На 22 ноември т.г. се навършват 90 години от рождението му
Божидара АНГЕЛОВА
Сред личностите живели, творили и оставили ярка следа в културния живот на града край Арда, той е по своему неподражаем и самобитен.
Роден през 1935 г. напуснал ни на 25 февруари 2019 г., на 83 години, Тодор Момчилов остава една истинска легенда за самодейността в региона. Създател e на представителния танцов ансамбъл „Орфей“ към Дома на културата в Кърджали, негов ръководител и хореограф в продължение на 43 години. Целият му живот е бил посветен на запазването и промотирането на фолклорните ни традиции и на издигането на културата на пиедестал в индустриализираща се в средата на 20-ти век България. Носител е на званието „Заслужил деятел на културата, на Орден „Св.св. Кирил и Методий“ – 1 степен и „Хореограф 1 категория“. През 2013 г. е удостоен с „Почетен знак – Герб на община Кърджали“ – златен.
Сухата статистика на участия, постижения и биографичните бележки биха „убили“ живия спомен за „обикновения човек от „Гледка“, постигнал необикновени успехи, затова нека споделя личните си, наситени с емоции, впечатления от една незабравима моя среща с него.
До онзи момент бях чувала само името му, но не се бяхме срещали лично. Трябваше да направя интервю с него. Тодор Момчилов ме посрещна на стълбите на Дома на културата. Приветливо усмихнат, като домакин ме покани да вляза в една от залите. А там всеки сантиметър дъхаше на история. На културната история на Кърджали. Във витрините на стари шкафове от времето на соца стояха подредени дебели папки с партитури и вокални сборници на оперети, изпълнявани някога на сцената на културната институция. Имаха и етикети с надписи: „Травиата“, „Ако бях цар“, „Царицата на чардаша“, „Българи от старо време“, „Детски оперети“, „Вокални сборници“ и още, и още. По стените висяха закачени десетки табла със стари снимки от някогашни сценични изяви. А там – пъстреят народни носии, вият се хора, усмихват се причудливи персонажи в закачливи костюми между декори. Все спомени от отминала слава. Всичко излъчваше духовитост и духовност. Поседнахме. И бате Тошко, както го наричаха мнозина кърджалийци, заразправя сладкодумно.
„Аз съм един обикновен човек от Гледка и съм горд с това“, така започна разказа си той за „златния век“ на кърджалийската самодейност и за нашенския „Холивуд“ насред Родопите. Не пропусна историята на рода си. Бил потомък на тракийци, македонци и родопчани, а коренът му бил чак от Кушланли (днес Ксилагани) в Западна Тракия. Най-ранните му детски спомени са свързани с биволите на баща му, които пасял, и с работата му в краварника край Глухар. По време на мобилизацията за Втората световна война щабът на военните бил в тяхната къща в Гледка. Спомни си тежките години на мизерия, глад, нищета и абсолютна необразованост – проблеми на всички етноси в региона. Въпреки суровите времена, още през 30-те и 40-те години на миналия век Читалище „Родопски фар“ в Гледка, което било средище на тракийците, започва да се оформя като културен център, в който кипял живот.
Ключов момент за напредъка на района било откриването на рудниците и построяването на ГОРУБСО. Тогава в Кърджали се заселват миньори, леяри, шофьори, строители, инженери, учители. Започнали да се строят пътища, административни и жилищни сгради, закипява живот и идва цивилизацията.
Това била зората на изгряващия „златен век“. В Читалище „Родопски фар“ всеки ден се събирали музиканти, танцьори, певци от всички села в околността – всеки с песните си, с танците и празниците си…
„Един ден тропахме хора на сцената на някогашното лятно кино срещу старата гимназия на ул. „Републиканска“ в Кърджали. Изнесохме един голям концерт и след едно хоро подът на сцената се продъни“, спомни си бате Тошо с носталгична усмивка. Тогава, след един митинг, единодушно всички присъстващи решили, че трябва да има единен институт за култура и просвета – център, който да събере всички състави заедно.
Годината е 1949-та, когато започва изграждането на днешния Дом на културата абсолютно на бригадирски начала. Като младеж по това време Тодор Момчилов също участвал с труда си в градежа. Особено ярко си припомни откриването на Дома през 1952 г. Получил и награда от Вълко Червенков за най-младия и най-жизнения сред младото бригадирско движение. Наградата се състояла от грамота, купон за костюм и радиоапарат. Силно развълнуван бил, че ще има костюм! Заради немотията обаче се наложило от плата да ушият панталон и за брат му. Така и двамата се снабдили с тричетвърти панталони…
И ето, разтваря врати новият културен институт в Кърджали. Първият Дом на културата в България. Вторият бил построен след 4 години в Перник.
И настъпва разцвет на самодейността. Първите основоположници на школите били Тодор Момчилов, Гинчо Янев, Иван Николов, Тони Стоев, Яни Вълчев и Милчо Сиванов. Към тях се присъединяват и момичетата от „Родопски фар“ – Цвета Величкова, Стойка Сарафова, Петкана Николова, Недялка Кирякова и Сийка Влайкова. От тези хора излизат основателите на другите колективи във вече работещия Дом на културата – драматичния, оперетата, музикалната школа, класическите танци.
Още от онези далечни години Тодор Момчилов дълбоко се свързва с танцовия ансамбъл на Кърджали.
През 1967 г. два танцови състава (детски и за възрастни) участват в Първия национален фестивал на танцовото изкуство. Тогава малките печелят единствения златен медал, а съставът на големите е на трето място.
От този момент няма национални фестивали, на които кърджалийските състави да не печелят златни, сребърни, бронзови медали. Отличени са със званието „Представителни“ за български народни танци и танци на народите. Това означава, че постиженията им са на професионално ниво и могат да концертират в чужбина. Лауреати са на всички наши и международни конкурси – все първенци, все наградени. Носители са на орден „Кирил и Методий“. Навсякъде били желани и канени. Обхождат много страни – Виена, Алжир, Тунис, Мароко, Италия, в Турция през ден… Къде ли не са били! По-лесно е да се каже къде не са представяли България!
„В оперетата пък какво беше: „Айка“, „Царицата на чардаша“, „Българи от старо време“, „Розмари“… Всичко това съм го преживял“, въздъхна бате Тошко и продължи с тъга: „Но днес това вече не може да се играе, защото няма кой да го играе, няма кой да го пее, няма кой да го свири. За това не съм добре. Преживявам всичко това и боледувам“. Спомням си как погледът му с тъга се плъзна по рафтовете на шкафа с подредените партитури и сборници…
Та, така от тук произлезли големи оперетни изпълнители: Сийка Влайкова – най хубавият оперетен глас, Магда Сребренова, Мата и Ирина, братя Попчеви, Мери Божилова в балета. Какви танци! А какви носии имало!
„Ако разтворим сега гардеробната, можем да раздадем на целия град – осетински, руски, фолклорни, за оперетата… Всичко това е минало „през ръцете ми“, сподели още Тодор Момчилов.
Не, не е получавал заплащане. Работел в ГОРУБСО, по-късно в ОЦЗ. Всички самодейци идвали за дълги и уморителни репетиции в Дома на културата след работа. И целият този труд бил заради публиката. Тя пък била огромна и ентусиазирана…
„Днес всичко е променено“ – въздъхна той. По-рано имало много пиана, преподаватели, ученици, зали за репетиции. Децата на Кърджали идвали, ставали танцьори, музиканти, артисти. „Ние бяхме стигнали до върха“, рече след въздишка бате Тошо. По тази причина в Кърджали се провел Петият Международен фестивал на фолклорните танци. От цяла България и от цял свят идвали гости и изпълнители. А и кърджлийци ходели. Не случайно първият състав, който заминал за Австрия още по времето на „Желязната завеса“, бил нашият. Във Виена спечелили първо място, после им предоставили зала, в която да изнасят концерти пред тамошните големци.
„Демокрация няма! Това е нещо, което е нищо. Радвам се на успехите на фолклорния състав днес! Те всички са мои възпитаници. Но вече онзи културен живот го няма. Днес не се ценят и не се уважават изкуството, културата и просветата. Хората са отчуждени. Някога ние не играехме просто хора, ние създавахме събития, кипеше бурен духовен живот. Имахме всичко – танци на народите, балет, оперета, симфоничен оркестър, духовност, култура… За съжаление, това вече го няма. Затова боледувам!“, завърши разказа си тогава Тодор Момчилов.
Още помня тази наша среща от есента на 2015 година. Пазя и записа с разказа му. На него звучи гласът му. В спомените ми ярко се е запечатал и вдъхновеният му лик, когато разказваше за онези велики времена. Съзирах също тъгата в очите му, щом поглеждаше към рафтовете с партитурите. Помня изгледа им добре – пожълтелите листи, мириса на стара хартия. Но и на нещо величаво. Дълго разглеждах тогава снимките по стените и разгръщах вестниците, които ми беше мушнал в ръцете. Искаше непременно да прочета за изявите на кърджалийските състави. Успях да направя няколко снимки. Разбира се, уловеното в кадър е бледа сянка на някогашното величие…
Днес Тодор Момчилов го няма сред нас. Няма ги и неговите съратници. С тях си отиде една цяла епоха – „ренесансът“ на кърджалийската духовност. Сега имаме интернет, Фейсбук и още куп социални мрежи, чрез които (ако може така да се каже) се „обезкултурява“ идното поколение. След духовното замиране, последвало демократичните промени, имаме отговорността да съхраним и възстановим съграденото от бате Тошо и останалите. Важно е да пазим спомена за тях, за да не потъват в небитието българското ни народностно самосъзнание, самобитната ни култура и духовността! Заради бъдните поколения!
