Исмет ИСМАИЛ
В сърцето на мистичните Източни Родопи, където вековни традиции шепнат истории за миналото, съществува един свещен императив – този на социалните церемонии, чиято душа пулсира в златните зърна на пилафа.
Това не е просто ястие; това е ритуал, преплетен с любов и търпение, роден от опитните ръце на майсторите, предаващи знанието си от поколение на поколение.
Пилафът не се приготвя само с умение, а с цялото сърце – всяко зрънце ориз попива не само подправки, но и мъдростта, щедростта и преклонението пред общността.
Той се консумира не просто с охота, а с благоговение, обединявайки хората в едно цяло, в един общ празник на духа.
Всяка хапка е мост между миналото и настоящето, връзка, която сплотява душите и ги прави едно.
Но уви, сенки надвисват над тази вековна традиция. С всеки изминал ден майсторите, пазители на този свещен огън, намаляват, а техните ръце, които някога са замесвали бъдещето, днес сякаш губят силата си.
Тези безценни традиции са на изчезване, застрашени да потънат в забрава, отнасяйки със себе си част от нашата обща идентичност.
И тук идва болезненият въпрос: дали не изчезваме самите ние заедно с тях? Дали не губим връзката с корените си, с онова, което ни прави хора, сплотени и силни?
Нека погледнем към тези величествени фигури, към майсторите Фахри Мустафа и Гюнгьор Дурмушали, които на тези снимки, заедно със своите помощници, с отдаденост и благодат раздават пилаф на Курбан Байрам осигурен от Община Черноочене. Те са живото доказателство, че надежда има, че пламъкът все още гори!
Нека техният пример ни вдъхнови да съхраним и предадем напред тази скъпоценна традиция. Нека всеки от нас стане част от веригата, която ще запази пилафа – и всичко, което той символизира – като неугасващ фар за поколения напред. Защото, докато има пилаф, ще има и общност, ще има и душа в Източните Родопи.
Последвайте ни и във Facebook
