайдут Колюва дощера. 

Майката разбира, че тази хубава мома, която дохода денем и нощем при сина й, носи му червени ябълки, но той не знае нейните двори,  нейните порти, може да е и юда пиринска. Затова събира „от девет гори горецвет, /от девет момски градини /пелинен и вратиката, /и белана куминига…“ и ги зашива в калпака и пояса на момъка. И когато отива на ворх  Пиринска планина, опиянен от думите на момата 

Стоен са  мамка подмами,

свали червени поесе,

фарли калпакан наземе,

тогав го мома наближи,

наближи приз корс пригребе;

от земьона го вдигаше,

на небоно го качеше,

на земьона го спускаше…          

„Юда пиринска погубва юнак“ е песен от Чепеларе, която също добре илюстрира взаимоотношенията  самодива-овчар. Момък казва на майка си, че отива да доведе хубава  девойка. Усетът майчин подсказва, че може да бъде измамен от самодива. Затова  събира „от девет гори гороцвет, от три градини сух пелин, от равно поле трендафил и белана кумунига“, зашива   ги в дрехите му и му заръчва да отиде в планината и да засвири; ако е девойка – ще дойде при него, защото юдата не смее да се приближи до момъка. Но „не била мома хубава, ам било юда пиринска“. Та измамва момъка да хвърли билките…:

тогав го юда наближи,

ала не содна до него

да си го в уста полюби, 

ама го хвана през корстан,

та го висоце вдигнала,

в синьо го небо качила,

че го оттамо пуснала

та низ земьона потона..

Юдата е коварна и с нея не може да се играе с открити карти. Затуй овчарят действа с нейните камъни по нейната глава – опитва се да я надхитри (все пак въпреки втълпената и вълшебност интелектуално тя е по-долу от човека), пробва с добро, замайва я с билки, гони я с клетви или се пазари как да не й даде платата за пашата. Струва си, защото юдите, когато се ядосат, викват на помощ вси стихии  природни, чийто гняв се стоварва върху овчарите и стадата им.  Не случайно в представите на нашите предходци юдата е вихрушка, която се  извива като спирала и всичко подхвърля със страхотна сила към небето и  после го стоварва върху земята. Или както я  вижда Тодор в разказа на отец Канев: „вятър фучи, ели свива, хвойни мокне, земя рови, от ясно слонце дъжд вали“. И клетвите не винаги хващат дикиш. Майката на  Тодор  го учи как да заклина юдата: „Ага та наближи, наплюй я и й речи: „Пююю! Юдо Пиринска, на кон мьосо яла, от куче мляко пила…жив и здрав е брат ти Алекс Андрея, ще му кажа какво правиш…“ Според народното поверие в Момчиловци с тези думи прогонвали юдата вихрушка. Добре де, заклинание като заклинание, но откъде се излюпи тоя Алекс. Стоян Райчевски ни напомня за връзката между юдите вихрушки и Александър Македонски в родопския и южнотракийския фолклор. Опира се не  само на „Вера Словена“, но на своите изследвания и на писаното от Стою Шишков: „Когато идва насреща ти вихрушка, трябва да седнеш на земята и да кажеш три пъти: „Жив е цар Александър и царюва“ и вихрушката щом чуе тия думи, бяга, защото тя не е друго освен трите сестри на  цар Александър.“  Ето къде е заровено кучето.  Според една легенда от Асеновградско цар Александър отишъл чак до края на света и донесъл от там „жива вода“, която да го направи безсмъртен и вечно млад. Неговите три сестри изпили живата вода, той ги изгонил (как иначе – станал пак смъртен) и ги проклел да се превърнат във вихрушки. И в новото им  „агрегатно състояние“ като  вихрушки страхът от брат им цар им държал влага. Затуй само да се спомене  брат им, спрямо когото са грешни, е било достатъчно да ги прогони. А това че клетвата на Тодор не е хванала дикиш не е правило, а изключение.        

Овчари на Рожен

Не е казано обаче, че юдата все ще излиза победителка в двубоя с овчаря. В друга чепеларска песен майката зашива в пояса на сина си вратика и босилек и го съветва: „Немой си форле поесат!“. Стоян послушал майка си, не сваля пояса с омайните билки и юдата изчезва в небесата или вдън земя, не знам къде.

Петко с своето стадо преминал през самодивското игрище, „ага си хора играха. /Самодиви се разлютиха, разлютиха и разгневиха, /та ти стадоно вдигнаха, /стадоно със овчерете.“ Това е сюжетът на песен от Хвойна. Краят й е  драматичен: „Адничък Петко остана, /остана, но защо ти е: /главъна му е бял камен, /сърцену му е чърън дъб.$

Повечето юди се явяват като млади хубави моми, така мамят овчарите. Иван Маразов напомня, че  със самодивите е свързан зеленият цвят. Те идат от „зелената гора“, носят „зелено коланче“. Според него самодивите подобно на амазонките са митическо въплъщение на застиналата в момента на своя предбрачен преход „дива“ мома, която вместо с женски дейности като предене, тъкане, отглеждане на деца се занимава с мъжки дейности (лов, война). А самодивата е „зелена“, защото е млада и не е съзряла. А силата й се крие в „зеленото коланче“. Ако овчарят го открадне, тя ще му пристане и ще бъде покорена, докато си го вземе отново. Тогава  пак ще се върне в „зелената гора“. А към това тя непрекъснато се стреми да си върне магическата сила и с това свободата.        

Не всички юди и самодиви са привлекателни девойки. Както и в живота и измежду тях имало и грозни, черни стари жени или застарели моми. Такава е „кара юда“, обитаваща песен, позната в много варианти (Чокманово, Девин, Смолян). Широколъшкият е нотиран не от кого да е, а от Филип Кутев. Сред българите мохамедани се пее и с променено име “Бре Хасане, бре чобане”. Юдите не подбират по вяра, ала говорят на общия им роден език – и майчин, и бащин.

Бре Иване, бре чобане,

сига стана три години,

три години и половина,

как ми пасеш планинона,

планинона, ширинона,

пък не мислиш да е плащаш.

– Юдо, юдо, кара юдо,

стой почакай до година

да нарастот шилятана,

да ми станот вакли овни,

да ти платям планинона,

планинона, ширинона.

Пак е Иван овчарят герой  в друга песен, в която  се хваща на облог с юдата:

– Дьо да сторим, бре чобане,

ти да свириш сас кавален,

йе са играм ситно хоро.

Ако си ма ти надсвириш,

халал да ти й планинона,

ако си та йе надиграм, 

ща та зома, бре Иване,

да си платиш планинона,

планинона сас тревона.

Свирили са, играли са „до три дене и три ноще“, но Бог чул молбите на момъка да накваси с росен дъжд юдините крила „да не можи пуста юда да надигра Иван“. Така и станало. Юдини ми работи! И овчарски! 

А уж разните юди, самодиви, вампири, караканджули, таласъми и подобните им са прогонени от реалността, църквата ги заклейми като сеуверия, науката отдавна ги е отрекла, но тези страшилки като че ли се завръщат. В нашето „болезливо” време страховете на хората растат ведно с нищетата и бездуховността, а с тях и суеверността. Та днес са в въхъра си всякакъв род гадатели и вещатели, крачат пред нас бодро естрасенс до екстресенса, вещерки –  гонители на черни и бели магии ни предлагат услугите си дори от телевизионния екран. На всичкото отгоре нечисти сили  се изсипват върху ни като ураган, възродени в стилизирани филмови саги на чужди митологии. Не е ли по-добре да изучаваме родните страшилки, да опознаваме нашенските „полтъргайсти”, но да ги хербализираме във фолклора и етнографията, за да не вампирясаме самите ние. 

Тодор КОРУЕВ

Откъс от книгата на Тодор Коруев „Овньо льо вакал, каматан…“

1 отговор

  1. Сульо каза:

    Значи не са били нито християни или мюсулмани, а шаманисти… В разказа няма кръст, икона, черква, джамия, религиозна молитва…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.