-
И никакъв надпис на латиница. И никаква думичка – на английски поне, не указва, че това е гробът на един от тримата най-големи японски писатели след Втората световна война – Джуничиро Танидзаки
-
Как един бор се подстригва игличка по игличка за да добие възхитителния „дзен“-изглед. Та храмът си е храм, но не по-малко важен е и околния ландшафт
Иво Георгиев
В първата ни сутрин в Киото, хващаме автобус № 5 и се отправяме най-напред към „Сребърния храм“ – „Гинкако джи“. Японската градина около храма е добре поддържана, с пясъчна част и много зеленина. Работник, работеше в единия край, край пясъчните бразди. С малко гребло, с търпение, той оправяше профила на малките бразди, като с ръка доизкусуряваше краищата, там където греблото не може да стигне. Сякаш видях на живо, кадър от стихотворението ми „Лов на водни кончета“, което е моето най-дзен стихотворение, писано преди поне двайсетина години:
„Тих японец е баща ми –
с градинското гребло
подрежда дребни камъчета,
подрежда дребни камъчета
около цветята.“
Иво Георгиев
После често ще виждам такива картини край другите храмове из Япония – работници да поставят нов зелен мъх на изсъхнало място, да подрязват клонка по клонка борове, за да ги направят да изглеждат красиви „по японски“, да метат окапали листа…Прочутите японски градини са и това – ежедневен, невидим труд, с много търпение, на стотици работници и градинари.
След „Сребърния храм“ съм включил в програмата и храмът „Хонен ин“, който е наблизо. Той е по-малко известен на туристите, и затова по-спокоен, но за мен е важен и държах на всяка цена да отидем да го видим. В гробището край храма се намира гробът на известния писател Джуничиро Танидзаки. Той е автор на „Татуировката“, но най-вече на естетическото есе „Възхвала на сянката“, писано още през 1933 г. Не знам дали есе е подходяща дума – за мен това е учебник по естетика. В тази творба сякаш е концентриран целият усет, цялата философия на японеца за красивото, за фината естетика по японски. Храмът наистина е спокойно и усамотено място, за съзерцание и молитви.
Правим бавна обиколка из храма, но не виждам никъде надпис, който да указва гроба на писателя. Питаме една жена, която подрежда детски рисунки в нещо като малка галерия в двора на храма. Тя не знае нищо, но като разбира, че сме от България, веднага се сеща за киселото мляко и за българската роза. Изненадвам се приятно, макар че по би ми се искало да свързват страната ми с култура и с нещо духовно. Е, все пак е по-добре, отколкото да свързват България с името на някой футболист, както е в повечето европейски страни.
Питаме втора жена, която явно е от персонала на храма. Тя се връща и излиза с листче със схема на гробищата и указани три-четири от по-известните гробове. Тръгва с нас уж да ни упъти със схемата в ръка, но виждаме, че и тя не е много наясно къде трябва да го търсим. Накрая се ориентираме, че е в най-горната част, съвсем до гората. Там виждаме две двойки гробове. Знам, че до гроба на Танидзаки е и този на жена му. Едната двойка гробове е с красиви надгробия – по един масивен каменен къс и на него само един йероглиф. Решавам да снимам само единия, като си мисля, че другата двойка са истинските гробове на писателя и жена му. На другия ден като се разтърсвам в нета, установявам, че точно тези с по един йероглиф на каменния блок са били истинските, а съм снимал само този…на жената на Танидзаки. Прочитам, че на Танидзаки, йероглифа бил символа „уаби“, от естетическия принцип (философия) „уаби-саби“ – това е постигане на спокойствие и естетическа наслада от несъвършенството, от недоизкусуреното. И никакъв надпис на латиница. И никаква думичка – на английски поне, не указва, че това е гробът на един от тримата най-големи японски писатели след Втората световна война – заедно с Юкио Мишима и нобеловият лауреат Ясунари Кавабата.
Въпреки ужасната тропическа жега, която седмица вече ни мори, упорито продължаваме да попиваме история, култура, бира, суши и каквото има за попиване (попийване) из Киото. В този огромен колкото София град, 17 храма и исторически места са обединени в обща група като „Исторически паметници на Старо Киото“ и са включени в списъка „Световно наследство“ на Юнеско. Киото е пощадено от атомните бомбардировки през 1945 г., макар че е фигурирал на първо място сред потенциалните цели на САЩ, именно заради своите стари храмове и исторически места, като стара столица.
3. Записки до Токио и назад, пътепис
В комплекса на будисткия храм Тоджи, вниманието ни привлича изложба на известен художник от Киото, Осуги Шинджи. В неговите картини основна тема са „майко“, това са момичета на 17-20 години, които са обучавани за гейши, но още не са станали такива. Обучавали са ги да танцуват, пеят, да свирят на шамисен и да говорят на диалекта на Киото. Нещо като „стажант-гейши“. Впрочем думата за гейша в Киото е „гейко“.
Картините на Шинджи са с много свежи, ярки цветове, лицата на „майко“ са кръгли, стилизирани, без сенки и полусенки и носят много чистота и пролет. Определено се усеща влиянието на Хокусай от преди два века. И са много японски. Снимането на картините е забранено, но снимам поне плаката на изложбата отвън.
В Тоджи е най-високата дървена кула (пагода) в Япония – къмто 57 метра. Тя е строена с императорски декрет още през 796 г., но е изгоряла при пожар и построена наново през 17 век. Чудеса и пластове история на всяка крачка.
В Киото, както и в Токио, автобусната мрежа е много добре развита. Градските автобуси са чисти, удобни, с монитори, които те информират за всяка следваща спирка, за връзките с други преводни средства, както и за цената на билета – 230 йени. Информацията е на два езика – на японски и английски.
След посещението на още един храм, вечеряме и спонтанно решаваме да посетим нещо по-модерно – да се насладим на Киото от високо – от Кулата. Е, по-скромна е от Токийската „Sky Tree“ като височина – площадката за туристи е на някакви си 100 метра само, но пак е красива и предлага чудни гледки към нощен Киото, защото междувременно се е стъмнило и има пълнолуние.
Вечерта завършва с много снимки, но и с топка вкусен сладолед, преди да се приберем в хотела.
На следващия ден, първа културна спирка е замъкът „Ниджо“ – това е укрепена резиденция на шогуните от рода Токугава. Преминаваме през многото зали и помещения, каквито сме ги виждали по историческите филми за Япония. С богата украса по стените – с рисувани тигри, върби, соколи, цветя. Дебели стени ограждат целия замък, а вътре има красив парк и зелени площи между сградите. Жегата е нетърпима – това е може би най-горещия ден откак сме в Япония, чак и аз едвам я понасям и имам чувството, че ще ми прилошее. Добре че в раницата ми се е оказала малката хавлиена кърпа, останала у мен погрешка още от токийския апартамент, та си я провесвам на врата като боксьор след боксов мач и с нея бърша потта, която се стича на вадички от лицето и раменете ми. Постоянно пием вода и търсим сенките. В началото на ерата Мейджи – в 1867 г.последният, петнадесети шогун от династията Токугава, точно в този замък обявява съдбоносното решение да предаде цялата върховна власт на императора, отказвайки се доброволно от своята власт на шогун. Малко преди това е започнало отварянето на Япония към западния свят и САЩ.
Градината за съзерцания в храма „Kинкако джи“ – „Сребърния храм“ в Киото.
След замъка „Ниджо“ идва ред и на прочутия „Златен павилион“ – „Кинкаку джи“.
Тук също има тълпи от туристи и на някои ключови за снимки места има опашка от хора. „Златния павилион“ е издигнат в края на 14 век и е бил обявен като част от културното богатство на Япония още през 1897 г. На 2 юли 1950 година е запален от слабоумен монах, който след това се опитва да се самоубие, но неуспешно. Писателят Юкио Мишима използва тази история, шокирала цяла Япония по онова време, и пише своя може би най-известен роман „Златния храм“, издаден през 1956 г. У нас романът излиза през 2005 г., в превод на Дора Барова. Любим ми е.
А изгорелият храм е възстановен през 1955 г.
Самият храм, не би бил толкова впечатляващ без заобикалящия го парк, който е заложен като дзен-концепция също от 14 век. И тук имах възможността да наблюдавам как работят градинарите по поддръжката на градината – с едно японско търпение и спокойствие. Как един бор се подстригва игличка по игличка за да добие възхитителния „дзен“-изглед.
Та храмът си е храм, но не по-малко важен е и околния ландшафт – снимаме езерцето, островчетата с кичур ниски дървета, камъните, жерави или едри риби в езерото…Да „ловиш“ красотата в детайла е толкова японско. Сякаш жегата тук е с една идея по-поносима.
Текст към водещата снимка: Гробът на един от най-големите писатели и мислители на Япония през 20-ти век – Джуничиро Танидзаки, край храма „Хонен ин“. Няма скъпи мрамори, няма помпозни надгробия – един камък и един йероглиф.
Следва…
Последвайте ни и във Facebook
