Лияна Фероли:  Душата ми е стихнал стих пред величието на Извора пречист

Творчеството е мирисът, предхождащ цвета и плода, твърди тя

Лияна Фероли е родена в с. Пастра, в полите на Рила планина. Израства в Рилския манастир. Завършва Институт по култура в Благоевград и  културология в ПУ „Паисий Хилендарски”. Омъжва се в Кърджали, където работи  повече от 20 години в областта на културата и поддържа с голяма отдаденост пламъчето на духовния живот. Занимава се с литература и журналистика. Има интереси в областта на свръхсетивното и метафизичното. Сътрудничи на издания с такава насоченост. Авторка е на три книги с мистична лирика:”Адорация”, „Всяко възкръсване”, „Светловедение”, както и на сборниците „Ябълки на олтара” /ч.1 и ч.2./ със стихове, есета, литературни отзиви, интервюта, дневници. Член на СБП. За 70-годишния си юбилей през август  тази година e подготвила и търси възможност да издаде трета част на „Ябълки на олтара” и културологичното изследване „Културата като култ към Светлината. Иновационни аспекти в културата”.

–  Лили, след дни ще отпразнуваш нова кръгла годишнина. Готова ли си за кота 70?
–  Готвя се за нея най-вече от миналата година, когато встъпих в блаженството, в лоното на 69-те, на двете кръгчета и лулички, кръстосващи се, завихрящи се, обединяващи засятото и изкласилото в едно. Трайно, уверено и с доверие се настаних в това състояние на пълнота и хармония. Именно то се превърна в поклон пред Твореца, задето ми позволи и  насърчи – търпеливо и изкупително – да се възкачвам и да слизам по клоните на Дървото на Живота. Да позная трепета и на огъня, и на леда, да „умирам” и възкръсвам, да разбера, че докато съм Го чакала, Той ме е чакал много повече от мен, че е оставял само един чифт стъпки в „пустинята” на жаждата ми, защото тогава ме е носил на ръце. Да усетя Дъха Му, да се изпълнят всичките ми клетки и фибри с Него, и с мя-Ра-та на Божието горение, което е „вяра и търпение”, както казвам в свой стих. И сега, повече отвсякога, тръпката на трепета е уталожена, успокоена, като стихнал стих пред величието на този Извор пречист в душата ми.

–  С встъпването си в тази толкова важна за теб годишнина на любимата ти седмица, какъв важен извод направи за себе си?
  До неотдавна имах някакви съмнения, че не съм последователна в своите търсения, граничещи дори до залитания. Но едва напоследък почувстах някакъв полъх на освобождение от всчко, до което съм се докосвала – пускам го да си отива, неслучайно е било и е изиграло някаква роля в живота ми. Нали нищо не е наше и трябва да се освободим от усещането за привързаност и собственост, защото тъкмо то е нанесло най-големите беди. Особена утеха ми даде и осмислянето, че човешката душа е толкова голяма и всеобхватна, че едва ли може да се побере в една идея, в едно учение. Пък и нали всичко е в нас и душите ни са преминали през всички учения, религии и зодии, за да събрат нужния им опит.

–  Преминаваме през много тежък период на изпитания. Какви прозрения ти донесе той?
 – Отдавна ни е казвано, че пред лицето на смъртта изчезва всеки страх, защото приемаш неизбежното. И аз знаех колко важно е приемането на това, което е, че само то води до оъзнаване, до промяна на мисленето, на поведението. Освен това, спестява, освобождава много потенциална енергия, която може да отиде за далеч по-градивни неща. Но едва когато  стигнеш до ръба на пропадането в нищото, осмисляш всичко в пълнота. Разбираш, че светът това си ти и няма нищо друго, освен твоето съзнание, твоето вътрешно пространство. И от теб зависи с какво ще го населиш – с „бръмбари”, розови „зайчета” или с прекрасни „пеперуди”. Усещаш своите празноти и пълноти, своите излишества и недостици. Дори самото им разпознаване като такива, вече е половин освобождаване, решение да останеш сам със себе си, със своята божествена същност, която е вечна, и за нея животът и смъртта са двете стъпала към една и съща реалност – духовната.

–  Какво е за теб творчеството, как чувстваш самия творчески процес?
  Едно постоянно външно и вътрешно, насън и наяве, съзерцание на красотата, възторг, преклонение пред нея, т.е. пред нейния Творец. Този неин подтик да изтвориш нещо, е важен, той е мирисът, предхождащ цвета и плода. Важен е не крайният резултат, а самият процес, именно неговите вибрации променят  „плътта” на материята. Това е прословутото „и Словото стана плът”. Творчеството не е за другите, най-малко пък има състезателен характер и трябва да се огласява с фанфари. За да си остане чистосърдечно, искрено откровение, не трябва да е обвързано с каквито и да било съображения, най-малко пък идеологически. В този смисъл смятам, че дори в християнското творчество, което е вид жертвеност на свободен човек, има пристрастеност, стигаща понякога чак до фанатичност. А това е доста обезпокоително.

В творчеството не трябва да има пристрастеност… При теб тя е толкова далечна. Защо?
– Защото от нея започват всички беди, конфликти, дори религиозните войни. Бог никога не ни е разделял по раси, етноси, класи, касти, вероизповедания, но ние го правим. Така въставаме срещу Него. Най-порочното разделение е в тази илюзорна хегемония, това господство на едни над други хора /а българите са се чувствали свободни дори по време на робство/. Но, вероятно неслучайно, сме поставени да живеем в условията на противопоставяне, противоборство, на пълно разединение. Знаем как е започнала най-голямата разлъка на човека с Небето. Но защо е дръзнал да го направи? Може би, поради интуитивното усещане, че първо е раздялата, а после идва срещата на по-високо ниво – на самоосъзнаването и себесътворяването. Преди да се обединят, различните ни раздробени аспекти се обособяват  специфично и после  отново се събират в Цялото, за да го обогатят и обновят. Неслучайно нашите предци, траките, са имали  ритуал за  разчленяване телата на Орфей, Озирис, Дионис на 14 части, за да не търсят в тях себе си, а Бог, Който наново ги обединява.

–  Кой е върхът, според теб, на творческото усещане?
–  Много обичам т. нар. писане, следващо  потока на съзнанието. А може би няма друг начин на писане. Но понякога е толкова отявлен, че самите му „автори” се чудят как се е случило. Обичам съпротивата на текста, нещо да ми се дърпа, за да ме притегля повече към себе си. Затова, ако творецът се остави да бъден воден от душата си, той един ден ще се сдобие с крилата на т.нар. „autopoiesis – нивото на самосъздаване и себесътворяване.

 –  Защо творците стоят най-често далеч от матрицата на системата, не трябва ли да работят за нейното отваряне и обновление?
Те са много чувствителни и раними същества. Преживяват болката на света като своя. Системата, със своето преклонение пред разединението, им носи много тъга и самота. Пък и те не са воини в традиционния смисъл на тази дума. Но осъществяват т.нар. в Библията „добро воюване” чрез думи, мисли, чувства, поведение. Творецът знае, че всеки миг от живота ни е чистилище и че издържалият изпитанието вече се е причестил.

–  Почти не участваш в конкурси, защо?
–  Да, само няколко пъти, по настояване на приятели. Неслучайно Октавио Пас вижда заплахата за литературата именно в наградите, в това, че поетическата съпричастност се превръща в политическа гръмогласност. Че дори неполемичните философски размисли в творчеството се използват за политически разпри. Става така, защото съвременните богове – идеологиите са подозрителни към всичко, което е извън тяхната орбита. Защото всяка една система, бидейки полярна, е несъвършена и претендира за хегемония. А художественото произведение не е боен заряд и не бива да служи на този или онзи. Затова все още берем плодовете на разделението на части, на различия, каквито всъщност няма. А творецът е носител именно на Целостта, в полезрението му винаги стои многообразието, откровението за живота и света. Той знае, че в самата природа на живота няма системност и пристрасност. Творчеството е свобода, проявление на душата, затова творецът остава винаги извън всякаква система, дори и да изглежда, че се съобразява с нея и спазва нейните правила.

– Повлиял ли ти е в тази посока някой твой любим поет?
–  Да, и това е E. E. Къмингс, който казва: “едно е химн на ангел и демон, а две е лъжливата тленност”. Убедена съм, че Животът и Човекът са едно, а не наполовина две. И те не са величини, а  безсмъртното Дао. Че можем да реализираме нашето „Дуенде”- усещането за единение с живота и света. Че в него бариерите падат, кръвта ни се съживява и носи непозната свежест, предизвиква и един почти религиозен екстаз. Именно това  е мигът на влизането в „autopoiesis”, в който  струи вътрешна светлина, любов, топлина, лъчиста енергия, свобода от безпокойство, от страх, тревога, недоверие, от униние, съперничество, зависимости, от важност и предубеденост… И най-вече свобода от нетърпение да встъпим в така важното и нужно смирение.

Интервюто взе: Божидара Ангелова

Из „Ябълки на олтара“ – 3
Лияна Фероли

Жажда с глад утолена

„А как мечтаех да приседна, да те гледам и жаждата си с твоя глад да утоля.”
Бренда Уокър

Тук съм. Тук, където нежно и силно властва лятната, дъхаща на  зрялост,  привечер. Тук, където горят в бакърено скалите и дърветата пламенеят, и денят обгаря до червено в зноя. В Юга съм – действен и неукротим, с щедра до разточителност красота, идваща от неговата светлина. Светлина като треска и като болка. Не като тази в Рила – студена и някак си ленива. Само много ярката и много жарка светлина може да слее до нажежено, до бяло всичко в едно цяло, дори и най-несъвместимите, но тъкмо поради това, очарователни неща.

Тук започнах да мисля, че пред  копнежа по неизвестното застава копнежът по реалността. Защото там, където не сме били, може и да е хубаво, но очите ни щом не могат да го поглъщат ежедневно и ежечасно, то почти не съществува. Този копнеж се изпитва доста по-остро, когато подгонената от жажда за радост, топлина и светлина душа, започва да се чувства удобно на дадено място и в дадено време. И колкото повече той  започва да нараства и да те изпълва, толкова по-необяснимо става с какво е свързан – с навика, с паметта на сърцето и с тази на разума, или с още нещо, което не може да се назове. Само до болка познатите неща и места, както и много красивите, могат да събудят този необясним копнеж.

Но аз съм тук и не се питам за нищо, така както танцуващият не се пита защо танцува и пеещият – защо пее.

Тук съм и щом виждам, дори до вцепеняване от ярката светлина, щом чувам, дори и с напрягане, поради тежката мараня, щом чувствам, дори и повече сетивно, значи съм на мястото си – като новоразлистено дърво. Не знам дали знойният, равнинният и светлият Кърджали – антиподът на Рила, където съм родена и където изтече половината от пясъка на живота ми, ме помами и аз откликнах на неговия призивен глас, но знам, че тук се почувствах като гост, когото са очаквали и където ще изтече и останалата половина от пясъчния ми часовник.

Тук гладът ми за топлина и светлина, породен в планината, вече е заситен с жаждата на равнината за свежест и прохлада. Абсурдно на пръв поглед,  но гладът със ситост не се засища, нито пък жаждата количеството вода я отпива.

Гладът единствено с жажда се утолява. Както при любовта – жаждата на единия влюбен се утолява с глада на другия. И така, както при влюбените, до моята Рила, рамо до рамо, и моят Кърджали застава. Взаимната  си  жажда  с  глада  си  да утолят.

И тази пустинна жажда за вяра, надежда, любов и познание е много по-необхватна, необозрима и неотразима,  отколкото всичкия пясък във всичките пустини на света. Дори и всеки ден да откриваме по една малка  песъчинка от нея, пак ще е достатъчно.

На мен също ми стига. И в един кратък миг докосването ми до раззеленилата се под погледа и молитвите на Рилския Светец „пустиня” да се превърне в един родопски духовен оазис.

България

Капка история –
съдба и сълза.
В бял разказ
и бяла река.
В бели църкви
и бели души –
Ти, моя крехка белота,
върху черната угар
изпепелена…

Ри-ла

„Ри-Ла“ от санскирит означава “Свещена”

Свещена утроба си ти,
оплождана от вятър,
слънце и дъжд…
Смарагдова броеница
от езера, потоци, реки…
Ела и тази нощ в съня ми,
насели го със само
твоите си звуци,
аромати, пейзажи…
Остави ме пак да потъна
в тайнствения здрач
на твоето зачатие,
чакащо първите лъчи
в жълтите ми ириси…

Покръстване с любов
на отец Боян Саръев

Прелива чрез вятъра молещата се душа.
Избеляват слънчевите рани.
Разраства се оскъдната нежност.
Тихо като при причастие
осветлява се тъгата.
И в шепата на мрака
долитат светулки.
В мирото на радостта
просиява венчилото.
На Кръста…

 

 

 

 

 

1 отговор

  1. Кърджалийка каза:

    Жива и здрава бъди, Лили! Пожелавам ти остро писателско перо и нестихващо вдъхновение поне още 70 години!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.