Оля Ал-Ахмед е български журналист, специалист връзки с обществеността и преводач от руски и арабски език. Пише и поезия. Завършва СУ „Климент Охридски“, „Арабска филология”, с втора специалност журналистика и английски език. Защитава и специализация в Дамаск. Работила е в редица наши ежедневници и като кореспондент и редактор в редица български и чужди информационни агенции.
По случай 80-годишнината от рождението на голямата наша поетеса Ваня Петкова, нейна майка, гостува в Кърджали, заедно с двамата си сина, да представи антологичната стихосбирка „Аз съм Сириус”, дело на издателство „Книгомания”. Тя съдържа 100 избрани стихотворения от пет поетични книги на Ваня Петкова, както и 38 нейни графики, разкриващи и художествения талант на поетесата.
Интервюто на Лияна ФЕРОЛИ
– Кои от твоите толкова много и разностранни творчески и професионални постижения ти донесоха най-голямо удовлетворение?
– Никога не съм доволна от себе си, много съм самокритична. Въпреки това не преставам да мечтая, защото мечтите ми дават онзи импулс и тласък да продължавам напред. За момента най-голямо удовлетворение ми донесе моята изпълнена мечта – да преиздам поезията на моята майка – голямата българска и световна поетеса Ваня Петкова. Живеем във времена на безпаметност, но не трябва да толерираме забравата за стойностните неща. С по-малкия ми син Джозеф Ал-Ахмад превърнахме тази наша стара мечта в реалност – избрахме и най-добрите 100 стихотворения от пет стихосбирки на Ваня Петкова в пет глави и в 224 страници. Така се роди новата поетична антология „Аз съм Сириус“, дело на издателство „Книгомания”, чийто екип повярва в силата на нейната поезия и издаде книгата за много кратко време. А с 38-те нейни графики, които рамкирахме и показваме в изложби, илюстрирахме сборника. Така това сбъднато начинание, което върна Ваня Петкова на българския читател, се превърна в моето най-голямо удовлетворение.
– Следейки твоите прояви, все повече се убеждавам, че за теб истинското творчество и истинската журналистика са напълно безкористни, независими и правдиви…
– За мен журналистиката е доблестна професия. Винаги казвам, че съм журналист по професия и поет по призвание. Журналистиката за мен е отстояване на истината и справедливостта, нещо което се среща все по-рядко. Никога не съм обслужвала нечии интереси. Уви, има много „журналисти“, които изобщо нямат място в тази професия, но те се задържат в нея, благодарение на интересите, които обслужват. Аз не съм от тях, затова и често съм без работа – в момента, в който видя, че някой си позволява да ми диктува какво да правя в името на нечий интерес, аз си тръгвам. Винаги казвам: по-добре беден, но честен, отколкото богат с оцапано лице.
– Вижда се как по един много впечатляващ начин се сливаш с болката, мъката, но и с радостта на „другия”. Какво ти възвръща, компенсира голямата енергия, която влагаш във всичко, с което се захващаш?
– Резултатът. Винаги се захващам с това, с което съм сигурна, че ще го постигна. Така се възвръща енергията ми. Всичко в живота се рециклира. В момента, в който видя желания резултат, вече съм с нови сили за нови прояви.
– Намира ли понякога пламенният ти, възторжен устрем, паузи в толкова многото ти призвания, откраднати мигове за себе си? Как си почиваш?
– Разбира се. И аз съм човек, и нищо човешко не ми е чуждо. Имам свое хоби, което много ме разтоварва в малкото мигове, които отделям за себе си. От няколко години реставрирам стари мебели и от тях правя шедьоври. Явно в мен спи художникът, знам ли… Не ми остава много време за това хоби, но това лято смятам да си го открадна.
– Особено дързостно и непримиримо говориш по различните медии за несправедливо страдащите от войните, от бедността, глада, фалшивата демокрация и загриженост… До къде още трябва да ескалира този анти-хуманизъм, за да последва обрат?
– Той вече е ескалирал до краен предел. Хуманизъм няма, щом се допуска това, което става в Палестина, Украйна, Судан… Но не се говори за всички тях, защото и в международната журналистика се обслужват определени политически интереси. Обратът вече е настъпил и ако сега светът не осъзнае какво става, ще дойде момент, когато ще бъде твърде късно да се поправи. Войните ескалират и не свършват, бедността се увеличава, гладът убива повече от куршумите, а фалшивата демокрация не проявява и капка загриженост за това.
– По повод зверското избиване на българи по време на Априлското въстание, Иван Тургенев казва в свой стих: „На света няма власт – невинната кръв да отмие!“ Но тя има и кармични последствия, нали?
– Винаги има и кармични последствия. Но не трябва да виним тях, а съзнанието, което би могло да промени тази карма.
– Голямата Ваня Петкова е предрекла в свой стих днешната тъжна орис на Палестина още през 1967 г. В него тя казва, че децата от Палестина молят за глътка слънце, че със сълзите им къщите плачат, а сърцата им избухват като мини… И че сред смъртния вой на кучета тя моли за пощада. Откъде ще дойде тя?
– Само от Всевишния. Светът отдавна няма пощада към никого, особено към децата на Палестина. „Приказките” на САЩ звучат добре, но те са само приказки за личен интерес, за да не изгуби Джо Байдън електората си. Никой не го е грижа за децата на Палестина, освен разплаканите им майки…
– Как смиряваш голямата си болка за твоето отечество – Судан?
– Судан е моята истинска рана. Повече от година в Судан се води ожесточена война, умират невинни хора, деца и жени са разстрелвани по улиците. Едно на всеки пет деца в страната е недохранено и умира от глад. Само 5% от населението на Судан „може да си позволи едно хранене на ден“. В Судан в момента е истински геноцид. Дори ООН е на това мнение. Войната в Судан остави над 25 милиона души хванати в капана на продоволствената несигурност. Осем милиона души са принудени да напуснат домовете си и това предизвика най-голямата изселническа криза в света. Но никой не пише, не говори за тази война. В Судан имам 43 първи братовчеди, останаха тримата ми чичовци и петте ми лели, които сега се чудят накъде да бягат. Но тази война не е интересна за медиите. За мен, обаче, тя е важна, защото е под прицел моето семейство.
– Защо не могат, според теб, стиховете, изкуството, журналистиката, да съдействат за изграждането на едни по-добри условия, обстоятелства, пространства на развитие? Дали пък техните носители не вярват в тези им възможности и замисли?
– Напротив, могат! Думите имат невероятна сила, зависи как и от кого ще бъдат изречени. Моето оръжие са думите! Ако носителите им не вярваха в тази сила, нямаше да могат да творят. И журналистите, и поетите, и писателите, и хората на изкуството добавят своето стъпало в изграждането на един по-добър живот.
– В тази посока, виждаш ли поне малък лъч надежда за бъдното?
– Винаги има лъч надежда. Всеки един от нас трябва да живее градивно и принципно, да следва своята пътека на съдбата, осветена от индивидуалния лъч. Никога не трябва да се губи вярата, защото тя е свързана с надеждата и любовта. Защото Бог е любов!
Последвай ни във Facebook
