Каратето е дисциплина на бой, а у българина има стремеж към боя, казва кърджалиецът Антони Тодоров от Лондон

Интервю на Валентина ИВАНОВА

Антони Тодоров, основателят на първия карате клуб „Диамант“ в Кърджали, живее в Лондон. През 2001 година става шампион на Британия в категория – 85 кг. В свободното си време снима късометражни филми. С режисьора Том Бегли печели първа награда на фестивал в Милано. Поддържа връзка с клуб „Арес“ в родния си град и идва специално два пъти в годината да изпитва състезателите.

– Г-н Тодоров, макар да живеете във Великобритания, не късате връзката с родния град и каратето в Кърджали.

– През 1992 година създадох първия карате клуб в Кърджали – „Диамант“ – по идея на известния треньор и мой учител Димитър Тренков. Той беше първият майстор по карате в България, наложил стила Вадо рю /училище по пътя на хармонията/. Работеше в Хасково до миналата година, когато почина след автомобилна катастрофа. В Кърджали се оказа, че интересът към каратето е огромен. „Диамант“ стана най-големият в Южна България. В един момент имахме над 100 състезатели в града и още толкова в съседния Момчилград. Като състезател съм достигал до второ място на републиканско първенство. През цялото време нямахме подкрепа от общината. Всеки си плащаше, за да спортува.

Когато реших да замина за Великобритания, колегата ми Пенчо Стоянов реши да продължи работата, но си регистрира свой клуб – „Арес“. Поддържам постоянна връзка с него и идвам специално два пъти в годината, за да изпитвам състезателите.

Състезатели на клуб „Диамант“, 1993 г.

– Кога се захванахте с каратето? Имате ли спортисти в рода си?

– Баща ми, Ангел Димчев-Джинго, е бил футболист в „Арда“, обявяван е за най-добър защитник. Чичо ми, Костадин Костов-Ацето, също е играл в „Арда“. Майка ми, Севдалина Костова, се е занимавала с гимнастика и много искаше да стана и аз гимнастик. Е, тренирах в Техникума по автотранспорт в Хасково, даже спечелих медали, но не ми харесваше много. Преди да вляза в казармата започнах с каратето на непрофесионално ниво и разбрах, че това е моят спорт. Докато бях в Школата за запасни офицери в Плевен се отвори възможност да замина за град Лвов, тогава в СССР, сега – в Украйна. Кандидатствах военна журналистика, приеха ме и заминах. Там 4 години тренирах карате „Йошин мон“ с един кубинец.

Като се завърнах в България, продължих да спортувам в армията, където служих като офицер. Заминах на мисия в Камбоджа през 1992 година. Там инициирах бунт в българския батальон, тъй като бяхме изоставени от държавата, без храна, провизии и средства. Прекъснаха ми командировката с мотив, че съм предател. Вдигна се голям шум, защото подобно нещо не се беше случвало дотогава. Даже като кацнах в България, ме показаха по БНТ в популярното предаване „Панорама“. Все пак имаше ефект от моя бунт – вдигнаха заплатите на колегите ми там.

Момичета от „Диамант“ на Балканиада, 1993 г. По средата е Димитър Тренков.

– Тогава се прибрахте в Кърджали и се отдадохте на спорта, така ли?

– Същата година създадох клуб „Диамант“ в Кърджали. Каратето не е само спорт, а и култура, много различна от българската, но изповядва някои общочовешки качества и взаимоотношения. Такива са, например, да уважаваш по-възрастните от тебе, а и всичко около себе си. Помага ти да изградиш самоувереност, за да можеш да печелиш на състезания. Като спорт, учи децата на дисциплина, организираност, издръжливост. Това се постига с много труд и всеотдайност от страна на учителя. Голям дял в тренировките заема индивидуалната работа с всяко дете – да го усетиш, да го накараш да се отпусне и да започне да поема информация и да изпълнява задачите.

В Камбоджа

– Каратето идва от Япония. Не е ли този спорт чужд на българския манталитет?

– Каратето е дисциплина на бой, а у българина има усет и стремеж към боя, към битката, в която да се докаже. Смятам, че децата се адаптират лесно, влизат бързо в час. В колективните спортове отговорността се размива между всички, докато тук сам си отговаряш. Ако загубиш – ти си пропуснал. Като всеки индивидуален спорт учи на дисциплина. Трябва редовно да тренираш, да спазваш определен режим на хранене и спане, инструкторът за теб трябва да е бог – каквото ти каже, да го изпълняваш безпрекословно. Тези, които не са склонни да изпълняват всичко това, бързо отпадат или се отказват сами.

Шампион на Британия, 2001 година

– Продължавате ли да се занимавате с карате и в Лондон?

– На Острова работех какво ли не, но не прекъснах заниманията си с карате. Не беше лесно след осем часа физически труд, да тренираш и да си пълноценен. След издържан изпит, ме взеха като треньор в един клуб. По-късно и аз създадох клуб. През 2001 година станах шампион на Британия в най-трудната категория – 85 кг. Но само със спорт там не може да се оцелее. В свободното си време снимам късометражни филми. С режисьора Том Бегли спечелихме първа награда на филмовия фестивал за късометражно кино в Милано.

– Голям ли е интересът към каратето в Лондон?

– Има голяма разлика в манталитета на източно-европееца, в случая – българина, и западния човек. В Британия хората тренират карате от чисто любопитство, за да се запознаят с това изкуство. От 100 трениращи едва 2-3 се насочват към състезателна дейност. А нашата култура, българската, диктува друго. Ако детето идва да тренира, то се готви да покаже на състезание какво е научило, да победи. Има голяма разлика в мотивацията на индивида.

Сенсей Антони Тодоров изпитва каратистите от клуб „Арес“ – Кърджали

– Как изглежда нашият клуб в Кърджали спрямо една напреднала държава като Великобритания?

– „Арес“ е на много високо ниво. Материалната база изпреварва английските клубове. Разполага с дървен под, оригинално татами, огледала на две от четирите стени – много малко клубове в Англия могат да си позволят пространство, в което да монтират огледала. Най-богатите имат, останалите функционират в по-обикновени условия за тренировки, нямат татамита, които са задължителни за някои техники. Клубът на Пенчо Стоянов е на върховно ниво.

🔽Последвайте ни и във Facebook🔽

1 Отговор

  1. Каратека каза:

    Не е вярно,че е първият клуб. Тренирах шотокан карате в залата на механотехникума ’89 г.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *