COVID-19 прогноза за Кърджали на 100 хил  Ниво 2 Днес (174); 15/08 (146 ↓) ; 16/08 (130 ↓) ; 17/08 (113 ↓)

Романът на Родопите

Здравка Евтимова

Романът „Възел“ на Мюмюн Тахир трябва да се чете бавно, защото е нужно време да се отдадем изцяло на дълбочината, красотата, цялата мъдрост, болка и топлота, които авторът на тази книга  е създал с усет и сила на художник. Онова, което прави „Възел“ наистина запомнящо се произведение, е обичта на писателя, жива всеки миг от живота му, към неговия роден Източнородопски край. Като магия звучат имената на селата, реките, деретата. Мюмюн Тахир успява да отведе читателя си в онова магическо, несравнимо по своята прелест късче от Родопите, където парчето хляб се заработва ежедневно, ежечасно с огромни усилия и постоянство. Имам чувството, че редовете посветени на жените, които отглеждат тютюн, са писани със сърцето на автора, че целият свят се оглежда в онази трудна и честна Родопска земя. Точно коравата земя прави хората почтени, превръща труда им не само в средство за живот, а по-скоро в синоним на победа над невъзможното.

Селяните стават нощем, готови да работят шестнадесет часа на ден; жените, пъргави, неуморими, са онези свободни птици, които създават радост въпреки, а може би точно, защото минават през бурите на битката с глада, прекосяват пропастите от трудности с упорство и целенасоченост. Иначе те не биха станали онова, което са: по-красиви от красотата, по-величествени от бурята, по-високи от върховете на планината и по-щедри от безкрайната гора. Тази гора е животът в неговата пълнота, прелест и безкрайност. За Мюмюн Тахир жените на Източнородопския край са магията, гарантираща продължението на живота в неговата прелест и пълнота, непоносими натоварвания и въпреки това изпълнен с достойнство и чест.

В романа „Възел“ стихията на Мюмюн Тахир е неговото сякаш неизчерпаемо умение да води читателя сред вселената на Източнородопския край, да го накара да заживее с часовете и минутите от трудния делник на хората там. Забележителното е, че писателят не посочва конкретни имена – всеки един от неговите образи на отрудени жени е пластичен и жив. Всеки един от тях се запечатва в съзнанието – жената е крехка и едновременно с това величествена. Съсипана, смазана от изтощителното ежедневие, и колкото и парадоксално да звучи – прекрасна. Това е очарованието на думите, които Мюмюн Тахир използва по магически начин, за да изгради обещаващия образ на родопчанката, за която тежкият труд е извор на величие.

Още по-красиви остават тези женски образи в моето съзнание, защото фино, с признателност и нежност писателят описва отношението на жените към децата – майките не крещят, не заплашват, не унижават синовете и дъщерите си. Сърцата на жените усещат с двойна сила бъдещата неволя, коловозът на несретата, които очаква децата им и с последната капчица енергия в себе си се борят детството на малките да бъде някак по-добро, по – щедро.

Детството в Източнородопския край за Мюмюн Тахир е глътка въздух, мъничка, но толкова магическа, толкова светла и всъщност безкрайна, че ще бъде лекарството, с което порасналите деца ще лекуват рани през целия си живот. Онова, което е най-важното, което прониква дълбоко в кръвта, във всяка клетка, идва от думите на майката – за да може малкият човек да остане човек и с годините човещината да расте заедно с него. Родопският край е край на добротата, на щедростта, където човек с неимоверни усилия осигурява хляба, доброто покълва и дава плодове – не за едно поколение, а завинаги. Прекрасният, изпълнен с поезия и мъдрост език на Мюмюн Тахир е онзи взрив, който не просто описва, не просто внушава, че Родопа е синоним на сила, но че Родопа е място и пространство, където трудността ражда силни хора, че мъката е дом на днешна и бъдеща красота.

В тази книта липсва назидателен проповеднически тон, няма умозрителни, изсмукани от пръстите заключения. Посланията на автора се превръщат в част от духовния строй – най- здравата част от духа, който превръща съвкупността от клетки в човек с воля, енергия и красота. Отрудената жена има времето и силата да погали с напуканата си от тютюневия сок ръка своето дете, само с мълчалив жест да го окуражи, да му покаже обичта си, в която няма край и бряг. Това са хората от Родопа планина, чиито образи ни подарява Мюмюн Тахир – светли със своя труд, красиви с коравостта пред трудностите. Трудното в Източнородопския край е пропаст, граничеща с невъзможност да се оцелее, но хората там не само оцеляват, те се преборват и в крайна сметка съхраняват своите велики вечери на раздумка, на споделена мъдрост, стремеж и борба за достойното.

Наред с извайването на женските образи, което при Мюмюн Тахир ни внушава чувство на лекота и естественост както при дишането, писателят отделя централно място и значение на образа на бащата – мъжът с морален авторитет, човекът който се отнася така с децата си, че те да пораснат и в утрешния ден да се превърнат в бащи, които ще отгледат хора, достойни за хубостта на Родопската земя. Незабравим за читателя остава епизодът, посветен на малкия Кемал, който унесен в книгата, допуска кравата да падне в пропастта и да се заклещи между две скали. Въпреки че животното представлява единствената ценност, надеждата за живот, чиято загуба ще причини глад и неописуема мизерия в семейството, бащата на Кемал не се скарва на детето си, не го унижава, не го наказва. Тази бащина щедрост е най-добрият урок за малкото момче. Това поведение на бащата му внушава, че книгата е неоценимо богатство, че винаги може да разчита на бащината си подкрепа, която следва да заслужи с труд, упорство и майсторство.

Романът „Възел“ представлява интересно структурирано белетристично произведение. Удивява неговата пъстрота. Героите преминават през сърцата ни, остават в спомените ни с колоритността и неповторимостта си, със своята мъдрост, с редкия си, но сърдечен смях, оставащ да звучи в нашите сънища. Тези хора, всеки от които е интересен по своему – един с умението си да разказва истории, друг със способността си да прави вълшебства (забележителната притча за двамата знахари) – са доказателство за умението на писателя да създава живот и да населява с него страниците в книгата; да ни прошепва истини, които са не просто прочетени някъде, не са назубрени от учебник. Те са дълбоко съкровени, преживени, усетени и пазени като нещо най-скъпо за всеки човек.

Безспорен е талантът на разказвач, който Мюмюн Тахир притежава, но този талант е толкова богат и щедър, защото основен негов компонент е чисто човешката обич на писателя към родното, към неговите съграждани – а обичта е магия, пространство и действие, което никой и нищо не може да замени. Обичта към Родопа планина, към нейните хора, към мъчително трудния им, но изпълнен с чест и достойнство живот, е непресъхващ извор, който осветява белетристичната дарба на Мюмюн Тахир. Сплавта от талант и обич е ненадмината по своята сила на въздействие над хората. Тази сплав създава чудесни страници, посветени на Източнородопски край, които са най-краткият път между сърцата на хората. Убедена съм, че който прочете романа „Възел“, ще пожелае още утре да стегне куфара и да отпътува за тези вълшебни места, да се наслади на загадъчните багри в гората, да остави сетивата си в плен на очарованието на тютюнените ниви, да целуне ръка на жените, които посред нощ поемат към нивата, да помилва децата, нижещи тютюневите листа, проболи десетки пъти пръстите си с дебелите игли. Наистина, голяма е притегателната сила на писателя Мюмюн Тахир – прозата му грабва изведнъж, за миг пренася сетивата в живота на хората там, читателите се превръщат в атоми от листата на дърветата, чувстват се вятър, докосващ изпръхналите длани, превръщат мислите си в нощ, която подарява почивка на съсипаните от умора тела. Затова вярвам, че вълшебният, свеж и пластичен език на този талантлив писател в романа е роден и подхранван от неговата обич към земята и хората на Източните Родопи. Страниците, които им е посветил, са най-мощните, най-нежни, най-жестоки и най-светли в произведението. Описанието на долчинките, на дърветата в тъмните ждрела, на нивичките подаряват на сърцата полет в безбрежността, простор, вяра и надежда. Сред пъстротата на герои и съдби, вметнати в повествованието като късчета самородно злато, откриваме хора, живели в миналото, но спомените за тях, запазени още по-горещи, изпълнени с възхищение и обич; разтваряме се в историите и притчите, които придават магия и дълбочина на повествованието, подобно на пропасти край пътя, отнемащи дъха; млъкваме очаровани пред сиянието на планински връх в далечината. Така историите за обикновените селяни, втъкани пълнокръвно и мощно в романа, поемат ролята на двигател на доброто, генератор на сила. По този начин пред погледа на внимателния читател от миналото тръгват пътеки и се превръщат в мостове към настоящото и бъдещето. Такива белетристът Мюмюн Тахир умее да изгражда.

Прочитайки неговия роман „Възел“, оставам с убеждението, че дните на морния работник на полето, на стареца, който вечер разказва истории и го слушат със зяпнала уста и отворени сърца, ежедневието на жената, която знае повече за тютюна от най-опитния агроном – въобще животът за Мюмюн Тахир е река – пълноводна, бърза, побягнала диво след порой, или щастлива, бистра и даряваща живот. Мъдрият писател М. Тахир в моите представи възприема единият бряг на реката като упорит, ежечасов, изтощителен труд. Труд, който в крайна сметка изгражда волята и непоколебимостта на човешкия характер. Другият бряг на реката е последователността – умението човек да не се прекършва пред трудностите, от ставането посред нощ, мъкненето на тежките бакърени кофи от извора до лехите тютюн (едно от най-красивите описания в книгата; тези лехи лично за мене са символ на трудно придобитите щастие и гордост). Последователността в моето разбиране за романа „Възел“ се състои в това да пораснем над обидата, да станем по-високи от нея, да превърнем трудността в стъпка и средство за нашия нравствен растеж – най-ярко доказателство за тази теза е образът на Кемал, набеден, че е организирал бунт в училище срещу уволнението на учителя по турски език. И така единият бряг на реката на живота, създадена от Мюмюн Тахир, е трудът, пораждащ силата в характера на човека. Другият бряг е умението да се издигнем над препятствията със знания и воля, за да ги надмогнем. Но за да можем да усетим и разтълкуваме живота в неговата пълнота, да се насладим на богатството на дните – и за нас, читателите, и за героите, които живеят в романа „Възел“ – е необходимо да изградим мост между двата бряга. Този мост за Мюмюн Тахир е талантът, който всеки човек притежава. Талантът на този автор е да събира знания, да бъде запленен от напредъка на човешката общност, да поддържа стремежа към развитие на духа и ума си. Убеждението му е, че трябва да придобие широки и многостранни познания, да изгради в себе си способности, чиито плодове обогатят общността.

Родопа планина отглежда красиви и достойни хора. Мюмюн Тахир красиво и категорично ни убеждава чрез щедрия си белетристичен талант, че умее да ги открива, да ги разбира, да ги описва правдиво и с обич. Той познава тези изморени до крайност, но непреклонни люде, живял е с тях, обичал ги е, възхищавал им се е, споделял е трудните им делници и кратките, но изпълнени с безмерна радост и слънце празници. А какво философското разбиране за човека у Мюмюн Тахир – нека се спрем на красивата притча за онзи старец, чиито син се издига и става крупна фигура и влиятелна личност в обществото. Тази разполагаща с огромна власт особа праща свой гавазин да повикат баща му и казва „Ето, татко. Виждаш ли, ти не повярва в мене, но аз станах голям човек. „Виждам, че си спечелил пари – отвърнал бащата. – Виждам, че си натрупал имане, но човек не си станал, щом не отиваш да видиш какво прави баща ти, а пращаш слуга да го повика при тебе.“ Въобще притчите са една от най-силните, най убедителни и запомнящи се елементи в романа „Възел“ – те са огледало на мъдростта, която е събирана и ревниво пазена през вековете, хилядолетията живот в Източнородопския край. Наистина, няма по-голям учител от самия живот и няма по-блестящи негови ученици от хората, които умеят да превръщат грешките в изход от затвора, в повод да намерят вярната посока след времена на безпътица и слабост.

Мъдър човек е авторът на романа „Възел“ Мюмюн Тахир. Обичта му към този край, искреното му възхищение към неговите отрудени хора, талантът му на белетрист, правят описаните от него земи незабравими, митично красиви. Нанизите от думи, посветени на природата в Родопа, създават у мене усещането за красива рапсодия, която звучи дълго след като човек прочете последната страница на романа и затвори книгата. Щастлива съм, че се почувствах допусната до магията на Източнородопския край, до достойнството и тихата гордост на неговите хора, до умотворенията, съзрявали векове. Мюмюн Тахир ги е разкрил щедро пред нас, неговите читатели. Двамата герои – Кемал, момчето влюбено в книгите, поело отговорността и борбата за своя съдба, и Мурат – младежът с нов тип мисъл, с очи, отворени за всеки полъх на новото, с убеждението, че единствено знанието прави човека свободен – развитието на тези интересни и пълнокръвни образи, оставят у мен убеждението, че Мюмюн Тахир ще композира нови белетристични творби, в които ще можем да проследим какво постигат и как променят живота двамата млади мъже.

Срещата ми с романа „Възел“ от Мюмюн Тахир е за мене време, наситено с истина, пространство на светлината, създадено от труда и болката, съмненията и щастието на достойни хора. В съзнанието ми тази книга е докосване до нещо непознато и чисто, достойно и силно, родено от щедрия талант на уважаван белетрист.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

error: Съдържанието е защитено!