Иво ГЕОРГИЕВ
Помня, учихме го по ботаника и се бях слисал – абе как така единствен вид в целия свят, единствено дърво и къде ще се пръкне – баш в Кърджалийския край, айде мола ви съ, то си е за слисване, такова чудо. Но си излезе вярно – наука е това, няма фейк-мейк – български ендемит и тук даже аз добавям, че не само е български, не само родопски, амчи и кърджалийски ендемит – демек в целия свят се среща само в кърджалийско (добре де, Крумовградско, ама то същото).
После през годините му ходих на гости два или три пъти. Първият път трябва да е било около двехилядната година – когато чакахме края на света, края на прехода, а сигурно и други краища сме чакали – нали у нас все чакаме края на нещо – беше си внушително дърво, зелено и красиво, досами пътя.
После – може би след 6-7 години – дъбът вече беше залинял, краят на света никакъв не се вясна, но табелата беше позанемарена. Две-трети от дървото в горната част беше изсъхнала, само близо до земята няколко клонки се зелеенеха още и си мислех, че има някаква надеждица.
Да, ама не. Гледката вчера беше тъжна. Световната флора изгуби още един вид. Тракийският дъб, Quercus thracica Stef. & Nedjalkov е вече история и то от няколко години. Дървото, открито и описано през 1956 г. от ботаниците Стефанов и Недялков край Крумовградското село Сърнак, ето го в краката ми – повален исполин, с полуизгнил дънер. Табелата, която указваше, какъв е видът и това, че е защитен ендемит, вече почти не се чете и скоро няма да се помни дори мястото където е расло.
Вярно че на всеки 20 минути в света изчезвал растителен или животински вид, а за година били над 26 хиляди, ама що пък точно този наш горд дъб трябваше да го видим как умира пред очите ни. И аз все си мисля че можехме да го спасим, че можехме да направим повече за оцеляването му…Мястото където растеше беше захлупено отвсякъде от борове, той беше засенчен, мисля че имаше и действащо свлачище в района, пък асфалта, пък бетона до него… Какво тук значи някакво си дърво.
От вчера ми е едно такова тъжно. Абе уж дърво, пък… се усеща като все едно човек си е отишъл.