-
Тихият, ранимият поет и всеотдаен преводач от унгарски език Генчо Христозов (18 септември 1940–29 март 2023) си отиде от този свят – молитвено се надявам „бездомната му нестинарка-душа“ да намери и да бъде приета в Дома на Бога – в непристъпната и нетварна Светлина
Проф. дфн Димитър КЕНАНОВ
През 2018 г. завърших споменно-аналитичната си книга „Сърцето ми е нежно за войник: Ранният Янаки Петров“(Издат. „ПИК“, Велико Търново, 2023). В нея отбелязвам вкратце за ученическите си години: В южния град Хасково, който Янко Димов римуваше в едно стихотворение с „ласкаво“, представления даваше силна театрална трупа (Васил Михайлов, Илия Добрев, Никола Тодев, Златина Тодева, Йоанна Попова, Вяра Делчева и др.), имаше талантливи литературни творци, водени от Янко Димов и Иван Николов. Тук нямам намерение да представям тогавашните местни поети и разказвачи, но само искам да подчертая приятелския ми творчески диалог с Генчо Христозов и Огняна Свиленова (Ярко талантливата, добрата „посестрима“ по перо в определен момент напуска „Хасково благословено“ – така Огняна Свиленова отбелязва мястото на написано писмо до мене). В читалище „Заря“ се записах в кандидат-студентски курс, воден от учителя Александър Митев. Както в много градове, и тук главната улица привечер се превръщаше в „чарк“ – движещо се многолюдно събиране на разхождащи се хора от различни възрасти по два потока – на отиване и връщане…
Тихият, ранимият поет и всеотдаен преводач от унгарски език Генчо Христозов (18 септември 1940–29 март 2023) си отиде от този свят – молитвено се надявам „бездомната му нестинарка-душа“ да намери и да бъде приета в Дома на Бога – в непристъпната и нетварна Светлина.
Сигурно е прав Тошо Дончев, когато твърди, че Унгария е „втора родина“ на Генчо Христозов, който встъпва в живожарицата на доброволното си изселване от България, за да заяви в стихотворението „Европа, 2001“: „О, гладен съм сега и жаден – изтерзан!// Самозаточен съм във твойта степ. Самопрезрян!“ И озарен единствено в един
СПОМЕН
Гледам озарените дворове…
Слушам заечалата земя…
И несетно ме люлее
нейде отдалече моето село.
В него бели лазарки играят.
В него бистро бликнала вода тече.
Мама бели пролетно платно.
Мама пролетно сукно снове,
вдява нишки пъстроцветни,
празничните ризи ни тъче…
Пламъци на вечерни огньове,
вечери на пеени хора –
буйно екнат,
отечават в моята душа…
Родни пролети!
От черниците ви пискуни си правя.
От баирите ви южни
нося дъхави цветя.
Нося птици,
клони и лъчи далечни.
А пред мама лазарките ви играят.
А пред мама бистрата вода тече…
В „Кръгозор. Литературен сборник – Хасково“, 3/1975 има дружески шарж от Петър Марев, който оптимистично приема родинското раздвоение и отчуждение: „Генчо ли съм, или Гейза, май съм нещо раздвоен,// туй маджарски, туй франчушки, ги владея хептен шик.// Още малко ми остана и ще седна някой ден:// да се справя и със този труден български език“.
През юли-декември 2005 г. в Тисадоб Генчо Христозов написва носталгичния стихов цикъл „Бащино поле“ с характерната си поетика: избягване на орнаментални/ самоцелни украсителни епитети, достъпност на изказа. Но тук извънредно интересно е поетовото словотворчество – нови думи, носталгично внушение с умалителни форми, дори диалектни: „деренца, речки, синори, кайряци“; „житни снопи и сено,//анасон и грозде, на тютюн, катран“; „сълзоцвети изворчета и кайнаци“, „слънцелъчи, хлебен свят, всенеделни“; антитези и речитативни изреждания-градации:“ „славеева, звездоройна, горогласа, свечерила-зазорила“; инверсии: „нивини беритби благодатни“.
Велелепно видение-съзерцание на родното земепространство, неговата история и битие:
Сред Родопа и поречието на Марица
бащиното ни поле векува в Тракия.
Скално-скелесто, хълмисто е нагоре,
долу е дебело, черноземно, хлебородно.
По деренца, речки, синори, кайряци
пътища, пътеки обикалят го, кръстосват.
Нявга са дъхтели те на житни снопи и сено,
анасон и грозде, на тютюн, катран – на лято!
С фрески са били настлани от подкови на копита –
пътьом всеки ден по тях
оставял ги е тукашен добитък.
Слънцелъчи-сгорещени коловози
нивини беритби благодатни са довозвали,
като черги пъстроцвети, алени ковьори
плодородието кичело, покривало е селските дворове.
Снопите на кръстци: – църквици на своя хлебен свят
по стърнищата градели са жътварите след всяка жътва.
Сълзоцвети изворчета и кайнаци,
речки и чешми са ромонели –
жажда земна и човешка якост са поели.
С химни изгревни и звездни
чанове овчарски на безброй стада са клопотели –
славели така стаеното и благословеното, богатото поле…
Раждало е то мъжете си – стопаните.
Раждало жените си – живота.
Раждало войводи – ангелска закрила!
Раждало певци и песни за Индже, Чавдар и Сирма,
за Маламка и Калина, за Драгана, Стана…
Пеели великденски, апостолски и богородични,
коледно-рождествени, божествени сборове,
сватби пеели са и хората всенеделни на мегдана…
Славеева, звездоройна, горогласа, свечерила-зазорила,
цяла Тракия отпявала е китна, с ройна сила…
Време! Време! Ти живота му къде отнесе!
В бащиното ни поле днес
само плач от песен,
само плач от песен ли остана!
И горчивото оглеждане на всебългарската беда – доброволната масова миграция:
Накъде и докога векът ни бедствен
тъй безжалостно ще ни въргаля –
накъде и докога!
Възмъжават нейде синовете ни, левенти бедни.
Дъщерите ни като сърни-кошути
нейде си кладат седянка.
Чак до Филаделфия, до Лондон, Щутгарт, Сидней
ваша хубост носят, якост, милост, младост,
древни майки и деди, за тях незнайни, неизвестни!
(Пълен текст вж.: https://literaturensviat.com/?p=39040).
И тъжното простенване за споделеност на мигрантската болка на душите нестинарки от лятото на 1995 г. с традиционното приканване – „Ела, ракия имам аз от Тракия,// варена от баща ми,// ела, да вкусим огън от младите лета“:
КЪМ КАЛМАН СИЛАДИ, В ТИСАДОБ
Почукай на прозореца ми пак,
почукай, Калман!
Преселнико от Трансилвания, Карпатите,
роднина си ми тук сега, приятел, брат…
Ела, ракия имам аз от Тракия,
варена от баща ми,
ела, да вкусим огън от младите лета,
от прегорелите години…
Душите ни са жадни,
душите ни са гладни –
бездомни нестинарки са душите ни:
в поречието на съдбата си залутани,
хоро от жарки сънища пияно,
те рипат нейде там –
в жаравата на времето,
сред родните, напуснати полета и Балкани!
Почукай на прозореца ми пак, почукай, Калман!
… Разгръщам брой 113 от 24 септември 1970 г. на вестник „Хасковска трибуна“ и сигурно, сложената с двуцветен печат подлистник/притурка: „1970 – ПРАЗНИК НА ПОЕЗИЯТА – 1970“. Тук е поместено стихотворението „Към поетите“ на Генчо Христозов, където всъщност той прогностично обявява съдбата си на изгнаник поет ведно с плеядата „безсмъртни капитани и учители// на живот// и на борба“:
За мен сте полъх над бразди.
За мен сте пътища
и руйнали води…
За мен сте име на земя,
в която греят вашите огньове,
в която зреят вашите жита
и реките ви шумят и пеят
и достигат Вечността:
с кръв
и клади осветена,
с меч
и с песен
и със смърт спасена!
За мене сте крила на птици,
корава длан на труженик благат.
За мене сте звезди зорници
над роден,
жив и необятен свят.
И аз осъмвам под лъчите ви.
Приемам вашата съдба,
безсмъртни капитани и учители
на живот и на борба!
Бог да прости, поета и преводача, приятеля Генчо Христозов!
Търновградско Усте
18 май 2023 г.
🔽Последвайте ни и в Facebook🔽
