COVID-19 прогноза за Кърджали на 100 хил  Ниво 2 Днес (174); 15/08 (146 ↓) ; 16/08 (130 ↓) ; 17/08 (113 ↓)

„Биография на човечеството“ от материалната ненасита до духовно-очистителната трансформация В търсене на духовните скъпоценности във вечното на всеки един миг

 Лияна ФЕРОЛИ

Хасковският писател, журналист  и минералог  Иван Митев е автор на девет белетристични книги. Публикувал е много професионални статии, интервюта в различни издания. Заедно със съпругата си Гергана Митева, издава  тритомна енциклопедия за минералите, претърпяла 5 издания с над десет хиляден тираж, която продължава да бъде търсена. Двамата полагат с нея основите на научната минералотерапия в България. Постоянни участници  са във всички европейски форуми, отразяващи  научните постижения  в тази област. Поддържат контакти с най-известните познавачи на минералите от цял свят. Дарители са на минерални образци на много музеи у нас и в чужбина. Книгата им „100% здраве с вода и кристали“ също се радва на голям успех. В дългото им търсачество на духовните скъпоценности, те отправят  своя вдъхновен взор отвъд видимото и във вечното на всеки един миг. Както докосването до скъпоценния минерал е голямо изкушение и приключение, така и  новата книга на Иван Митев „Биография на човечеството” въздейства по този начин.

Винаги съм чела книгите на Иван Митев с голям интерес, защото ми носят усещане за цялост, за събиране на едно място пъстротата, мозаечната пълнота на живота. Така стана и с новата му творба „Биография на човечеството”, която, подобно на кристалите, е запечатала сгъстената еволюция на човечеството. А със своя мистично-творчески подход към тайните на живота, писателят-минералог се доближава и до разгадаването на втория, скрития план на световното битие. Правил го е с всичките си творби, но сега с още по-голяма жар и по-голям синтез, съчетаващ и панорамния, и дълбочинния поглед, с директното свое  и с това на много други извисени умове възприятие.

Затова книгата му поражда импулси за мисловна, душевна и духовна активност, водеща към осъзнаване на нашите лутащи се търсения. Та нали това е основната цел на всяко едно творчество. А не само да поражда естетическа наслада от майсторството на твореца.

Новата книга на Иван Митев  обхваща всички важни въпроси за развитието на човека и човечеството, засяга ролята на обществото, религията, културата, морала, творчеството, науката… Споменава видни оригинални мислители, някои от които са не толкова известни. Отваря  очите ни за нашата двойственост, за дуалната ни същност, която е като тази на света и Вселената. Премества взора ни по-напред от паметта за унаследеното, колективното, но и по-навътре към индивидуалното, автентичното, самородното.

Нейният автор композира словесните ритми така, както в природата  съжителстват и единичното, и общото, и възторга, и болката, всичко, което носи усещане за живост. Затова най-често Иван Митев илюстрира текстовете си със снимка, на която държи прекрасен планински кристал, защото той съдържа в себе си холограмата на Целостта и олицетворява структурното единство на света, по неговите думи.

Писателят е зърнал тази удивителна картина на живота първо в споходилата го по рождение страст към минералогията, генетично предадена от дядо му, и отключена от един малък аметистов кристал,  убивал в ботуша крака на баща му, докато спасявал заклещени в рудника миньори. Така се задейства и предопределената му отдаденост на скъпоценните камъни, на тяхната светлина, сила, красота, магия, насочващи взора му към онзи непреходен дух в Живеца на живота /неслучайно, родопското име на Зевс е Живец/, който е навсякъде и във всеки. Но най-много във възторга, възхитата от божествената вечност, минаваща като червена нишка през историята на цивилизацията.

А да се усетиш като носител на тази нетленност и да помагаш на другите да го постигат, също е една от най-важните задачи на изкуството, на литературата. И в това поле на търсенето смисъла на живота Иван Митев е направил предостатъчно. С толкова много отпратки, истории, примери, свидетелства за крушения и съзидания, че дори ти е трудно да ги поместиш в паметта си, но те и така са си свършили работата, защото са дали тласък на едно ново мислене, на едни нови възприятия за живота.

Такъв е резултатът от прочита и на новата му книга, с която дълго не можеш да се разделиш, защото тя все има още какво да ти каже, притегля те, насочва те за доосмисляне, довглеждане в себе си. Насища те с една огромна  енциклопедична, интелектуална енергия. Озарява те със светлината на хармоничния живот, разкрива ти ролята на словото. Казва ти, че докато творецът гради своя живот чрез него /а назованото е вече сътворено/, докато преодолява, пресътворява себе си, той  помага и на докосналия се до него да оформя кристала на душата си, така както мидата прави своя бисер.

Но да си едновременно и творец, и минералог, като Иван Митев, е съвсем различно от това да бъдеш само любител, ценител на кристали. Творецът, като се наслади на красотата на един минерал, като вдъхне от неговата сила, после иска и друг да съпреживее това. Докато само ценителят може и да изтъргува красотата му, дори да стигне до алчност, наглост. А това доказва, че както минералите могат да лекуват, така и истинското творчество има тази сила. Особено когато разкрива живота на всеки един човек като частица от вечността на Божия свят.

Затова в словото на Иван Митев  има един лекокрил, свободен размах на мисловния полет напред и нагоре, но и назад към традицията, дори към изчезващата прелест на колоритните български говори …Във третата част /„Селото”/ на новата си книга той предлага 25 страници с негово оригинално етимологично разчитане на диалектни думи от с. Орлово, където прекарва детството си от 1959 до 1969 г.

В този оазис и бисер на духа в полите на Родопите, описан от него в цял цикъл разкази, с 50 тополи между червените покриви, в който се е живеело с древната лекота, с упованието, възторга и удовлетворението от живота, наречено щастие. Говорило се е с един уникален, неповторим и без никакви чужди влияния език /източнорупски говор/. В него присъства и едно наречие с необозрими значения  – „такъу”/такова/, припокрива се с будистката „таковост” – неопределената, истинската същност на нещата, стигаща до нищото, което е всичко.

Писателят-минералог се страхува от изчезването на тази езикова съкровищница, но в същото време и се надява, че щом някога е съществувало пълно щастие, живот в синхрон с природата и Бога, както е било в неолитната култура Орлово, в прекараното му там детство, значи то пак може да се изживее с някогашното отношение към живота-възторг и възхита пред неговото чудо.

Дядото на Иван Митев казвал често, че светът и неговата биография  са започнали от Чуката, от могилата край хасковското село Орлово. Той попада там на единствената засега на планетата каменна фигурка на мъжко лице от палеолита и на сечива за обработка на минерали. В орловската култура за пръв път са се обработвали почти всички видове кварцови разновидности. Но, най-вероятно, те не са използвани за натрупване на печалби, а като начин да се види в тях цялостната картина на живота. А ние толкова много години след това време, още не можем да я обозрем напълно, подчертава Иван Митев. И, неможейки да се върнем към това прастаро естество на съществуването, го заместваме с множество ерзац-форми.

Ние сме продукт на знанието в нас, на неговата огромна сила, казва писателят в новата си книга. А също и на духа на Словото, който осветява материалния свят, одухотворява го. Но и на конфликта между нечовечността на знанието  и неразумността на човека. Именно това противопоставяне между съзнателното и подсъзнателното, води до погазването на управляващите Вселената свръхестествени морални изисквания, както и до заменянето им с човешки закони, неможещи да избавят хората от социалната дезинтеграция. А без осъзнаването на този огромен казус, се стига до израждането и на най-благородните каузи в конформистки интереси.

Стига се до все по-голямото, сгромолясване на човечеството в бездните на опустошителния материализъм. До така абсурдното за духовните закони желание за господство, притежание на ресурсите и средствата за живот. До натрапените ни нагласи и псевдо-ценности, така безропотно изпълнявани от нашия псевдо-Аз, обобщава Митев.

Но не само авторът на книгата си задава извечния въпрос: „Защо се стигна до тук?” За жалост, той все още не намира своя адекватен отговор, защото този процес почти не подлежи на управление. Но поне води към осъзнаването ролята на конфликтите за бавната еволюция на човечеството, именно чрез многото заблуди и илюзии и чрез техните нерадостни последствия. Но пък чрез тяхното, макар и лъжовно, безтегловно реещо се освобождаване от оковите на правилата, дори и съзряно в дъното на чашата с алкохол, и плащайки цялата им цена, човекът поне се замисля за всичките му други несъществени плащания. Иван Митев описва тези състояния много проникновено в любимите негови метафори за живота – гарата и кръчмата – символи на краткото, но свободно преподреждане на света.

И тук, най-вероятно, творецът е повлиян от любимото му будистко учение, в което човекът приема за близка и псевдосъщността, илюзорното съществуване с неговите капани, тъмни, сенчести страни, за да може с тяхна помощ да открие истинското знание сам, не наготово, а така и повече да го цени. Та нали в будизма и майя, илюзията, също е път към истината, към Бога. И неслучайно, майките на някои големи източни духовни учители, както и тази на Буда, са се казвали Майя.

Затова писателят-минералог се възхищава от силата на будистката нагласа да се преминава онази преграда на уж разумната логика, която замъглява и блокира съзнанието на човека, за да го държи на нивото на повърхностното и така да го контролира. А после, като преодолее и негативната природа на низшия ум чрез различни техники, медитации, в които човекът живее в мига и няма страх от минало, от бъдеще, да може да застане очи в очи със себе си, т.е. с Божествената си същност, в която вече не иска нищо друго, освен да пребивава в нея.

Но и като разширява, витализира съзнанието си, да може да приеме и предходните, онаследени модели и програми, пречещи му да бъде само себе си, да започне да следва една обща еволюционна цел на съществуването, преминаваща през много илюзии, химери, заблуди…

Понеже човекът най-добре учи и се осъзнава през болката и страданията, изкушенията, съблазните на материята. И така – с материалната ненаситност за притежание да стигне до пречистващото изгаряне-всесъжение, осветяване, трансформиране и прехвърляне моста от животинското към божественото.

Та нали точно човекът е този мост и вероятно, само той може да го премине, макар и с цената на сизифовски труд и много мъки.

А с голямата си жажда за свобода, да намери и брод през тъмния отрязък от време, през който преминаваме сега.

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

error: Съдържанието е защитено!