Защо преведохме „Българин“ на английски

Петя Цонева, Свилен Колев, Преслав Иванов за новата двуезична книга „Българин/A Poet of Bulgaria“ на Ивайло Балабанов

      Петя Цонева

                Идеята да преведем избрани стихотворения от Балабанов се роди преди две години в с. Хухла, по време на ежегодната среща „Мистериите на Хухла“, провеждана от дълго време в родното село на поета.

        В момента българската литература има много ограничено представяне извън границите на страната по ред причини, но и защото, разбира се, езикът ни не е международен. При все това, имаме много стойностни съвременни автори, чието творчество остава малко известно дори на българските читатели заради ограничени тиражи и популяризиране на продаваема, но нискостойностна литература. Смятам, че ако това не се промени, българската литература ще продължи да страда.

         Защо тъкмо ние? Може би по стечение на обстоятелствата, макар че не вярвам в случайностите. Случи се през 2022 г. да бъда носител на наградата в дебютното издание на националния конкурс за поезия на името на Ивайло Балабанов. Преди това никога не бях пътувала до Ивайловград, още по-малко до родното място на поета, с. Хухла. При награждавнето се запознах с близки приятели и с роднини на Ивайло, и научих много не само за поета, когото познавам от първата ми среща с неговата поезия в „Парола любов“, когато бях едва седемнайсетгодишна, но и за човека Ивайло. През следващите две години Ивайло,  Хухла, южната ни гранична земя с нейната непозната дотогава за мен притегателна сила, започнаха да присъстват в дните ми по осезаем начин. Балабановата награда за поезия не е единствената, която съм получила, но е единствената, която се превърна в началото на едно красиво и трудно пътуване през времето към поета, с когото не се познавахме приживе. Именно тази липса беше причина за сравнително кратко време, изпълнено с интензивна работа, да намеря път към него и да събера парченцата от всички разкази за него от приятелите и роднините му в един жив образ.

Благодарна съм, че професията ми е свързана с английски език и превод. Събрахме се екип от сърцати колеги от три поколения, с които се заехме с изпитанието да преведем избрани (30) стихотворения от творчеството на поета и да го представим не само като поет на България, а като творец, чиято поезия може да прекоси националните граници и да стигне до читатели извън специфичното ни културно пространство. Всичко това нямаше да се случи без подкрепата на ИК „Родопи“, където приветстваха идеята ни, и без финансовата подкрепа от дарителство на всички, обичащи поезията на Ивайло.

         Поезия не се превежда лесно и преводът на поезия не е всеобщо занимание. Мъчно ми е, че всичко това не се случи във времето, когато Ивайло Балабанов беше сред нас. Може би присъствието му беше някаква сигурност, че засадената от него лоза е поливана. Но вярвам, че стихотворението му „Легенда за вярване“, последното, което преведохме, е пророческо – той ще продължи да се завръща. Благодаря на всички в екипа ни, че поискахме да се завърне.

 В разказите ни,  които следват, ще разберете повече за нас и за срещите ни с поезията на Ивайло. Дано сме успели!

 Заставаме пред вас с преводите си. Техниката на превод се учи, но преводът на поезия е „висш пилотаж“ в преводaческото изкуство и техническите умения са само надграждане на всичко, което е основа в работата на преводача.

С колегите ми се захванахме с нелеката, но изключително облагородяваща задача да превеждаме Ивайло Балабанов – нелека, защото поетът се отлага в думите си и защото поезията е жанр, при който творецът много повече живее себе си. Заради това може би първото условие, с което тръгнах към него, е смирението. Изпитах го, когато получавах наградата за поезия на неговото име през 2022 г. Когато застанах на хухленския връх Илинден (Св. Илия) и погледнах към земите нататък, които и той е виждал и обичал. Но най-много когато започнах да превеждам първото стихотворение, което трябваше да влезе в стихосбирката – „Написано в април“. Признавам, че изпитвах страх, по-скоро смущение, че влизам в личното пространство на поета. Но когато се осмелих, с всяка следваща стъпка се озовавах все по-навътре и накрая просто не ми се излизаше оттам – такава притегателна сила има само голямата поезия. Но и второто много важно условие в превода е да обикнеш това, което правиш; да намериш опорната си точка между съпротивлението и полета – това са качества на ума и сърцето, не просто въпрос на техника.

И тримата преводачи принадлежим към различни поколения, но и тримата разбрахме по свой начин, че Ивайловата поезия е събирателна посока. В нея има памет за исторически събития, страдание и разделение – той е поетът на южната ни граница. Но има и прошка, която е възможна заради радостта от живота, изживяна в стихотворението „Сиртаки“. Има и онова необяснимо присъствие на нещо необятно и всеобхватно, което създава космическо усещане за времепространството – като в стихотворенията „Глина“ и „Нощна пчела“.

Английският език и литература са моя професионална област, в която имам защитени докторантура и доцентура, но нямаше да мога да преведа своя дял от стихотворенията на Ивайло Балабанов, ако не бях видяла как Арда отнася и моето отражение надолу по водите си, за да се слее с образите на коня и на момчето, което пие вода от шепите си. Ако не обичах поезията.

Щастлива съм, че в преводаческия ни екип имаше единомислие и разбирателство. Помагахме си и заедно търсихме най-добрите решения. Опитахме се да изгубим най-малко от смисъла и звученето на Балабановата поезия, и да спечелим най-много, защото в превода и особено на поезия не можем да говорим за пълна еквивалентност, а по-скоро за пресътворение.

*А сега ще ви представя колегите си, с които споделихме трудностите и радостите в превода. Всъщност те ще представят себе си, като отговорят нa няколко въпроса.

Най-голям принос за превода в книгата има ст. преп. Свилен Колев.

 – Какъв е творческият Ви път в областта на превода?

           – Завършил съм английска филология във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. Там като допълнително обучение участвах в заниманията в кръжока по превод, ръководен от големия, но тогава малко известен преводач ст.пр. Спас Николов. Там започнах първите си опити за превод на Вапцаров. Резултатите бяха добри. Помня и до днес текста на английския превод на ПИСМО, на ЖИВОТ и на ПРЕДСМЪРТНО. Спас ни занимаваше и с трудни за превод  части от произведения на английски и американски поети, а така също и с отделни монолози от драмите на Шекспир. Бях в трети курс, когато направих първите си опити да преведа няколко сонета. Те и до днес ми звучат като ехо от студентските години и спомнят за ентусиазма, с който Спас Николов ни учеше на  „занаята“, както той наричаше преводаческото изкуство. След дипломирането ми се занимавах с преводи на техническа документация – машини, електрически системи, пътно строителство, селскостопанска техника, графични периферни устройства и каквото ми даваха от бюрото за преводи към дирекция „Комунални услуги“.

Душата ми жадуваше да превеждам поезия и стойностна литература, но Бог дава това, което е решил, а не каквото искаме. Скоро след това, след конкурс бях назначен като преподавател в катедра „Чужди езици“ в Технически университет – Габрово. Предварителната ми терминологична подготовка от преводите на машини и всякаква техника се оказа добре дошла, защото студентите ми задаваха всякакви въпроси свързани с двигатели, техническа механика  и висша математика, на които с лекота отговарях, но нямах удовлетворение. Тогава се появи първата стихосбирка на Петя Цонева,  С КРИЛО НА ЗЕМЯТА,  която с огромно желание преведох на английски език. С Петя сме участвали в т.н. „Майски дни на Филологически факултет“, когато представихме преводите си на Шекспировите сонети. Спомням си, че имаше една делегация от  полски университет, които слушаха с голяма наслада. Такива рецитали с наши преводи на сонетите имахме и в Дома на културата в Севлиево. Отделно имах такъв рецитал в Художествена галерия Христо Цокев в Габрово с участието на камерно струнно трио БАРОК. През годините имах привилегията да обучавам студенти от специалност „Приложна лингвистика“ и „Английска филология“ във ВТУ “Св. Св. Кирил и Методий“.

После дойде решението да се направи тази стихосбирка, в чийто превод участваме три поколения. Благословени да са всички, които решиха да почетат живота и делото на Ивайло Балабанов с този дар на благодарна признателност, в която ние, преводачите, участвахме с цялото си посвещение.

– Какво мислите за поезията на Ивайло  Балабанов и какви трудности срещнахте при превода?

 – Когато започнах преводите, Господи, колко трудно ми беше! Осъзнах, че съм много малък за такова изпитание. Да превеждаш мъжката, дошла от недрата на българщината,  поезия на Ивайло, не е предизвикателство (хич не я одобрявам тази американска дума); то си е изпитание. Сякаш Ивайло ми казваше: „А, ти ли си? Добре, ела да те заведа по моите места. Да те науча на моите думи: те се учат само по границата, където започва земята ни. Ела, не бой се, нали сме двама.“  Препрочитах го няколко пъти. Не се отказах. Започнах с „Принос към европейската история“. Първият стих събуди в мен живота на прадедите ни. Като ученик много обичах песента за последния бой на цар Иван Шишман с османските завоеватели. „От кога се е, мила моя майно ле зора зазорила….“ Усетих, че това беше урокът на Ивайло по разбиране на неговите думи. После пишех като в някакъв унес, задрасквах, търсех точния еквивалент на духа в Ивайловите стихове и когато сърцето ми усетеше единението  на моя превод с неговите слова, спирах запъхтян, сякаш Ивайло ме водеше на Илиева нива при децата-мъченици за българската вяра. После станахме една кръв и един дух с този апостол на българското. Отивахме за Хухла, минавахме по моста на Синан, вървяхме по коларския път на октомврийския гроздобер; търсехме ръкавите на бялата му риза, а той мълчеше и чакаше да разбера, че поетите нямат ръкави, а ангелски крила; че нормално зрящите са най-нещастни, защото не могат да виждат нито живота в клетките на дървесния лист, нито смъртта на падналите в бой в пръстта, от която се правят стомни, детски кончета и окарини. Иван Бунков е много почетен от живота с приятелството на Ивайло и посветеното му от него уникално трудно и велико стихотворение „Глина“. Така преведох с помощта на Ивайло 25 от стихотворенията му. Признавам:  нерядко имах усещането, че вадя павета от уличния паваж с голи ръце, защото как да кажеш на цивилизования англоезичен човек какво значи „слънцето да продава шекер-памук“? Благодарен съм на всички вас, с които днес заедно, като в огледало, се оглеждаме в стихосбирката от Ивайло Балабанови стихотворения. Думите му са обикновени и прости като трапезата на Тайната вечеря, нарисувана от майстор Илия в малката Боянска църква. На нея има лук, чесън и чер хляб, но там е Христос – Начинателят и Усъвършителят на нашата вяра. Българската вяра. Хора като Ивайло Балабанов са  тихите апостоли на Бога, с които Всевишният благославя всеки народ и всеки човек, който отвори сърцето си за истината. Тя ни дава свободата да бъдем благодарни за това, че имаме родна земя, която да обичаме и с тази обич да докажем, че сме истински живи. Благодаря!

На същите въпроси отговаря и Преслав Иванов, завършил магистратура по „Англицистика“ във ВТУ, чийто талант беше забелязан в националния конкурс за превод на поезия от български на английски език „Проф. Владимир Филипов“(второ мястто, 2024 г.) и в националния конкурс за художествен превод „Трансформации“(първо място през 2025 г. и още отличия през годините на провеждането му преди това).

 – Какъв е творческият Ви път в областта на превода?

– Всъщност аз съм един новопрохождащ преводач, що се отнася до професиалната сфера на превода. Завършил съм специалност „Английска филология“ и магистърска програма, свързана с англоезичната литература и култура, но интересът ми към превода започна още в ученическите ми години. Тогава се възхищавах на преводите, които имаме на български език на френска и английска поезия, и си мечтаех някой ден и аз да допринеса със стойностни преводи, които да обогатят още повече културата ни. В университета бях насърчен да започна да превеждам поезия както от български, така и от английски. Пътят беше труден и трънлив в началото, но постоянството, отдадеността и любовта към делото постепенно очистиха тръните и сега по него се върви много по-лесно, отколкото преди. Превеждам почти изцяло поезия, като предимно интересът ми е насочен към англоезични поети класици от XIX и ХХ век. Често се случва да превеждам и български стихотворения на английски език, като сред поетите, които се опитвам да претворявам на английски, са И. Вазов, Ст. Михайловски, Д. Дамянов, А. Далчев, В. Ханчев и др.

– Какво означава преводаческата професия за Вас?

 – За мен преводачеството, особено на художествена литература и поезия, винаги е било форма на изкуство. Това е едно поприще, на което човек трябва да се отдаде изцяло, и то с голяма любов към самото него, към езика, към културата – това е единственият сигурен път към успеха. Струва ми се, че в днешно време добрите преводачи и качествените преводи все повече намаляват. Наблюдавам все по-често, че се издават преводи, които далеч не отгаварят на изискванията за добър превод: претупани са, често в тях се срещат неуместни буквализми, смисълът на места не е уловен правилно, а най-смущаващото е, че конструкции от чуждия език се превеждат буквално на български, като това кара преводът да звучи неествестено, на недобър български език, което е недопустимо. Такива книги, за съжаление, се издават в момента. Да не споменавам, че ролята на редактора е станала почти формална. Още по-притеснително обаче стои въпросът с превода на поезия. Преди България е имала много силна традиция на този вид превод, но сега изглежда същата е застинала в покой. В интернет често се публикуват преводи на поезия, които, уви, далеч не са равносилни на оригиналите си (липса на метрика, рима, грешно схванат смисъл), което може да доведе до грешно впечатление у читателя за преведения поета, особено ако преведеното стихотворение не може да се прочете в оригинал. Друга тема е и колко хора четат поезия, защото сред младото поколение определено броят им не е голям. Въпреки че преводачите на поезия са намалели значително, то ние все още имаме двама преводачи, които продължават да работят неуморно и отдадено – Александър Шурбанов и Евгения Панчева. Безценният влог на проф. А. Шурбанов и значимият превод на ,,Възвърнатият Рай” на проф. Е. Панчева, който излезе миналата година, трябва да служат за пример и вдъхновение на младите преводачи, които да се учат от тях и да не допускат силната традиция, която сме имали преди, да потъне в забвение. Все още има още много непреведени поетични произведения от англоезичната литература, които очакват своите преводачи. Също така и немалко български поети заслужават да надхвърлят пределите на нашата страна посредствам превода. Да се надяваме само, че ще се появят такива смели преводачи, които ще се захванат с това начинание и че трудът им ще бъде достойно оценен.

– Какво мислите за поезията на Ивайло Балабанов и какви трудности срещнахте при превода?

 – От скоро познавам по-задълбочено поезията на Ивайло Балабанов. Това е един голям поет, който, за съжаление, не е достатъчно познат за българския читател, но можем единствено да се надяваме, че времето и несправедливата ни литературна история (както знаем, че е такава от ред други примери) няма да изтрият завинаги името на този велик поет от паметта ни, а ще го изпишат със златни букви във вечността. Поезията на И. Балабанов е пропита с добро, със съчувствие и с обич както за човека, така и за България. За него да бъде българин е гордост и съдба, както заявява недвусмислено в стихотворението ,,Родина”:

За мен не си дори хемоглобина,

        със който те пренасям в син и внук,

а в най-обикновената причина:

                           мен просто ме боли да бъда друг!             

Той говори с един своеобразен пиетет за миналото ни, оплаква нищетата, която вижда около себе си, но вярата му във възтържествуването на доброто е непоколебима.

Моят принос към тази стихосбирка е изключително малък – финалната част на поемата ,,Съпротива”. Всъщност това е поема с много силен заряд, може би трябваше да се преведе цялата. Трудности при превода създава образността на автора, която едновременно с това е затворена в строга метрика и римна схема, което допълнително утежнява задачата на преводача. При превода на поезия винаги се губи по нещо, няма как, неизбежно е. Моята цел беше да загубя минимално от смисъла на оригинала, което сякаш се постига по-лесно, когато се превежда на английски. Смятам също така, че освен тази стихосбирка с преведени стихотворения трябва да се положат усилия да започне преиздаване на стиховете на И. Балабанов, за да намерят своето място в българските книжарници, откъдето пък ще стигнат до домовете и сърцата на хората.

Нека пожеланието на Преслав бъде благослов за бъдещето на Балабановата поезия!

В края изказвам благодарност към доц. д-р Глин Хамбрук от Улвърхамптънския университет, Великобритания, и към Нели Раб от Остин, САЩ, за помощта им при финалното оформление на преводите. Сърцата ни са в тази книга. Добър да е пътят ѝ!