COVID-19 прогноза за Кърджали на 100 хил  Ниво 1 Днес (23); 02/10 (16 ↓) ; 03/10 (13 ↓) ; 04/10 (8 ↓)

Един път като „смях и грях” и като „трънче за душата боса” Eдна година от кончината на Иванко Маринов

Поетът-краевед, писател и публицист Иванко Маринов идва на този свят със своята доживотна обреченост на словото, на книжнината, на неуморното служение на духовното начало, което сега е натикано в задния двор. Но и с пълното съзнаване, че този  път е трънлив и нестигащ до хоризонта на душата. За да не свършват поривите, въжделенията на душата.

Изработи си и своя  марка за творческа характерност,  с енциклопедична насоченост и разнообразна жанрова същност – поезия, проза, миниатюри, митове, предания, легенди, история, есета, театър… Така се докосваше до едни от най-общозначимите цивилизационни ценности, увековечаваше различни моменти от живота чрез индиректните си послания за неговата същност и мъдрост.

Иванко Маринов представя Птици-лебеди

Постигаше го със силата на специфичния си  художествен похват, с който извличаше скритото, важното, незабележимото в описваните истории, заселваше своите типажи в територията на мъдростта и човещината, обрисуваше ги  с тънък усет и наситено емоционално и морално-етично звучене. А като истински книговед-краевед, придаде своя почерк дори на библиографските и краеведските си изследвания.

 

Но с лиричните си „артистични волности” изрази най-добре своята същност, определена от него като„смях и грях” и като „трънче за душата боса”. Именно с тях той успя да понесе с удивителна лекота литературната „тежест” на битието. Като й придаваше несещани, неподозирани до този момент нюанси. Като обвързваше фактите и идеите с помощта на толкова много и различни асоциации – до степен на трудно проследяване на фриволните му прелитания от тема в тема, от едно в друго усещане за свързаност, за смесване на толкова дребните на вид филигранни словесни подробности за различните му състояния и чувства. Но, явно, тъкмо тези естетически удоволствия, идващи от преодоляването  съпротивата на словесната материя, са му носили най-голяма радост. Както и на имащия сетива за тях читател.

С приятели по перо

Затова все търсеше, взираше се в подробностите, в нюансите, навярно, в очакване да намери истински сакралното в предаваната от векове наша премъдрост. Затова издирваше фолклорната мъдрост на Източните Родопи, за да внесе чрез оригиналните си прочити повече интерес към нея и повече любов. Нали това е и една от задачите на твореца.

Но, явно, все нещо не му достигаше, щом като в края на живота си изобщо не беше въодушевен, а по-скоро посърнал и предал се в това непосилно усилие за приближаване към Божествената святост, лежаща в основата на битието. Това особено много пролича в последното интервю, което направих с него, седмица преди да си отиде от нашия свят.

Беше вече готов за този духовен полет, дори го обрисува в последните си две книги, които щяхме да представим в кърджалийската Регионална библиотека. Но душата му предпочете небесната промоция, толкова беше зажадняла за докоса с Божественото откровение.

Безпогрешната му творческа интуиция беше предвидила, че само „отвъде” може да открие Извора на всички неща, на цялата мъдрост, всичката правда и безусловната любов, по които бленуваше.

Но пък успя да остави толкова много изстрадани, съкровени редове. Най-вече за писаното слово. Едни от тях се намират в книгата му „Небесни листа” : „…всъщност, търсенето на Свещения Граал е ходене по мъките за изгубеното слово. За изгубения език. Загубено поради раздялата му с истината” .

И вярваше, че само истинното слово е носител на божествената същност, че книгата е нещо повече от земно явление, че е част от небесните страници на Вселенската книга, които съдържат и историята на света, и тази на живота, изобщо.

Затова, навярно, още тук, на земята, е съзрял в стихотворението си „Април” от последната му книга „Хиподрум” надеждата, че заедно с ранозрейките, небето по-синьо ще расте и семената пак ще кълнат за щастие, макар и бедно.

Лияна Фероли

Иванко Маринов със сина му Дарин

Последните стихове на  Иванко Маринов

 

Не искам след дъжд да ме жалят

 

* * *

Кърджали,

Кърджали,

Кърджали –

град на изток, на север,

на юг.

Ако забравя да те потърся –

ти ме повикай

и аз ще съм тук.

 

* * *

Някои си поръчват

молебен

Други  преливат

от празно в пусто.

А пък аз

понеже съм беден,

се мъча да правя изкуство.

 

* * *

Денят,  в който конете

подгъват слаби колене.

Денят, в който риби

изплуват…

Не искам след дъжд

да ме жалят,

когато настъпи печал.

 

* * *

И да викам,  и да крещя…

Всичко е стъпкано,

смазано, сринато.

Но докато съм жив на света,

ще те чакам под месечината.

 

* * *

Носи ми хляба и солта.

И жилото си. И катрана.

Аз съм обречен на смъртта.

А ти – на живота си рана.

 

 

Непубликувани стихове от последно подготвяната от него книга „Конете на съдбата“

 

 

ЗОДИЯ  ТЕЛЕЦ

 

Споменът за тебе сядаше

привечер в ъгъла.

Не те сънувах.

Но кой знае …

 

След ден.

След нощ и

всичко на света.

С цвета на биволи тече реката.

 

БЕСОВЕТЕ

 

Не става дума

за Фьодор Михайлович…

Става дума за мен.

И Мануел Торес:

Ти имаш глас.

Владееш стилове.

Но няма да успееш.

Щото…

Няма как.

 

АНГЕЛИТЕ

 

Те ни водят и ни озаряват.

Защищават

и ни укротяват.

А понякога…

Предупреждават.

 

Така са казали

архангелите Гавраил,

Михаил и

Рафаил.

 

Другото като насън

пристига

някъде отвън.

 

ФРАНЦ  КАФКА

 

Не се буди в мен, насекомо черно.

Не искам да съм на тавана празен и

с главата към ефира…

Всички отдавна ме зарязаха.

Остана само пушката

на Селикирк

и Робинзон Крузо.

 

Не мятам зарче на зеро.*

Не съм Петкан.

Не искам и да стана –

и да се мъча пак

с мистерии,

процеси, катинари и Америки.**

–––––––––––––––

* На нула.

* * Романи на Кафка без кавички. /Бел. авт./

 

ТРИ  СИМВОЛА.

 

Не вярвам, че гърла езически

християнски псалми пеят.

 

Часовникът е времето,

облечено в числа.

А пещерата –

тъмната прозявка на Земята.

 

В часа на синята мъгла…

Не знам нататък.

И не трябва.

Не знам и

на колко кита се държи

планетата.

Но за поезията

трябват

още два…

 

Реката с цветовете полудели

с бучене пълни

схлупения

купол.

Не вярвам, че гърла….

 

Но туй го вече казахме.

В началото.

1 Отговор

  1. Николай Павлов каза:

    Здравей, Лили. Бог да прости Иванко. Приятели от деца сме. От ковид ли си отиде поетът? Лили, предстои ми издаване на нова книга, искам да ти я изпратя- на теб и на библиотеката. Пиши ми телефон и адрес на лични.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.