Иван Есенски
Поетичното заглавие „Трева за ангели“, което носи наскоро издадената книга с разкази на Мюмюн Тахир, определено кореспондира със заглавието на чудесната лирична миниатюра в сборника – „Шепа трева в училищния звънец“ След успешния си опит в романа („Възел, 2021), Мюмюн Тахир се връща към разказа с нова емоционална нагласа, която предопределя и стилистиката на тези повествования, в които на тревата е определена ролята символ – на забравата, на обезлюдяването, на примирението на живота, на предупреждението.
Няма да се впускам в теоретични упражнения, ще дам само едно определение – това е проза, балансирана между импресията и експресията, с лек акварелен рисунък, в който съзираме очертанията на този прекрасен кът от родината с утринната му мъглица, с цветните халища на поляните и вечнозеленото на боровите гори – Родопите. И с хората тук – те носят характерните черти на родопчанина, делникът им е отруден и честен, постъпките им се ръководят от правила, истини и вярвания, дошли от извора на вековете. Всъщност, не е трудно да се досетим и за другото предопределение – планината. Източните Родопи са местожителството и местодействието на тези подвластни на лириката текстове – психография на територията, която Мюмюн Тахир беляза още с първите си книги (в една от тях я нарече „земя за обетоване“) и пише за нея със синовна вярност и обич.
В „Трева за ангели“ стилистичната палитра на писателя все по-често обагрят петна есенно злато: те не са следствие от житейска умора или носталгични настроения – писателят рисува реалистично и с нескрити пристрастия промените, обхванали родния му край през последните три десетилетия. И тези промени събуждат тревогата му – диалектична истина е конфликтната смяна на старото с нов, но сегашното „ново“ става все по-студено, все по-рационално и равнодушно, все по-механично-електронно. Превръща се в безлична част от останалия свят, в който за човека има все по-малко място – и като такава част от уж „интегриращия“ се в съюзи и алианси „общ дом“, се изпълва с паяжина и самота. И с тишина, нарушавана само от задавеното подрънкване на училищния звънец, затъкнат със стиска трева и окачен като хлопатар на врата на някакво магаре. Но Мюмюн Тахир, освен на своя роден корен, посвещава мастилото си и на онова неотменно начало, което изгражда човека след появата му на бял свят – любовта. Любов и в биологичния, и в пантеистичния, и в хуманния смисъл е люлка на чувството за единение, създава представата за общност и в крайна сметка – внушението за безкрайността на живота.
Всъщност книгата „Трева за ангели“ е именно това – послание към безкрайния живот.
Браво другарю!