COVID-19 прогноза за Кърджали на 100 хил  Ниво 3 Днес (486); 29/01 (524 ↑) ; 30/01 (566 ↑) ; 31/01 (612 ↑)

Тя бе осъдена на смърт 120 години от рождението на Мара Михайлова, журналист, писател, общественик и краевед

Никола ИНДЖОВ

През последната пролет на едно преломно време Мара Михайлова ми каза по телефона приблизително следното: „Намерих те най-сетне, къде ходиш, та не дойдеш в Кърджали? Чичо ти Илко почина, тебе пак те нямаше в България. Ела, той повели да ти кажа къде е скрил архивата на Комитета за свободата на Тракия. Има и друго…“

Това бяха сетните думи, които чух от нея. Улисан във всекидневието, едва през лятото тръгнах към Кърджали. Пристигнал-непристигнал, забързах към известния „Блок Център“ – и видях сякаш не с моите си очи некролога на Мара Михайлова. Починала предния ден и погребана преди няколко часа. Моите спътници Милена Лилова, Давид Овадия и Боян Биолчев едва ли бяха ме виждали толкова безпомощен, както тогава – 19 август 1989 година, 13 часа. Осъзнавах, че заедно с една необикновена личност си е отишъл и един непрояснен докрай свят. Нейният свят на беломорските тракийци, вградили песенен дух и животворна плът в генния фонд на българското човечество, но останали като че ли извън патетичното внимание на официалната история….

Наричах я и аз леля Мара, както целият град Кърджали я наричаше с обич и уважение.

Около нея като че ли възникваше някакъв особен матриархат, където леля Мара първенствуваше с възрожденската си всеотдайност на Беломорска Тракия. В чистосърдечната провинциална атмосфера тя бе твърде интересен човек със стаените в интелекта й познания за езика, традициите, фолклора и митологията на българи и турци.

Поощрявана от Анастас Примовски и Христо Вакарелски, подценявана от деятели на Тракийския научен институт, тя постепенно се налагаше като проникновена и добросъвестна изследователка на бита и душевността на тракийските бежанци от Беломорието. На това поприще направи не по-малко от редица книжовници, преминали през Гюмюрджинско, Дедеагачко и Ксантийско – между тях Антон Страшимиров, Христо Силянов, Анастас Разбойников. Не някой прилежен академик, а тя със своята уж научна наивност съхрани за етнографията безценни сведения от българските, мохамеданските и къзълбашките села, останали под водите на язовир „Студен кладенец“.

Мара Михайлова

По стечение на безмилостна историческа орис житейските пристрастия и на Мара Михайлова бяха повлияни от ислямското насилие върху православието, от многовековното османско отрицание на българщината. Но въпреки вродената в тракийците туркофобия, именно тази жена, роднина на избесени и изклани три синджира роби, проучваше обичаите, поверията и мъдростите на дахлиите от Източните Родопи, присмехулно прякоросвани като „гаджали“ и „читаци“.

Не само владеенето на говоримия турски език я влечеше към живота зад слепите дувари.

За нея Стою Шишков пише:“…госпожа Михайлова познават и уважават в целия източнородопски край. Тя е голяма психоложка и има достъп и приятелство в турския харем тук, следователно познава най-добре живота и състоянието на турското население“. Петнадесетина години по-късно тя споделя намерението си да се заеме с изследване на бита на циганите, за което получава окуражително напътствие от софийския етнографски музей – институцията, която направлява дейността й тогава (1952 г.)

Като самоук краевед Мара Михайлова очевидно търсеше психологически прилики между етническите групи, населяващи българския край на Европа. На това място на света всъщност съществуват и до днес в ненарушима хармония нетленни следи от траки, славяни и прабългари, от Рим и Византия, от Ориента и Средиземноморието – и необичайното цивилизационно натрупване преопределя характера на съвременника. Струва ми се, че Мара Михайлова бе на път да направи обобщаващи заключения за моралната система на южнобългарина, изградена в душевността му с улегнали един върху друг културнорелигиозни пластове. Не й достигна време, както не й достигаха средства – финансови и методологични.

Впрочем, в деловата кореспонденция между Мара Михайлова и възложителите на проучвателната й тематика се обсъжда липсата на средства за закупуване на краеведчески и археологически образци, за фотоснимки и т.н. Христо Вакарелски й пише в писмо от 11 ноември 1952 година следното: „Много ми е приятно, че с постоянство и жар продължавате наукополезната си дейност. И всичко това става при толкова трудности от материално и др. естество.“

Не знам дали „интернетните поколения“ могат да разберат

какво е да обикаляш на кон или пешком стъмени и смълчани села;

да предразполагаш към възпоминания за род и родина неграмотни старци; да записваш дума по дума разказаното и изпятото от стотици хора; да разнищваш родни слова, заемки, чуждици и да уточняваш произношение. В предсмъртните години на живота си Мара Михайлова чукаше с един пръст по клавишите на стара пишуща машинка, за да довърши преписа на многобройните си бележници и тетрадки. Според изданието на Историческия музей и Държавния архив в Кърджали „Мара Михайлова. Етнографски проучвания на Източните Родопи“, осъществено през 1996 година, „…личният архивен фонд на Мара Михайлова, съдържащ 462 архивни единици и хиляди машинописни страници, десетки ръкописни лични дневници, писма, снимков материал и др. е сред най-съдържателните и богати лични фондове…“

Снимка на Мара Михайлова във военна униформа, като военен кореспондент 1942-1943 г.

Снимка на Мара Михайлова във военна униформа, като военен кореспондент 1942-1943 г.

 

Мара Михайлова е родена в голямото беломорско село Чобанкьой на 28 ноември 1901 година.

Коренът й по бащина линия идва от Устово – тя е внучка на неподминат от летописците представител на бакърджийския еснаф, известен и като радетел на православието и просветата. Той е погребан в двора на устовския храм „Света Богородица“, а надписът върху знака, че църквата е паметник на културата, гласи: „Построена през 1865 г. по инициатива на Сава Петков Келешевски (Келеш Саващо) от Устово – пламенен родолюбец, ревностен поборник за самостоятелна българска църква и българско училище – за възраждане на българщината в родопския край“. Поколението преди нея е обзето от освободителните и интернационалните блянове на Капитан Петко Войвода. Родът й излъчва сподвижници на прочутия доганхисарец, преминали през турските зандани. А баща й се помни като първи български учител в будното крумовградско село Черничево.

Нейното пълно рождено име е Мария Тонева Бечева Бакърджиева. Михайлова е презиме, прието след брака й с Аргир Михайлов – заможен тракиец, когото тя нарича „съпругът-татко“, имайки предвид и разликата във възрастта им, и подкрепата, която този човек оказва на нейните младежки пориви. Той я праща да учи в Париж (1934 г.), финансира опита й да издава в Кърджали вестник „Арда“ (1935-1936 г.), помага й в работата по вестник „Празничен дневник“, редактиран съвместно с П. Стайчев в София (1937 г.)

През този период тя се изгражда като еманципирана личност с влияние в обществото. За влиянието й говори обстоятелството, че

най-видните български писатели се съгласяват да бъдат анкетирани от нея

по съдбоносната за епохата тема – започналата вече в Европа Втора световна война. Това са на първо място Тодор Влайков, Ана Каменова, Фани Попова-Мутафова, Елин Пелин, Андрей Протич, Николай Райнов, Георги Райчев, Людмил Стоянов, Кирил Христов. Техните отговори са събрани в книгата „Писателите и войната“. Позволявам си по този повод да споделя нещо лично. През 1989 година вестник „Литературен фронт“, на който бях главен редактор, направи обширна публикация от тази книга – и съм свидетел на поразителната актуалност на идеята на Мара Михайлова.

В моята памет е съхранено въодушевлението, с което хиляди бежанци се завръщаха в родната Беломорска Тракия през 1941 година, когато тя бе присъединена към България. Нашето семейство пътуваше от Созопол към Гюмюрджина и по пътя в Момчилград се събрахме с петимата братя и сестрата на майка ми, със сестрата на баща ми. По същия начин се събираха там и на гара Подкова разпилените след бежанството тракийци от многострадални села и градове, обезбългарявани последователно и от великите европейски, и от тъмните балкански сили.

Мара Михайлова бе трибун и летописeц на завръщането.

Тя започна да издава в Гюмюрджина вестник „Тракия“

първият печатен лист, който прочетох в живота си, защото там през 1942 година в училище „Кирил и Методий“ научих буквите.

Разбира се, истинска представа за това издание получих половин век по-късно, когато станах директор на седмичник под същото название и разгледах подробно в архивите вестника на леля Мара. Убедих се, че избрания от нея идейно-тематичен модел за вестник на народностна основа е много сполучлив. Защото въпреки наличието на конюнктурна информация, злободневна хроника и комерсиални колони, в гюмюрджинския „Тракия“ преобладават етнографски и фолклорни публикации, дело на забележителни учени и изследователи като Стою Шишков, Христо Караманджуков, Анастас Примовски.

Гюмюрджинският „Тракия“ съдържа плодородния духовен пласт, който беломорските тракийци наложиха в единната културна структура на българския народ. Мисля, че днешният вестник „Тракия“, орган на Съюза на тракийските дружества, продължава този модел.

В съдбата на Мара Михайлова има много превратности. Безспорно апогеят на живота й е в Гюмюрджина през 1941 – 1944 година. Там тя е отново на родна земя и се намира в очарователна за всяка жена възраст, не е чужда на светския живот.

Ние, децата, я боготворяхме, защото я виждахме да кара автомобил!

Бе на среден ръст, косата й бе леко чуплива, а в очите й имаше много светлина, макар че бяха тъмни. Все още не знаехме, че в същото време в Гюмюрджина тя съчинява пиесата „Басът“, повестите „Пролог“ и „В света на лъжата“. Творби, които не излизат в книги. Питал съм я защо не ги е издала, след като е имала възможности. „Душата ми летеше – казваше тя – нямах време да се обръщам назад, за мене бе важното, че съм ги написала…“

Помня и поредното изгонване на българите от Беломорска Тракия. В съответствие с ялтенските споразумения тя бе отстъпена на Гърция. В късната есен на 1944 година нашето семейство бе прекарано до с. Чорбаджийско през прохода Маказа с един случайно намерен празен камион, в бързането за който изоставихме на синията паници с недоядена трахана. В камиона моите родители говореха за леля Мара – била останала да помага на изселващите се, организирала настаняването им в България. Не по тази ли причина

тя бе осъдена на смърт от новата гръцка администрация на Гюмюрджина?

Гърците не успяха да я обесят, но след завръщането си в Кърджали тя бе арестувана по гнусни и подли обвинения, че е против новата власт.

Синът й Тончо ми разказа, как е ходил почти нелегално в напусната от българи Гюмюрджина, за да донесе течението на вестник „Тракия“, където са реалните свидетелства за нейната политическа необвързаност и нейния родолюбив граждански морал. Доказва се в края на краищата, че Мара Михайлова няма нищо общо с фашиствуващите български управници на Беломорието.

Нещо повече, в секретен доклад на областния полицейски началник на Беломорието до областния директор за политическото състояние на региона през март 1942 г. със сведения за дейността на българи – комунисти, дошли от вътрешността на страната, се казва: „По-особено впечатление направи лицето Анастас Николов Примовски – адвокат, изпитан комунист…на работа от 6-7 месеца в града, енергичен младеж, умен и ловък в действията си. Във връзка е с Мара Михайлова, известна в миналото като комунистка, редакторка на в. „Тракия“ в Гюмюрджина, скрит сътрудник и организатор на тоя вестник…“

Вярна на нрава си на амазонка, водена от призванието си на журналист, Мара Михайлова през 1945 г. прави постъпки да замине доброволка на фронта като военен кореспондент в състава на Десета родопска дивизия. Отказва й се с мотивите на привнесената отвън прословута класова подозрителност. По-късно е

изключена и от Съюза на журналистите по веднъж вече опроверганата клевета срещу нея.

Тези превратности може би щяха да я сломят, ако не се появява в живота й един забележителен човек – Илко Димитров. Тя е вдовица, когато пламва голямата й любов към него – бежанец от опожареното беломорско село Манастир, комита след разорението през 1913 година, член на Комитета за свободата на Тракия, събирач на народни песни и предания, автор на историкоетнографския труд „Село Манастир“. Юначен и умен човек, той се превръща в съпруг-съратник на Мара Михайлова.

Снимки на тракийски носии от с. Чобанкьой, представени от Мара Михайлова 1931-1940 г.

Аз съм негов роднина и не върви да разказвам за него, но ето какво ми е доверявал Анастас Примовски. Някъде през 1938-39 година Примовски е назначен като млад адвокат в Кърджали. На петия примерно месец от пребиваването му в града, една вечер в кантората му, без да почука на вратата, влиза един „серт човек“ и казва: „Стой мирно и слушай, не се плаши, вече няма защо. Аз съм от Комитета за свободата на Тракия. Тебе нашите хора те мислеха за шпионин на правителството и ми наредиха да те следя и да те убия. Следях те, но разбрах, че не си такъв, за какъвто те смятат. Живей спокойно под моята закрила!“ И си излиза.

Eто с такава личност сподели втората половина на живота си Мара Михайлова. Много от песните в този том са изпяти от него и от майка му Комня Димитрова Стоилова. Чичо Илко практически е първи разпространител на идеята гробът на Патриарх Евтимий да се търси към село Манастир, Гюмюрджинско, но това е друга тема…

Освен настоящия том с песни на беломорските тракийци,

 Мара Михайлова е автор на следните завършени трудове:

„Бит на турското население от Източните Родопи“, 546 стр; етнографско и фолклористично описание на родното й село Чобанкьой, 400 стр; етнографско описание на кърджалийските цигани, 100 стр; исторически очерк на град Кърджали, 450 стр; „Западнотракийски приказки“, 102 стр; „Спомени за руско-турската война“, 92 стр; „Сватбата на Юмер“, 95 стр; „Турски масали“, 189 стр; „Западнотракийска сватба“, 38 стр; „С унгарката Едит из Родопите“, 100 стр. Отделно трябва да се оцени по достойнство нейната теренна работа в състава на експедиционни екипи като преводач от турски и проучвател със зададена тема. Огромен е личният й принос в събирането на стари снимки, на тракийски и турски носии, на занаятчийски сечива и всякакви оръдия на труда за музейни колекции. Невъзможно е тук да се посочат многобройните нейни публикации в национални и регионали вестници и списания. Много важна за българската етнография е направената по нейно хрумване въстановка на западнотракийска сватба в с. Гледка, заснета в документален филм на националната Студия за игрални филми (1959 г.)

Такова крупно културно дело в провинциални условия трудно се осъществява.

Направеното от Мара Михайлова дава интелектуалния подтик за създаване в Кърджали на етнографски музей.

 За създаването му има решение от 1952 година, началото е изпълнено с всякакви мъчнотии и противоречия. Тук му е мястото да се отбележи един артистичен неин протест срещу бюрокрацията, която забавя изграждането на мечтаната културна институция. През 1954 година на първомайската манифестация в Кърджали Мара Михайлова извежда облечено в тракийски носии сватбено шествие. На две запазени снимки се виждат лозунгите на непредвидените демонстранти: „Всички старини за музея!“ и „Граждани, да изградим с дружни усилия пълен етнографски музей!“ Тази неочаквана проява на Мара Михайлова и „нейните хора“ – бежанци от Беломорието, получава обществена подкрепа. Оттогава до последния си дъх тя е сътрудник на музея, прераснал в по-обхватно изследователско учреждение.

Животът на Мара Михайлова е свидетелство за огромния културен потенциал на бежанците тракийци. Наистина, те донесоха в голямото отечество горчив спомен за най-дългото турско робство над българщината, защото от всички наши земи Тракия първа бе посечена от ятагана и последна почувства освобождението от петвековния гнет. Но бежанците тракийци дойдоха с песните и преданията си и със склонността си към артистично претворяване на света. Те дадоха на България видни личности във всички области на духа.

Из „Тракийският свят“  (есета)

П.П. Заглавието на есето е на редакцията

Снимките са от „Държавен архив“ – Кърджали

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.