„Той е бил весел и засмян, но аз мисля, че това не е било естествено. Трябвало е да покаже на всички, с които се среща, с които говори, че е обикновен, най-обикновен човек…”
Захари Стоянов
Боже мили!
Колко пъти сме били такива „обикновени” хора ние?
И колко пъти – необикновени, нестандартни, талантливи, изключителни и неповторими? – на всяка цена, понякога и с всички средства, тодо модо.
Въпросителните тук са повече.
Бихме ли могли да говорим за Апостола Левски, без да го познаваме първом като абаджия, после слуга и чак тогава дякон?
Друг е въпросът, че ученикът на румънския режисьор, майсторът на ролевите превъплъщения едва ли е могъл да мине пред своите за най-обикновен, за човек като другите.
Народът не е прост.
Народът, въплътил себе си в един човек, в една личност и заложил всичко ва-банк на зелено.
На зеленото знаме с гневно изправен лъв.
Откъде идва Левски?
От Златния век, от златните писмена на светите двама Братя, или от позора на последния наследник на престола на Иван Шишман?
От своята любима песен „Откога се е мила моя майно ле, зора зазорила”?
Или горчиво-гневния поплак на Паисий Хилендареца ?
Тук метафорите нямат власт.
Откъде идва ли?
От Карлово, от Карлово – а също и от Букурещ, Браила, Ловеч и Троян, от Сопот и Русчук, откъдето се пращат писма, писани в Цариград…
Очакван и внезапен гостенин по цялата ни земя българска.
При среща ние протоколно и по инерция се питаме: „Как си?” И пак така си отговаряме, понякога уклончиво.
Каквото викнало, обадило се същото.
„По каква работа ходи?” – питат Левски заптиетата, които е почерил със шербет-кафе. А отговорът му…
Той може всеки божи ден да е различен: днес дякон, утре манастирски просяк, въглищар, търговец на пашкули, гюлово масло, на анасон.
Два пъти легионер в Белград, но да го търсим ли сред нашите момчета в Косово, Ирак, Афганистан?!
Или при Че Гевара в планините на Боливия?!
Няма да питаме.
Ще помним един месец февруари, вторник, ден пазарен…
Тогава съдът на Портата би потвърдил присъдата му и за Кемал Ататюрк.
През призмата на времето застават до бесилото му и Джузепе Мацини, Ригас Фереос, Лайош Кошут, Гарибалди, Херцен и Бакунин.
Но в деня на февруари до него са само отец Тодор Митов, попът – и поетът Ботев.
С поемата си „На прощаване”, преписана в тефтерчето на Левски.
Редом с „ 3 гроша за по път, маслини, хляб и ябълки”
И още три – „пак за обувки със подкови”
Други кундури не стават за такъв съдбовен път, н а р од е ???? – с неговите четири грамадни въпросителни за вечни времена
Чудовищно работоспособен, рядък бързоходец, Апостолът не знае невъзможни пътища, изгражда тайни комитети, всеки ден изпраща писма по кръвоносната система на организацията, води точни сметки за всеки споменат по-горе грош и гологан.
Дали е винаги и весел, и засмян? – едва ли. Но радостното мъжество за миг не го оставя. За да обичаш делото си, иначе не става.
„Аз съм се обещал на отечеството жертва за свободата му, а не да бъда кой знае какъв.”
По-святи думи и до нине нямаме.
„Брей, ти имаш много имена, бе?” – цъка с език каймаканинът на Орхание. И до последно властта търси трима, т р и м а, с неговото име!
Търсим ги до днес и ние..
На гробището на престъпниците в София.
На нашия небесен български астероид под № 204831.
В любимите заветни песни.
Февруарският ден не е гибел,
щом ни трябват присъда и химн.
Ний републики триста да вдигнем,
пак към твоята ще вървим.
Помагай, свети Апостоле!
Иванко Маринов,
Комитет „Васил Левски” – Кърджали
Иванко Маринов е роден на 23 април 1946 г. в Хасково. Завършва средното си образование в Кърджали. В ученическите му години са публикувани стихове във „Нов живот“, сътрудничи и на вестник „Средношколско знаме“. През 1973 г. завършва театрална режисура в Ленинград. До 1990 г. е директор на Профсъюзния дом на културата в Кърджали. Печата във вестниците „Пулс“ и „Литературен фронт“ и в литературните алманаси „Юг“ и „Море“. През 1989 г. печели национален конкурс за сценарий за игрален филм на Дебютна киностудия – София. През 1994 г. завършва библиография и библиотекознание във Великотърновския университет. Бил е дълги години директор на Регионалната библиотека „Никола Вапцаров“ в Кърджали. Член на Съюза на българските писатели.
Умира на 7 ноември 2020 г. в Кърджали.