COVID-19 прогноза за Кърджали на 100 хил  Ниво 2 Днес (174); 15/08 (146 ↓) ; 16/08 (130 ↓) ; 17/08 (113 ↓)

Иван Бунков: Всеки ден да ми е като Ден първи

 

– Иван Бунков на 71! Как така? Кога станахте на 70?

– Миналата година по същото време.

– И мълчахте? „Нов живот“ не обели и дума?

– Е, някъде обелиха!

– Къде?

– Във Фейса! В централни медии. Колежката Лили Фероли ме издаде…

– А Вие защо не празнувахте?

– Лани по това време си беше баш в пандемията, и сега е така. И едно тържество щеше да прозвучи като пир по време на чума. Мълчах. И си натисках парцалите. Не че не обичам фиестите. Напротив. Обичам ги, и още как. Не съм и стиснат…

– Къде щяхте да празнувате, ако всичко беше ажур?

– В Хухла – къде, – в Центъра на света! Но мина – изтече тъжна година. И все се надявам да си върнем здравото време. Здрави да сме – а хляб и вино ще се намери – само да ни е широко на душата, колко му трябва на човека. В Хухла пируваме на високо място, волно и красиво пред целия свят.

– И сега на 71 накъде? Напред или назад гледате?

– Колкото напред, толкова и назад. Напред са внуците, игрите с тях, лудориите, закачките, надлъгването и писането, от което все още не съм се отказал. Назад са спомените, които все повече ме връхлитат – майка, татко, брат, близки, приятели, роднини – все в отвъдното, но и вътре в мен. В мен е и написаното от мен, за добро или зло.

– Тъгувате ли за някога?

– Умерено! Защото си беше трудничко. Но смятам, че във времето няма минало, няма бъдеще. Едно е. И все трудно. В него са и тъжното, и веселото. Това е живото време. Друго няма.

– Пожелахте да пуснем „стар“ разказ? Защо?

– Всеки ден да ми е като „Ден първи“! Всеки! Ако е възможно!

Разговора води: Коста ИВАНОВ

Николай Хайтов: Дарбата му да изобразява е безспорна

Николай Хайтов

Николай Хайтов

… Две неща има у Бунков, които придават на повествованието му сила и чар: релефният рисунък на неговото перо и „подмолният”, бих го нарекъл, драматизъм на неговите разкази, където сблъсъците стават под привидно спокойната, делничната повърхност на живота, дълбоко в човешката душа. Най-често тези сблъсъци са само загатнати или само зачекнати в едно движение, в една само реплика, но по-важното е, че са ни докоснали. Тези малки, но трепетни докосвания у Бунков са като дъжда: капка по капка, капка върху капка и ето те напоен от чувството, което авторът мимоходом, докато ти разправя разни делнични работи, е успял да ти внуши. В това отношение Бунков, макар и млад и невинаги сръчен, проявява завидно чувство за оня вид драматизъм, който условно ще наречем „тих”.

Второто драгоценно качество на Бунков като разказвач е, че той за разлика от много негови млади събратя по перо не бъбре, а рисува, изобразява с помощта на сочни, образни слова и словосъчетания. Върху градежа на „архитектониката” на неговите разкази може да се спори. Върху конфликтите и идеите му – също, но дарбата му да изобразява пестеливо, точно и сочно е според мене б е з с п о р н а. Достатъчно е да прочетете „Ден първи”, за да се убедите в това. Та в този разказ наистина нищо не се случва: ниже се и се бере тютюн и, разбира се – приказва се от време на време, но зад предметните очертания на реченото започва да се мержелее, а след това все по-ясно да се очертава една жива и многопластова действителност. И човек започва да усеща по ръцете си лепливия тютюнев катран, миризмата на тор, бълбукането на селските чучури в притихналата лунна нощ. Вживява се и с удоволствие го следва до края на повествованието.

Добро е и това у Бунков /да не кажа – отлично е/, че героите му са точно разположени по време и място и носят върху себе си печата на знойния кърджалийски юг.

                          Из предговора на „Гайда за пет пръста”

                                                            

 

ДЕН ПЪРВИ

Разказ от Иван Бунков

Крача с мукавения куфар, вътре нося чисти дрехи за лятото и подарък за малките, който те няма да запомнят.

Аз се връщам, свят ми се вие. Откога не съм виждал къпини, напрашени край пътя, стари километрични камъни …

Излизам на поляната, куфарът поскърцва, зад мен е Гърция. Погледът ми се пилее надолу, хоризонтът край няма. Синури и хвойни събуждат спомени. Крача по нанагорнището, чувам в ушите си козе врещене, сила напира в гърдите ми и се провиквам. Никой не ме е видял. Няма кози, няма козари. Грабвам два живака, праскам ги, те мятат искри. Мирише на барут.

Навлизам в бадемите и куфарът съвсем олеква…

Спирам да погледам селото. После със спъната крачка тръгвам към него. Всеки метър ми се струва вечност, докато стигна асмата, докато скочат сестра ми и брат ми, докато майка ми се измъкне между кошовете отслабнала, останала наполовина. Тя захвърля катранлива престилка и ме прегръща.

Нижат тютюн

Обяд е.

Наобикаляме софрата – пържени яйца, чушки, домати и патладжани, масло и сирене. Подпален от лютивите чушлета, изпивам паница бърканица и лениво се оттеглям зад кошовете. Припушва ми се и гледам да се скрия някъде. Не трябва от първия ден да се карам.

Сядаме да нижем и майка веднага задрямва. Клатушка се, сепва се, бързо-бързо започва да ниже; ниже, ниже и пак се отпусне, заспи. А ние я подканяме да си легне, да си вземе дрямката. Ивъх, как може, пооправя майка кърпата си, лицето и е още хубаво, толкова работа да имам, че да си легна. Магарето още не е вързано, ей там под сянката ще го изядат мухите, градинката не е полята, лукът не е окопан, лозето не е прекършено, ами на бостана кой ще отиде, в къщи кой ще помете. Мен главата ми се е подпалила, те ме карат да спя. И започва още по-бързо да ниже, и пак задрямва.

Сестра ми е присмехулница, работи през през пръсти, ама приказва … Ние се смеем и майка се сепва, развързва и завързва кърпата си, кълне, че е остаряла, че вече седнала заспива, и разправя съня си. Хрупа зелени джанки, премигва – да се разсъни. Пее. Пее Калудината. Това е второто лекарство. Ние я подиграваме и тя скоро млъква. Малко обидено ни обяснява, че не е певица, ама едно време всички са пеели, на великденските празници, на хората.

Идват съседски жени и деца. Мъкнат кошове и игли. Сестра ми пуска грамофона. Махалата се свива под гласа на Том Джоунс и веднага започваме – едно време и сега. Нашите песни мясали зъбене, че и на по-срамни работи. Скарваме се. Майка вдига ръце – мир да има. Развързва кърпата си – горещо и е. А на мене ми е драго, че има умни и присмехулни очи, че не е зла, а отстъпчива.

Слагаме плочата на Хъмпърдинг. Младите се „размазваме”, махалата трепти, жените кълнат. Някой сменя приказката кой къде е взел жителство „нагоре”, където е построил къща или „партамент”, ще седне ли в него до Димитровден, или тук ще си остане в пущинака. Че като тука толкова работа и пари къде ще намери! „Партамента” да си стои за децата, пък старите ще се трепят пак на нивата, на кошарата, ще правят черги през зимата – диметни, полетни, на очи, на криволушки, които никой няма да застели в новите стаи.

А то колко ли живот остана, подхваща друга. Аха, отвръщат и, на, кой ли не се разболя през зимата! Ама, виж, през лятото, като почна работата, един болен няма. А-а, няма, има болни, но от тая пуста работа не остава време да се лекуват. И почват: тая къде я боляло, оная при кой лекар ходила подзиме, какво и рекъл той. Ама самата болест не се казва, не помни, една такава болест – да не работиш. Така къде дават, да си лежиш под сянката като тоя, като оня. И се сетят, че оня не е жив, и пак минат към философските теми жените – какво нещо е светът. Говорят за живота, за парите, за господа и комунистите, за децата, за къщата, за двора … В това време от пътя се провикват: край село се гонят магарета, побеснели заради пусти магарици, ще се изтрепят.

Хукваме момчетата с катранливи ръце, лакоми за зрелище. Магаретата, скъсали синджирите, реват и се хапят едно друго, слюнки капят от бърните им. Удряме с колове, битката ни опиянява и хич не забелязваме, че слънцето трепти да зайде, пък кошовете чакат не нанизани, а и хляб трябва да вземем, да полеем градинката с домати, ако някой не ни е изпреварил и източил кладенеца към своите вади. Като победители се връщаме под асмата, доволни, докоснали се до големите тайни.

Майките кълнат и се срамуват, карат ни се, че толкова сме закъснели, и събират донесените синджири. Постепенно се свечерява, връщат се бащите.

Татко с тиха възторженост ми подава ръка. Плещите му играят под синята дочена куртка.

Ученик съм в гимназията. На село, щом си завършил осми клас, свободен си да правиш каквото си искаш.

Връщам се към полунощ от хоремага. Видял съм се с всички акрани. Ние учим „нагоре”. През лятото се събираме „сериозни”, говорим за политика, за музика и, разбира се, за мадами. А и мадамите са при нас, те попушват навън в тъмното.

Постоявам при наборите, пия ракия, но ме хваща скуката и си тръгвам.

Тъмно е. Луната още не се е дигнала. Поспирвам, паля цигара. Чувствам се голям в тъмнината. И защо да не пуша?. Какво нещо е светът. Ей го на, ние сме дошли за малко. Колкото волтова дъга е животът. Затова – изгори като факел, казали са го поетите.

Дърпам от цигарата, а ме унася миризмата на тор, на изсъхнал тютюн от рамките. Бълбукат пълните чучури, навеждам се и пия. Писък на кукумявка нахлува в мен и пак ми доказва, че съм на село. На село съм и толкоз! И няма никой зад мене – ни Росица, ни приятелите. Споменът е слаб, далечен.

Защо са толкоз различни световете?

Лягам си, очите ми се затварят, но не спя. Чувствам се богат и самотен. Сигурно от земята и небето, по които допреди малко скитах, идва това чувство. Легнал по гръб в стърнището на Касабовата нива, дълго гледах звездите, докато всичко се завъртя пред очите ми и сякаш заедно със земята потънахме във Вселената. Летяхме извън Галактиката, в огромни бездни, а аз бях изпълнен с мисълта, че светът е безкраен. Изведнъж изпитах ужас от своето несъвършенство да си го представя. Прииска ми се да се заловя за нещо сигурно в тая страшна тишина. Притисках се до земята, пръстите ми се одраха о грапавото стърнище и като че ли не сърцето ми, а нивата туптеше под мене и ми даваше един простичък кураж: не мисли за това, аз съм тук, аз съм голяма, силна съм, отпусни се … Понесе ме дъхът на слама, на зряла паламида, чух щурците, от близката гора подвикна чухалче. Държах в ръката си буца пръст.

Погледнах звездите – едри, спокойни, такива са ги виждали и моите прадядовци. За миг си ги представих – нощем по жътва е, в потури, наметнати с ямурлуци, те поглеждат към Кумовата слама и не могат да заспят.

И на мен не ми се спи.

Мисля си за какво ли не и в това намирам уморителна наслада. Всички са заспали, само магарета подрънкват със синджири, кози преживят, кихат в тъмното, кукумявки прехвръкват към комините и нещата приемат пак друг смисъл, аз загубвам посоката и не мога да го обясня. Най-после решавам да заспя, защото след малко ще гръмнат каруците – две денонощия не съм мигвал, как ще отида на нивата …

Майка ме събужда, а аз се сърдя: „Защо ме вдигаш толкова рано?” „Хайде, чедо, всички станаха !” „ Да, ама аз ей сегинка заспах!” „Така ти се струва, три часът е. Всичко е готово!”

Тя е отвързала магарето, впрегнала е каруцата, натоварила е кошовете. Днес има много за бране, чувам, тютюнът в Хармища е увиснал като парцал, в Падините е изгорял и в Цървениците се е подпалил, ставай, чедо, ставай. И изведнъж „загрявам”, че ще отивам на тютюна.

Сънено намушвам панталоните. Залитам, но въздухът навън ме ободрява и притичвам до мивката – другите ме чакат. Брат ми, по-малък от мене, свикнал вече, ми подава филия с масло. Грабвам я и тромаво се катеря на каруцата.

Не съм я виждал година. Как може да ни побере тая играчка четирима души с кошовете? И как да си сигурен в тъмното, да разчиташ по най-стръмните пътища на нея и на едно магаре, което се плаши от обикновен найлон. Магарето повдига опашка и извършва „утринен тоалет”. Сестра ми понечва да хвърли хляба погнусена, но брат ми я тупва по главата.

Още говоря по градски, не мога да реагирам като него, лаконично и точно. Свиквам полека-лека и сякаш влизам в стари дрехи, с които можеш навсякъде да се търкаляш и мушиш, без да се окаляш.

Магарето ни е с характер. Това го знаем и очакваме тръгването. Днес последна ще се качи майка: тя се свива и като топка се изстрелва в тъмното. Магарето хуква през глава. Страшно е това тръгване, но отново благополучно. Майка е седнала до нас, а ние се тресем от смях. Тя ни се скарва, каручката гърми по чакълестите улици на селото и нищо не чуваме, захапали филиите, стиснали с две ръце канатите, сякаш сме в каменоломна и ей сега от нас нищо няма да остане.

Инат е магарето. Не дава да го яхаме, да го впрягаме и излита като куршум от цевта – само и само да обърне каруцата. А иначе е силно и понеже не можаха да го скопят добре, хойка из тютюнищата и винаги го търсим около някоя магарица. Сега постепенно убива ход, навлиза в черния път и колелата започват да мелят рохката пръст. А ние се закачаме с майка. Истински каубой може да стане от нея, стига да има кой да се заеме с обучението и. Тя пак ни се скарва, ние млъкваме, но от време на време отново хихикаме. После неусетно притихваме и полузадрямали, гледаме луната. Тя пада вече на запад – храстите сияят меко, тайнствено, наподобяват хора и животни, от които жените се плашат. Някои са спрели магаретата и чакат да минем заедно. Сещам се за големия град. Вчера къде съм бил? В кафенето на „Раковски”?! Невероятно.

Влизаме в гората, спускаме се по нанадолнището. Въздухът е хладен, пречистен и леко издува гърдите ни. Пак става тихо, колелата ситно мелят червената пръст и ние заспиваме. Майка бодърствува, нищо че магарето си знае пътя – от него всичко може да се очаква. Изведнъж тя ни поглежда стреснато и ни брои под лунната светлина. Ние с брат ми се виждаме, но сестра ни е в коша и майка надниква в него.

В просъница чуваме „Тпрууу-у-у-у, стой опустяло …” Политваме напред и не се радваме, че сме стигнали.

Тъмно е, тютюнът мокър … Сънено посягаме към катранливите дрехи, завиваме косите си. Гади ми се от първия допир с кошовете, с въжето на магарето, с росата по синджира и кола, който трябва да забия на полянката край нивата. Майка ни подканя да се обличаме, да нарамваме кошовете и бързо да влизаме в тютюна. А на нас ни се струва, че ще се яви една сила, която ще рече: няма да берем. Днес ще идем на язовира да се къпем.

Езерото е близо …

Намираме редовете под лунната светлина.Откършваме първите листа и се омокряме. Тютюнът е крехък, листата пукат, но нас много ни се приспива и молим майка за малко, за малко да подремнем в браздата. Тя ни разрешава, но се страхува да не настинем. Вземаме катранливи завивки, аз слагам торбата с ядене под главата и лягам. В просъница усещам хрупане. Магарето е приближило, къса млада тученица до главата ми и се опитва да стигне торбата. Гоня го тихо, но майка ме чува и ни подканя да ставаме, че слънцето ей сега ще се покаже, ще напече и тютюнът ще увисне.

Премръзнали се мушваме в редовете. Носовете ни текват, но не можем да ги обършем, ами подсмърчаме, защото са катранливи ръцете ни; ходи ни се и до дерето след кратката дрямка, но търпим. За по-лесно си мисля разни работи. Сутрин никому не се приказва. Всеки, забол глава, шляпа листата и ги реди на гърдите си, после ги трупа в коша и като навинтен се връща обратно, тръгва отново по редовете.

Зад нас лехите просветляват.

Листата удрят бузата ми, унасям се и си мисля за Росица. Чувствам я близо, сякаш е в съседния ред и безгласно си говоря с нея. За първи път я виждам ясно в спомените си. Тя ми казва много хубави неща и съм толкова щастлив с нея …

Преди изгрев става още по-студено. После небето се изчервява и слънцето изплува от Илиндена. Минава време и главите ни почват да димят. Вдига се пара и от катранените дрехи, и от кошовете. Каруцата, разпрегната край синура, също дими. Хвърляме фанелите. Катранът се трупа по ръцете ни, ние го изтриваме с пръст и отново се навеждаме.

Сега се вижда навсякъде. Тютюнджии се мяркат и потъват в зеленото море, магарета реват и душат въздуха. Разпявам се. Пеят и в другите тютюни. Майките – тихо, да им спори. Децата – звънко.

От слънцето завираме. Струйчици текват по гърба, по челото. Майка изръсва в браздата при тученицата домати и хляб, чушки и една карпуза. Тряска карпузата в коляното, раздава парчета. Най-малкото оставя за себе си. Корите хвърляме на магарето – „дано опустее” … Гриза динята, а по лицето ми текат вадички пот, квасят брадичката. Нозете ми са претръпнали. Кръстът ме боли. Сещам се за приятелите си. Те са на „гьола”. С куршум не можеш ги накара да си наведат гърбовете в нашето море.

Защо са толкова различни световете?!

Прежуря. Ставаме и пак берем. Прилошава ни от слънцето, от миризмата на катран. Тютюнът увисва. Все по-често изправяме кръст и търкаме ръцете. Пръстта е рохка, изсипва се между катранливите ни пръсти. Сещам се, че някога и тук е било море. Преди колко милиона години … Сядаме в браздата и молим майка да си тръгваме. Тя тихо ни подканя да побързаме, да си напълним кошовете, че и в найлона малко да турим, защото, ако го оставим до утре необран, ще изгори тютюнът.

Ставаме и берем. В жегата полето трепти.

Първият ден! Аз съм още послушен. Но утре ще се караме с татко.

Ако трябва – с целия свят.

От сборника „Гайда за пет пръста” 1983 г.

1 Отговор

  1. Анонимен каза:

    Blagodarya Vi,nabore,ta tova sa moite spomeni ot detstvoto,red po red.Kolko maka imashe v pusti godini,no i kolko radost,veselie,dobrota,vzaimopomosht i uvajenie imashe mejdu horata ! ! ! Zashto tolkova mnogo se promenihme naposledak???

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

error: Съдържанието е защитено!