COVID-19 прогноза за Кърджали на 100 хил  Ниво 2 Днес (174); 15/08 (146 ↓) ; 16/08 (130 ↓) ; 17/08 (113 ↓)

Писателят Михаил Михайлов: Културата изостава в своето развитие във връзка с прехода

„Отдавна имам чувството, че културата като цяло изостава във връзка с прехода в своето развитие“. Това каза писателят Михаил Михайлов пред БТА, като допълни, че поради тази причина смята конкурси като „Приз „Орфей“ „нещо много ценно“.

Над 100 автори са кандидатствали за отличието за неиздаван роман. Жури в състав проф. Симеон Янев, Стоил Рошкев, Румен Леонидов и Нора Стоичкова избра за победител Михаил Михайлов и неговата книга „Перфидни илюзии“.

Пред БТА писателят разказа, че романът му представя историята на неговия живот по времето на прехода. „Тя започва малко преди началото на прехода  с фактически разпада на предишното социалистическо общество. Върви през самия преход с неговите проблеми“, допълни Михайлов.

Г-н Михайлов, какъв разказ представя книгата Ви „Перфидни илюзии“ и каква е историята на създаването й?

– Историята на тази книга е моят живот през прехода, който преживя България и който продължава да преживява. Най-кратко бих обобщил така тази книга. Тя започва малко преди началото на прехода с фактически разпада на предишното социалистическо общество. Върви през самия преход с неговите проблеми.

Самият преход ме провокира да напиша книгата. Реших, че е най-разумно да направя това през призмата на своя живот. Така, както аз съм го изживял, защото вероятно всеки човек по различен начин се е чувствал. Това нещо беше свързано със сериозни сътресения в моя живот и предположих, че ще бъде интересно четиво и за останалите хора, които са били свидетели на този преход. Пък дори и един ден за тези, които не са го усетили.

Аз не исках да се изживявам в ролята на човека, който трябва да прави изводите. Затова завърших романа си думите на Исус Христос, където всичко много ясно е казано. И то е валидно не само за прехода, но и за цялото човечество за целия период на неговото съществуване.

След „Приз „Орфей“ кога ще може и публиката да прочете „Перфидни илюзии“?

– Книгата е в предпечатна подготовка и изчаквах само този приз. И вероятно до една седмица след това ще тръгне по книжарниците.

Какво е значението на конкурси като този за българската литература?

– Огромно е това значение. Аз се прекланям пред този човек Стоил Рошкев, който е решил да разкрие този конкурс и да създаде тази уникална възможност за моите колеги по перо да се включат в такъв конкурс. Отдавна имам чувството, че културата като цяло изостава във връзка с този преход в своето развитие. Българският език се замества в голяма степен с чуждици. Самите творци са поставени на колене. Писателската професия е може би една от най-тежките. Предполагам, че тези хора, които са участвали в конкурса, всеки от тях се е надявал да спечели освен от гледна точка на своята изява като творец, но също и заради високата награда. Тъй като малцина са тези колеги, които могат да свързват двата края с писане конкретно. Вероятно има една шепа писатели, които се рекламират постоянно по телевизия, радио и навсякъде, където е възможно. А голяма част талантливи хора не могат да пробият. Е, в тази светлина този конкурс е нещо много ценно.

Преди време казахте, че вратата е отворена и за продължение на „Бушменска прокоба“. Работите ли все още в тази посока?

– Да, да. Работя върху един вариант, тъй като има възможност да бъде екранизирана тази творба. Може би ако не в игрален филм, то поне в мултипликационен. Вероятно ще се развие с хепиенд, защото така, както завършва книгата, не става много ясно дали има щастлив или тъжен край. Но работя, да, работя над тази книга. Аз лично за себе си чувствам, че това е може би най-добре написаната книга от мен. Независимо от тази награда, която получавам за „Перфидни илюзии“, все пак на сърцето ми най-много лежи „Бушменска прокоба“.

Защо?

– Тази книга, за съжаление, остана неразбрана в България. Тя е преведена на немски и на английски език. Години наред бе бестселър номер 1 на юг от Екватора, и по-специално – в Намибия. Просто защото в един много семпъл, обикновен сюжет се пресъздава уникална човешка драма. И с изразни средства, които са достатъчно прости, ясни, но много силни като такива. И неслучайно критиката сравнява, а дори някои критици я поставят на по-високо ниво от „Старецът и морето“ на Хемингуей. Аз не съм търсил никаква връзка с тази книга. Това е просто някакво случайно съвпадение като сюжетна линия. Там Сантяго се бори с една риба, тук Гуге се бори със себе си по-скоро и с времето, в което живее. Това прави книгата малко по-социална от „Старецът и морето“, ако това по някакъв начин я прави по-смислена.

Тази история ми я разказаха, докато ловувах в Намибия и я излях на един дъх. Нещата, които стават на един дъх, като че ли са най-добри.

Ще се завърнете ли при бушмените за продължението на книгата?

– Не, продължението е свързано с това, че точно по това време става един голям преход в Намибия, социален. Намибия от колония на Южноафриканската република, получава независимост. И главната героиня се включва в борбата за постигане на независимост на Намибия. И след победата се връща в своето племе, не заема ръководни постове като повечето от тези, които са участвали в т.нар. „партизанско движение“.

Много ми се иска тази награда да предизвика интереса на българската аудитория специално към тази книга. И другите книги, които съм написал, разбира се – и „Богосъздателят“, и „Анича“, и „Кафява захар“. Но специално към тази книга, защото тя е оценена на този етап единствено от българския ловно-рибарски съюз и членовете му, които много добре ме познават и са я търсили. Но широката публика не я познава. А пък тази книга дори може да се чете в юношеска възраст. Нещо като „Малкият принц“, да кажем. Тя беше изучавана от ученици в Намибия, но тук остана някак си незабелязана. Това малко ми тежи.

Как времето, прекарано в Намибия, промени начина, по който като човек и писател, виждате случващото се в България?

– Аз се спасих в Намибия, в известна степен. Гледах на този преход някак си по-отстрани. Не преживях всички неща конкретно, а всеки път, когато си идвах по месец-два просто добивах представа докъде и как се развиват нещата в България. Може би това ми съхрани душата, пък и ми даде възможност, време и настроение да пиша. Защото в Намибия наистина времето забавя своя ход. Човек има възможност да се отдаде на мисли. Така че аз съм много благодарен на Намибия и се надявам да се връщам по-често там, тъй като тя се превърна във втора моя родина. Тя е една прекрасна страна, много разумно управлявана.

Само ще ви кажа, че за втори път провеждат електронно гласуване без никакви премеждия. Тя е първата и единствена страна в Африка, която е стигнала до тази висота на своята демокрация. Животът е много по-чист и по-обикновен и хората някак си повече се обичат, отколкото се мразят. Въпреки че са 13 различни племенни групи чернокожи и три племенни бели групи. Те образуваха своята държава с посланието „забравяме миналото“. Не търсят отговорност на никого за предишни злодеяния, защото светло бъдеще се гради с любов и прошка, а не с вендета и омраза. Има племена, в които думата „война“ не съществува като такава. А две от племената са си извоювали правото да бъдат нецивилизовани, да не се прокарват пътища, да не ги задължават да имат лични документи, ток, вода… Просто да съхранят живота си такъв, какъвто е бил през хилядолетията.

Уникална страна. Това е, което създава уюта и възможността хората да се обичат повече, отколкото да се мразят, въпреки че още бялото население, което е някъде около 15-16 процента, продължава да проявява расистки скрити форми на поведение. Докато черните хора, които говорят различни езици, не се смесват много помежду си. Всеки си пази своята етническа култура. Те живеят много по-човечно и са по-добронамерени от нас белите.

Михаил Михайлов е роден на през 1955 г. в София. Завършва 33-а гимназия “Ернст Телман”. Първото му образование е музикално, след което започва да учи и във Висшия институт по архитектура и строителство (ВИАС). Специализирал е и в специалност „Международни отношения“.

Михайлов прекарва голяма част от живота си в Африка, където работи като дипломат, архитект и преподавател в Колежа по изкуствата на Намибия. Сред неговите книги са „Анича“, „Африкански пусии“, „Бушменска прокоба“, „Кафява захар“, „Генезис на еврейската вяра“, „Съвременна философия“ и др. Получава призванието „писателят на Африка“ през 2010 г. от премиера на Намибия Нахас Ангула заради „Бушменска прокоба“. 

Източник: БТА

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

error: Съдържанието е защитено!