Семейство Халил – талисманите на село Лясково

Нуртин и Гюлбахар са малки хора с големи сърца

Единственото семейство малки хора в област Кърджали живее в село Лясково, община Черноочене. Нуртин и Гюлбахар ме посрещат сред характерния селски шум, изпълнен с кучешки лай и кукуригане на петел. Всичко в дома им е малко: и масите, и столовете, и леглата. Направени са куп подобрения, които им помагат сами да се справят с ежедневните си задачи. Дребни на вид приспособления, като например малко столче, им позволяват да си наливат вода от чешмата.
„Една крушка не можем да сменим, без да се качваме на стълба. Голяма помощ срещаме от комшиите, обяснява Нуртин. С голяма мъка се сдобихме с автомобил, специално приспособен за шофьор с нисък ръст, че да можем да се придвижваме. Синът и дъщерята изкараха книжки, че да могат да ни возят. Сега обаче колата е развалена, та пак разчитаме на добри хора да ни помагат.
Нуртин е местен човек, израснал в Лясково в семейство с четири деца. Братята и сестра му са високи като баскетболисти. Когато бил бебе на 2 месеца, един професор от Пловдив съобщил на майка му тежката диагноза, че детето ще остане с нисък ръст, но умствено ще се развива.
Така и станало. Момчето завършва училището в Лясково и гимназията в Черноочене. Започва работа в счетоводния отдел на АПК. Един ден там идва известен в района майстор на самари за магарета от село Горно Прахово. От лаф на лаф, възрастният човек го пита дали иска да се задоми и му предлага да се запознае с неговата внучка.
Така през 1982 година младият ерген Нуртин отива в Горно Прахово и вижда за пръв път своята бъдеща съпруга. „Веднага се харесахме, нали сме и двамата еднакви, малки хора, а и той беше много сладкодумен, спомня си лъчезарната Гюлбахар. След три години се оженихме и вече 36 сме заедно. През 1986-та се роди синът ни Сали, а през 1992 – и дъщеря ни Севджан. Много труден живот имахме. И двете ни деца са с нисък ръст. С мъка ги родих, после беше ужасно да се придвижваме в автобус или влак с две деца и багаж. Без помощ от съседи и роднини не си представям какво щеше да стане с нас, обобщава Гюлбахар.
А Нуртин разпалено ми разказва за безбройните перипетии на семейството през смутните времена около т.нар. Голяма. И той, и Гюлбахар са без работа и с две деца на ръце. В търсене на прехрана той многократно се среща с областния управител в Хасково. Местните управници в Черноочене вместо да му помогнат, го заплашват да го изпратят в Белене.
През последните години Нуртин Халил е председател на Клуба на хората с увреждания в община Черноочене и представител за Южна България в Националното сдружение на малките хора. Близо 80 души членуват в организацията. Повечето са в доста тежко състояние и трудно се контактува с тях. Нямаме си клуб в Черноочене. То и сега, с тази пандемия, по-добре да не се събираме, смята Нуртин.
Гюлбахар е библиотекарка в селското читалище от 1998 година. Грижи се за фонд от над 5000 тома. Радва се, че много от децата в Лясково идват да заемат книги, защото сега не е разрешено да ползват читалнята. Ядосва се, че възрастните не припарват в библиотеката, предпочитат  кръчмата.
Синът им Сали доскоро е работил в кметството на Лясково по програма за временна заетост. Дъщеря им Севджан преди две години им довела зет, който не е с нисък ръст. Лично кметът на Кърджали Хасан Азис ги оженил. След това  двамата млади заминали да живеят в София, намерили си работа по европрограма в националната организация на малките хора. Проектът им е приключил и те са се върнали в Лясково преди няколко месеца. Смятат да си търсят работа в Кърджали и да се установят тук.
Всички в община Черноочене, а и в Кърджали ги познават и всячески се опитват да ги подкрепят и да им съдействат. Никога не сме обиждани или огорчавани за това, че изглеждаме по-различно. Приемат ни като талисмани и ни се радват, с усмивка ме изпращат Нуртин и Гюлбахар Халил – едни малки хора с големи сърца.

Валентина ИВАНОВА

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.