Исмет ИСМАИЛ
През летните и есенните сезони, когато златните лъчи танцуват по полята, а земята жадува за влага, в района на Черноочене се ражда нещо повече от молитви за дъжд, здраве и плодородие.
Тези ритуали се превръщат в стоплящи душата срещи, където поколения и родове се преплитат в едно. Те са тих шепот на надежда, предаващ се от ръка на ръка, от сърце на сърце.
Но в последните години, жестоката реалност на ежедневието, променящите се ветрове на живота, сякаш отвяха топлината от душите ни.
Хората се срещат все по-рядко, отчуждението шепне по улиците. И именно тези молебени, тези свещени събирания, остават една от малкото спасителни нишки, които ни дърпат обратно към сплотеността.
Сърцата ни се свиват, когато осъзнаем колко малко всъщност се познаваме.
Между студените стени на домовете си, ние, хората, сме станали толкова по-студени. По улиците всеки е забързан, погълнат от своите десетки проблеми, невидими стени, които ни отделят един от друг.
Вървим полуавтоматично, почти не чуваме, почти не виждаме. И се изненадваме, когато някой ни поздрави – питаме се откъде го познаваме, какво ли иска. Разменяме няколко студени думи: „Как си?“, „Добре, добре“ и толкова.
Колко разминавания има между нас, нали? В тази огромна тълпа, всеки от нас е сам. Сам-самичък! Самотата, този тежък товар, обикновено е присъда за виновните.
Понякога приемаме разговорите за загуба на време. Но някои срещи, някои думи, могат да променят коренно живота ни. В тях откриваме истинското значение на това да бъдеш „ТИ“.
В този свят, където всичко се променя, с изключение на самата промяна, трябва да преобърнем логиката на „Не го познавам изобщо“ с принципа на „Аз го познавам много добре“. Защото в противен случай, ще бъдем обречени на вечна самота, изгубени в безкрайното си отчуждение. Нека отново намерим пътя един към друг, преди да е станало твърде късно, тихо се молят хората на тези молебени.
На снимката: Mиг от молитвата на връх „Газилер“ в чернооченското село Дядовско
Последвайте ни и във Facebook
