Исмет ИСМАИЛ
В навечерието на 100-годишнината от основаването на Народно читалище „Иван Буюклиев-1926” в село Пчеларово заедно с Ваня Михалева – председател на местната културна институция имахме честта да се срещнем с един истински пазител на родовия дух – 93-годишната Ирина Бояджиева в село Пчеларово.
Дългогодишна активна деятелка, поетеса и автор на песни, г-жа Бояджиева не просто е свидетел, тя е живата история на чернооченското село Пчеларово. Нейният силен апел „да не забравяме традициите и да развиваме духа напред“ е повече от призив – той е лична мисия. Срещата ни се проведе в дома и, за да чуем нейния разказ за бита и културата, върнат в спомените от детството.
Ирина Бояджиева
Въпрос: Г-жо Бояджиева, връщайки се в спомените на детството си, кои са най-ярките моменти от ежедневния бит на хората в Пчеларово? Кои са най-съществените промени в ежедневието, които Ви правят най-голямо впечатление?
Ирина Бояджиева: (С топла усмивка, изпълнена с мъдрост) Ах, най-яркият спомен е човещината и трудът! Битът беше тежък, но сърцата ни бяха леки.
Сутрин селото ухаеше на топъл хляб и мокър от росата тютюн. Поминъкът ни – земеделието – той отразяваше живота ни. Хората работеха от изгрев до залез, но вечер… вечерта беше за общност и култура.
Събирахме се в един дом – жените с хурките и преждата, мъжете разказваха.
Тогава се раждаха песните и раздумките, които учихме от бабите си.
Голямата промяна е в това, че техниката облекчи труда, но взе времето за душата. Някога жената беше стълб на дома – учител, лекар и съветник. Днес има повече свобода, но май по-малко време за същественото. Липсва ми това, че някога се учехме един от друг, споделяхме, а не бързахме. Трябва да намерим баланса – да развиваме духа напред, но да не забравяме корените си.
Въпрос: Като част от „Златните баби“ към читалището, Вие сте пазител на традициите. Кой местен обичай е бил най-значим за Вас и каква е ролята на читалището в съхраняването на тази култура?
Ирина Бояджиева: За мен най-значими са обичаите, които ни дават идентичност. Може би Великден! На Велики четвъртък, когато боядисвахме яйцата – първото, червеното, с което докосвахме челото на децата за здраве – тогава домът се изпълваше със светост.
А коледуването! Когато момците тръгнеха с песните, характерни само за Пчеларово, усещахме, че злото е прогонено. Това е силата на традицията – тя ни дава корени.
Читалище „Иван Буюклиев-1926“ е вековно сърце туптящо за Пчеларово! То е било и училище, и театър, и библиотека.
Всяка песен, всяка пиеса, всяка етнографска сбирка, която сме събирали, е един съхранен спомен. Всяка носия е скъпоценна, втъкана с история. Тук се ражда и се предава културата.
Сега с тези млади хора, които възродиха и театрална трупа „Арт кошер“, виждам, че духът не е умрял. Напротив – той гори с нова сила! Това е най-голямата ми радост.
Най-важният занаят обаче е да си почтен човек и добър съсед. Това трябва да възродим най-напред.
Въпрос: Като „жива история на Пчеларово“, какво Ви вдъхновява да пишете и какво е най-важното послание, което бихте отправили към хората в селото?
Ирина Бояджиева: (Гласът ѝ придобива увереност) Вдъхновява ме красотата на живота тук – в труда, в простите неща, в усмивките на хората. Пиша, за да уловя мига, преди да е отлетял. Поезията и песента докосват душата и го карат да затупти с ритъма на предците.
ова е моят начин да развивам духа напред – като му давам крила от слова.
Мили съседи, бъдете горди с корените си!
Учете, пътувайте, виждайте света, но никога не забравяйте откъде сте тръгнали. Всяко село, всяко кътче, е част от България. Посещавайте читалището, говорете с бабите си, научете някоя стара песен. Паметта е вашето богатство! Грижете се за него, за да имате силата да градите бъдещето.
Въпрос: В селото е възстановена Къщата музей „Бит и култура на Пчеларово“. Спомняте ли си нейното създаване през 1984 г. и кои предмети са били особено ценни тогава?
Ирина Бояджиева: О, да! Това беше голям празник за нас! Всеки дом даде най-ценното, най-пазеното. Ценни бяха не златните вещи, а ръчно бродираните кърпи, старите носии, керемидите, направени от нашите бащи… Всяка вещ носеше душа и история на едно поколение. Музеят е мястото, където миналото ни говори тихо.
В близост до него е паметникът на Апостола на свободата – Васил Левски. Тук е и паметникът – построен през 1940 година в чест на загиналите във войните пчеларовци.
В парка е параклис „Св. Троица “ – изградена през 2009 г. със съдействието на семейство Петя и Вълчо Вътеви.
Средновековната крепост в местността „Градището”, непосредствено край пътя за Хасково е изградена върху много по-стар културен пласт.
Село Пчеларово е известно и със своите извори, които са смятани от хората за лековити. Между тях ся „Очната чешма“ и „Желязната чешма“ доказано, че тя помага при бъбречни заболявания и проблеми със стомашно-чревния тракт.
Въпрос: Какво е било значението на църква „Света Петка“ и Вековния бор за хората в Пчеларово по Ваше време?
Ирина Бояджиева: Те са нашите стожери. Имаме прекрасна църква „Света Петка“ и хората винаги са държали на вярата. Вековният бор е силата и постоянството на живота. Борът стои там 555 години! Той ни показва, че трябва да сме издръжливи, да пускаме дълбоки корени, за да можем да устоим на всички бури. Тези места не са просто обекти – те са емоционалният и духовният център на Пчеларово.
Срещата ни с г-жа Ирина Бояджиева е по-скоро урок по родолюбие, отколкото обикновен разговор. Нейните 93 години са изпълнени с активен живот, творчество и непоклатима вяра в силата на българските традиции.
През нейните спомени ние усетихме пулса на едно време, когато общността и духът са били основни ценности.
Г-жа Бояджиева ни припомни, че всяко стихотворение, всяка песен и всеки съхранен обичай е малък камък в голямата сграда на нашата идентичност. Нейният призив „да не забравяме традициите“ е ясно завещание към следващите поколения.
