Писателят Младен Исаев е първият почетен гражданин на Кърджали, удостоен е през 1977 година

Валентина ИВАНОВА

Младен Исаев Младенов е роден на 7 юни 1907 г. в берковското село Балювица, в бедно семейство. Учи в средно механотехническо училище в София, но през 1922 г. е изключен заради участие в стачка. Едва 16-годишен се включва в Септемврийското въстание от 1923 г.
В периода 1926-1929 г. е политически емигрант в Югославия. Завръща се след обявената амнистия, но е преследван за левите си убеждения и лежи в затворите на София и Стара Загора. Съкилийник на Никола Вапцаров по време на процеса срещу  Българската комунистическа партия през 1942 г., Исаев успява да съхрани тетрадката с предсмъртните му стихотворения.
През 1942-1943 г е интерниран последователно в три концлагера – „Гонда вода”, „Еникьой” и  „Свети Кирик”.
Участва във Втората световна война като военен писател и стига до Унгария и Австрия. Впечатленията си оттам описва в стихосбирката „Война“, която излиза през 1945 г.
След войната работи като редактор на списанията „Изкуство“, „Лъчи“, „Български воин“, заместник главен редактор на вестник „Литературен фронт“, секретар на литературната секция при Камарата на народната култура.
Бил е секретар и заместник председател на Съюза на българските писатели. Заслужил деятел на културата от 1963 г.
Дълги години е народен представител от Кърджалийски избирателен район.
Първата му стихосбирка „Пожари“ излиза през 1932 г. Автор на текстовете на известните песни „Високи сини планини“ и “Шумете дебри и балкани” и на поетичните книги “Пожари”, “Жертви”, “Ведрина”, “Война”, “Звезда на мира”, “Обич”, „Покой за тебе няма”, Избрани творби в четири тома, „Дървото на любовта” и др. Автор на много книги за деца. Превежда Н. Некрасов, Ал. Пушкин, Ал. Блок, Даниел Дефо.
Умира на 14 май 1991 г. в София.

                                                                              ***

                                                          Високи, сини планини,
                                                          реки и златни равнини,
                                                          небе по-нежно от коприна —
                                                          това е моята родина!

                                                          Обичам те, земя голяма,
                                                          тъй, както си обичам мама,
                                                          тук мила ми е всяка птица
                                                          и всяка мъничка тревица.

                                                          Обичам българските думи,
                                                          що слушам по поля и друми,
                                                          обичам хубавите песни
                                                          и приказките ни чудесни.

                                                          Когато гледам планините
                                                          и слушам да шумят реките,
                                                          в шума на Рила и Пирина
                                                          аз чувам моята Родина.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *