Галина СТОЯНОВА
Тези два въпроса живеят като съседи на един и същи етаж в нашето ежедневие: единият носи гирлянди и канела, другият държи калкулатор и въздиша тежко.
От една страна, празниците са онзи блестящ оазис в календара. Те обещават топлина, уют, трапеза с драми на нисък пламък, мирис на печени чушки или медени сладки, и онази надежда, че хората, които обичаме, поне за няколко дни ще си спомнят защо се обичаме. Те са мечтата за миг покой. И естествено, някъде вътре в нас има малък диригент, който вече размахва пръчка: подаръци, пътувания, украса, семейни снимки, „А тази година да направим нещо по-различно!“.
От друга страна, действителността. Тя идва без покана, с внимателно сгънати сметки в бял плик, които умеят да развалят всякакво настроение. Тя ни пита: „Колко струва спокойствието? А топлината? А това празнично чудо, дето искаш да купиш на детето?“ И тогава започва танцът – малко смятане, малко притискане, малко надежда. Понякога той свършва в безсънни нощи и обещания към себе си: „Следващата година ще е по-лесно“.
Но, може би, истината не е в избора между празника и сметките. Може би те не са противоположности, а части на една и съща картина. Празниците не са разточителство, ако ги свалим от пиедестала на „перфектното“. Те могат да бъдат тихи, скромни, но истински. Нищо не топли така, както внимание, време и думите „Хайде да бъдем заедно, без да бързаме“. А сметките, колкото и да са упорити, също не са цялата ни реалност. Те са просто входната такса на това да имаме дом, живот, възможност да мечтаем.
Така че въпросът не е „Планираме ли празниците или сметките?”Въпросът е: Как да запазим светлинката в себе си, дори когато лампите по улицата още не са украсени?
И може би отговорът е семпъл:Празник може да бъде и чаша чай на прозореца в неделя.Празник може да бъде едно „Разбирам те“ в труден ден.
Празник е мигът, в който спираме натиска на света и си позволяваме да бъдем хора.А сметките? Сметките чакат. Но и те някак се оправят, когато ние не сме изгубили себе си.
